Промените в САЩ, шокиращите изказвания на Доналд Тръмп, че НАТО е остарял съюз, че отношенията със съюзниците не са догма, както и буреносните пориви по периметъра от ЕС до Близкия изток, и от Балканите до Украйна и Молдова – хвърлиха европейския истаблишмънт едва ли не в ступор.
Но това е само част от външната картина. Вътре продължава странната епопея под название Брекзит, с все още неясен сценарий, „кипят“ предизборните кампании в Холандия, Франция и Германия, не спират „проблемите“ с Унгария и Полша...
Всъщност това, което се случва не е изненада. Кризисните явления в ЕС се натрупват отдавна.
Настоящите сътресения са предизвикани от факта, че изведнъж подкрепата на трансатлантическите отношения, считана до този момент за непоклатима и безалтернативна, се разклати.
Отношението към плътната американска военно-политическа опека на Европа винаги е било по-различно. И по-конкретно, имало е опозиционни настроения на фона на сериозната атлантическа дисциплина. Като умерен нарушител традиционно се проявяваше Франция, опитвайки се да демонстрира повишено чувство за лоялност едновременно с поведение на пълен сувернитет. Въпреки това, без значение какви чувства изпитваха някои европейски политици, никой не можеше да си представи, че моделът на отношения с Новия свят ще се промени.
Със задълбочаването на вътрешните проблеми в ЕС – очевидно започнали да нарастват от 2010 г. – се увеличаваше и значимостта на отношенията със САЩ, като единствено надеждна котва и неизменна константа. Поне така ги възприемаше Германия, след усложняване на обстановката вътре в ЕС и на отношенията с Русия, особено след началото на украинската криза, Германия се фокусира върху укрепване на отношенията със САЩ. Не повлияха дори шокиращите разкрития на Едуард Сноудън, че американските тайни служби подслушват германските политици, включително и Ангела Меркел.
Ето защо новините от другия бряг на Атлантика подкосиха краката на бъдещия президент Щайнмайер и германския канцлер, и те заговориха за края на политиката на ХХ век.
Европа е объркана преди всичко от това, че няма никаква друга форма на взаимоотношения със САЩ, освен тясна координация и следване на позицията на американския си партньор. Не всички американски президенти са били обект на топли чувства и разбиране в Стария континент, например Джордж Буш - младши беше много непопулярен и неговата политика вероятно предизвика най-сериозното разцепление в НАТО в историята на алианса. Но дори и тогава не възникна съмнение за разклащане в основата на взаимоотношенията.
Между другото, европейските връзки с Барак Обама също не бяха безоблачни, въпреки голямата популярност на чернокожия президент в Стария свят по време на неговата кампания.
Със своя специфичен африкано-тихоокеански жизнен опит, Обама веднага даде на Европа да разбере, че не я счита за център на политиката си или за свой приоритетен партньор. През 2014 г. на Барак Обама се наложи да се занимава и с европейските проблеми, но той не криеше неудовлетворението си от ролята и възможностите, демонстрирани от Европа. Той остро критикуваше съюзниците за нежеланието им да поемат частта от финансовото бреме за НАТО, шест месеца преди Тръмп да заговори гръмко за този проблем.
Но и досега Европа се основава на факта, че принципната схема на отношенията не може да бъде променяна. Нито един президент на САЩ не е поставял под съмнение идеята за глобалното лидерство на Америка и в основата на това глобално лидерство още в самото начало е заложено лидерството на Вашингтон в Западния свят. Когато Тръмп говори за величието, което се надява да върне на Америка, той апелира към друг модел – на „сияйния град“ на хълма (той ясно посочи това в своята встъпителна реч), който със своя пример очертава пътя, но не води никого по него. И нещо повече, той не желае да поеме отговорност за някого или за нещо.
Но дори и при тази ситуация, отхвърлянето на НАТО като инструмент на политиката на САЩ, все още не е възможно. И най-радикалният революционер няма да тръгне на решителен разрив с наследството от ХХ век. Още повече, че от рационална гледна точка това ще бъде грешка за Вашингтон. Въпреки това, въпросът за поделяне на финансовата тежест няма да отпадне. Тогава, какво ще прави Европа?
Въпреки опасенията от загуба на американската опора, Старият свят не бърза с увеличаване на военните разходи. В последните дни обаче, звучат колебливи гласове затова, че идват тежки времена и в сферата на сигурността трябва да се грижат повече за себе си. За пореден път в Европа си спомниха за изграждане на европейска армия и собствена политика в сферата на сигурността и отбраната, след избора на Доналд Тръмп. И за пореден път взеха решение, че е безсмислено да дублират структурата на НАТО.
Но това предизвика неувереност.
Тук има един съществен въпрос – какви са целите на отбранителната политика на Европа, тъй като с изключение на Русия, други заплахи засега никой не може да формулира. Доналд Тръмп призовава НАТО да се преориентира към борба с тероризма, но този военно-политически съюз не е подготвен да решава антитерористични задачи. За да се случи това, е необходимо не само политическа воля, но и серионзно преосмисляне на цялата атлантическа структура.
Русия все още е възприемана като заплаха и от двете страни на Атлантика (за самия Тръмп може би в по-малка степен, но за членовете на неговата администрация напълно). Получава се следното. От една страна, Русия трябва да бъде сдържана в посока Европа, а от друга – да се прави опит за взаимодействие с нея по направлението Близък изток, така се опитваше да действа администрацията на Обама, като това приключи със задълбочаване на деградацията в отношенията между двете държави.
Ако продължим мисълта на Щайнмайер, че с идването на Тръмп приключва окончателно политическият ХХ век, то съдбата на НАТО изглежда незавидна – алиансът е важно наследство от миналото столетие. Сега трябва да се покаже, че заплахата от Русия е на същото ниво, каквато е била при СССР. Но изглежда Москва няма никакво намерение да става желаната опасност или пък да изгражда съвсем нова система.
От какво се страхува Европа без НАТО е ясно – че ще прекрачи не в бъдещето, а в миналото, към тези конфликти, които до средата на ХХ век периодично превръщаха Стария свят в арена на ожесточени сблъсъци.
Но опитът (на Запада) да спре прекрасния миг на върха на успеха и влиянието си, се провали. А времето ще продължи да се движи – напред или назад.
Източник: Фьодор Лукянов, Газета.ru
Превод със съкращения
