(БЕЗ) НАМЕСА

Димитър Аврамов е политически коментатор, автор на стотици разследвания по вътрешна и международна политика, които са в основата и на два серийни документално-публицистични телевизионни филма. Народен представител в 42-то Народно събрание. Почетен член на Националния независим  съюз на офицерите в България.

Неотдавна антибългарската параноя в Македония изби в поредното издевателство срещу историческата ни памет. Някакъв лумпенизиран журналист от Скопие /Миленко Неделковски/ и шайката около него разбиха паметната плоча на връх Каймакчалан. Това е мястото, където през септември 1916 г. българските войни в продължение на 18 денонощия отбиват 60 атаки на превъзхождащия ги по численост противник, засипвани от несекващ артилерийски апокалипсис. Загиват 1876 войници, 51 офицери, над 6 000 са ранени. Подвигът им напомня славната Дойранска епопея, известна като Втората Шипка.

Гаврата на Каймакчалан не е изолирано явление, антибългарската истерия в Македония не пощади гробовете и на други наши войни, загинали на нейна територия. Преди няколко години от двора на църквата „Успение Богородично“ в Ново село /района на Щип/ бяха изкопани тленните останки на 14 офицери, паднали в битката при Криволак – Първата световна война. Сред тях са и костите на големия поборник за обединение на Отечеството Христо Чернопеев. В бившата югославска република има 471 български военни гробища, където са погребани 18 000 човека. Най-голямото е до село Фукла, където вандали с благословията на управляващите натрошиха надгробните паметници на 240 герои.

Наскоро край Вардара подготвиха нова провокация срещу нашата страна. След като тиражираха един груб сурогат – филмът „Трето полувреме“, сега са изфабрикували поредния фалшификат – кинолента, озаглавена „Освобождението на Скопие“ /разбирайте освобождение от българите/. Филмът третира събития от времето на Втората световна война, когато наши военни части влизат в македонската столица, посрещнати възторжено от населението с цветя, с хляб и сол. Разбира се, тези исторически кадри ги няма в недоносеното им отроче, „бугарите са жестоки и свирепи“ и подлагали  местните хора на всевъзможни репресии, според идиотският сценарий и развихрената фантазия на злополучните му автори. По-симпатичен за тях се оказва образът на  есесовски немски офицер, който от скука изнасилил една македонка.

Изпаднали в неизлечима клептомания спрямо историята ни, пишман-историчарите в Скопие подготвят и друг филм – за „македонския“ цар Самуил. Според инфантилните басни на създателите му  той разгромил първо българското царство, после  обявил, че ще се разправи и с „гръцкото“. Следва „откритието“, че византийският император Василий ослепил  войниците му , защото бил...гей. Естествено  в лентата не ни казват, защо прозвището на Василий е „Българоубиец“, а не „Македоноубиец“...  Както можеше да се очаква, властите в София запазиха срамно мълчание, без да реагират по съответния начин на тези провокации.

Всичко това е следствие от една целенасочена политика през годините за заличаване на всичко българско в региона. Официалната реакция на Македонското външно министерство спрямо вандалщината на Каймакчалан, извършена не без знанието на властите, бе напълно в стила на Скопските ултрашовинисти. Тиражираха  една йезуитска до наглост декларация, че плочата била поставена незаконно и трябвало да се спазват „международно приетите правни процедури при изграждането на подобни паметници“. Управляващите там политически шизофреници с мегаломански претенции, сърбомани и наследници на Титовата зловеща тайна полиция УДБА страдат от неизлечими антибългарски рефлекси, култивирани твърде отдавна. Агресивният македонизъм е все така официална доктрина на Скопие, улеснена и от беззъбата, импотентна, национално безотговорна, а не рядко и безгръбначна политика на всички правителства в София след 89-та година без изключение. Новите удбаши в Скопие продължават същата, позната още от началото на миналия век, мракобесна линия за дебългаризиране на Македония, превърнала се в класически геноцид. В основата му стои и намесата на  външни сили – заради техните геополитически  игри и интереси през десетилетията сега България граничи отвсякъде със свои изконни етнически територии, а Македония и до днес си остава голямата болка на разпокъсаното ни Отечество.

Корените на геноцида срещу сънародниците ни отиват твърде далеч – в злощастния за нас Берлински конгрес от 1878 г. По-късно, по време на Балканската война от 1912 г., той се превръща в последователно прилагана стратегия, която се проявява още при окупирането на Вардарско от сръбската армия. По същото време там пристига крал Александър Караджорджевич, посрещнат от множество хора на известния каменен мост в Скопие, сред тях и деца. Коронованата особа се спира пред 7-годишната Васка Зойчева и пита: „Па ща си ти?“ /Каква си ти/. Отговорът е: „Бугарка съм“, след което пред смаяните очи на присъстващите, с нескрита шовинистична злоба, кралят удря шамар на детето... Възмездието го настига по-късно – през 1934 г. е разстрелян в Марсилия от роденият във Велинград Величко Керин, активист на ВМРО, известен с псевдонима Владо Черноземски...

Първата задача на сръбските окупатори във Вардарско е да забранят кръщаването на новородени с български имена, да унищожат всички книги на български език, който е изхвърлен и при богослуженията в църквите. Репресиите не стихват години наред. През 1927 г. сатрапът Велимир Прелич, областен прокурор в Скопие, подлага дейците на Македонската младежка тайна революционна организация на средновековни изтезания, някои са заровени живи, само защото имат българско самосъзнание. Една година по-късно Прелич е застрелян на същия каменен мост от Мара Бунева, чиято паметна плоча край река Вардар неведнъж е обругавана и разбивана. А през 2008  г., ден преди поклонението пред паметника, по улиците на Скопие се появиха и красноречиви надписи: „Смърт на бугарите!“...

Към дебългаризацията на Македония през тридесетте години на миналия век се включва и командваният от Йосиф Джугашвили Сталин  Комунистически интернационал. Секретарят му Ото Куусинен подготвя един фамозен доклад, в който пише, че слабостта на секциите в интернационала била „недооценката по националния въпрос“ и партиите  е нужно да изработят по него нова програма. По късно двама полуграмотни поляци подготвят резолюция, в която развиват идиотската теза, че „империалистическите държави“ /сред тях поставят и България/ прикривали „националното подтисничество“. И за да се предотвратят нови войни на Балканите, трябвало да се създаде „македонска нация“...

Това отприщва нова вълна от дивашки репресии  срещу всички, които не желаят да се откажат от българския си родов корен. Жертвите са десетки хиляди... Уви, тази безродна коминтерновска политика се провежда и от овластени персони в София след 1944 г. Нейна срамна илюстрация са документите, които при пристигането си в САЩ подписва комунистическият функционер Георги Пирински /баща на сегашния евродепутат от БСП  Георги Пирински/. В тях той се определя като  националност „югославянин“ от раса „македонска“. Оригиналите на тези документи се намират във Федералното бюро за разследване /ФБР/, копие от тях имам в личния си архив...

Още преди да заглъхнат сраженията през Втората световна война, на 26 декември 1944 г. Йосип Броз Тито и агентите на УДБА организират т.н. Кървава коледа – в подземията на бившите казарми на Скопското кале са избити над 1000 войници и офицери, участвали в българската армия срещу хитлеристите. Поводът бил отказът им да се включат в сръбската армия и тяхното желание да тръгнат към Солун, за да освободят нашите сънародници в Егейска Македония. На следващата година е организирано друго масово клане на българи във Вардарско – известно като втората Кървава Коледа. Списъците на жертвите са изготвени под контрола на небезизвестният главорез и родоотстъпник Лазар Колишевски, чиято истинска фамилия е Колишев. По това време той се издига до най-високи постове в Югославия и в тогавашната Народна република Македония. На връх големия християнски празник са избити 1 200 българи, през следващите седмици цифрата нараства с още 23 000. Градовете и селата потъват в кръв, ликвидират цели семейства без разлика на пол и възраст. Телата на загиналите са хвърлени в Преспанското и Охридското езеро и по склоновете на Галичица при с. Тешево. Над 150 хиляди наши сънародници са ликвидирани, преследвани, подложени на ужасяващи инквизиции в специално създадени за тях концентрационни лагери като Идризово и Голи Оток – само заради отказът им да се отрекът от българското си самосъзнание.

Геноцидът придобива нови мащаби когато Колишевски става министър-председател на НРМ след изборите във Вардарско през 1945 г. Основната му задача според собствените му думи е „да води решителна борба с всички сепаратистки сили, които не признават самобитността на македонския народ, с всички агенти на великобългарския шовинизъм“. Границите с България се затварят, телефонните връзки са прекъснати, сръбски колонисти са настанени като санитарен кордон между Югославия и нашата страна, за да блокират каквито и да било контакти между сънародниците ни от двете страни на границата. Нова вълна от убийства разтърсва Скопие, Щип, Струмица, Прилеп, Гевгели, Куманово. Специални съдилища, нещо като средновековната инквизиция, работят на пълни обороти и затворите се пълнят с десетки хиляди българи, отказали да се нарекът „македонци“. Репресиите ескалират във всички посоки. Първоначално българската азбука и дори думите се заменят със сръбски. После, под контрола на Белград и Удбата, на тяхно място идват измислените  от послушни пишман-лингвисти „македонска азбука и език“. Всички български надписи са заличени, унищожават се паметници, налагат се нови фамилни имена. През 1946 г. е приет и т. нар. Закон за националната македонска чест, по силата на който всеки, дръзнал да се обяви за българин, отива в затвора за три години.

Същата трагична участ имат и българите от Егейска Македония, преселили се във Войводина. След отказa им да подпишат, че са „македонци“, те стават жертва на жестоки гонения. Накрая, натоварени като животни в товарни вагони, през зимата са разселени в района на Щип и Кочан, във Велешко и Гостиварско.

След промените у нас през 1989 г. разни овластени политически недоразумения  безразсъдно побързаха да признаят държавата Македония, вместо да отворят границата с нея. И така да осигурят  възможност за естествено сливане  между двете части на българския народ – чрез свободно културно, търговско-икономическо и политическо сътрудничество. Дори да не успеят, бяха длъжни да го направят. През това време умните стратези  в Анкара следяха внимателно реакцията на София и веднага след акта на признаването Турция направи същото.

Надеждите на някои набедени държавници, че по този начин може да се нормализират отношенията между София и Скопие се оказаха наивни илюзии на некомпетентни политически аматьори, случайно попаднали във властовите етажи през нашия преход към имитирана демокрация. Вълни от косвени и директни нападки срещу страната ни, съпроводени от цинична кражба и фалшифициране на българската история заливат непрестанно западната ни съседка. Появи се и кичозният мегаломански строителен проект „Скопие – 2014“ – триумфални арки, огромни сгради в античен стил и над 80 паметници и скулптурни композиции по двата бряга на Вардар в центъра на града. Сред тях е паметникът на Александър Македонски, на „помакедончените“ българи Цар Самуил, Гоце Делчев, Даме Груев, Светците Кирил и Методий, Наум и Климент Охридски, Братя Миладинови, Григор Пърличев, Кузман Шапкарев, Христо Матов, дори византийския император Юстиниян Първи.

Тържествата по повод 20-годишнината от независимостта на страната се превърнаха в антибългарска вакханалия, подмината мълчаливо  от нашите безхарактерни управляващи през 2011 г. В същия тон бе почти едночасовата  реч на премиера Никола Груевски, лишена от елементарна дипломатичност. „Няма да променим конституцията и името си, говореше с комична самонадеяност негова милост, нито ще приемем идеи, които биха застрашили идентичността на нашата нация и език... Нека идват предизвикателствата, не бягаме от тях, ние сме храбри, няма София да решава бъдещето на Македония“...

След нея многолюдното множество потегли към т.нар. Музей на македонската борба, където стихотворението на Никола Вапцаров  „Предсмъртно“ бе прочетено на „македонски“ език. Обявено бе и създаването на музей със 109 восъчни фигури, където скопските клептомани ще поставят фигурите на един куп „помакедончени“ българи. А сред тях и други знаменитости – Тито, Мустафа Кемал Ататюрк, Хюсеин Хилми паша /Генерален инспектор на Македония в периода 1902-1908 г./, крал Александър Караджорджевич и българоубиецът Лазар Колишевски.

Антибългарската идеология на управляващите край Вардара намира ревностна подкрепа и от т.нар. Скопска академия на науките, която бълва порой от всякаква книжнина за преиначаване и пренаписване на нашата история. Сред професорската мафия, която обслужва новите удбаши отвъд западната ни граница, „блести“ професионалният фалшификатор  акад. Блаже Ристовски / истинското му име е Благой Христов/, възпитаник на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Преди години майка му обяви публично, че е българка, той пък се оказа „македонец“ – абсурд, който може да се роди само от политически идиотизъм и родоотстъпничество.

Под редакцията на злополучния академик се появи и т.нар. „Македонска енциклопедия“ – груб фалшификат около произхода на десетки видни личности, загинали за България. Наглите лъжи в нея не подминават дори поредицата от въстания срещу турския поробител – Илинденско-Преображенското, Кресненско- Разложкото, Тиквешкото, Охридско-Дебърското. Нечистоплътни, арогантни упражнения се разиграват и около произхода на населението в Република Македония. Според всеки непредубеден изследовател то е съставено от два основни етноса – българи и албанци. Но не и за клептоманите от Скопската академия и техните височайши душеприказчици, които без стеснение обявиха за македонка и албанката Майка Тереза. Посегнаха и на изключителния сборник на Братя Миладинови „Български народни песни от Македония“, издаден през 1861 г., като махнаха от корицата му думата „български“. А върху паметника в родния им град Струга издълбаха стихотворение на „македонски“ език...  

Неотдавна майкопродавецът Блаже Ристовски издаде поредния си сурогат „Македонският възрожденски  XIX век“, пълен с лъжи и смехотворни басни за т.нар. „македонска национална идентичност“. Вместо да му се забрани да влиза в страната ни, властите у нас се направиха на разсеяни, а  една  уж национална телевизия, услужливо му предостави екрана си, за да промива мозъци, упражнявайки се в антибългаризъм. Същите упражнения прави и т.нар. Център за изучаване на малцинствата и културните взаимодействия, начело с поклонничката на исляма Антонина Желязкова, който спонсорира сурогати от типа на македонския вестник „Народна воля“, пълен с нападки и омраза към страната ни. В него четем и следните инфантилни пророчества: „Наближува траурната поворка /процесия – б.Д.А./ на бугарскиот ултранационализам!“...  В същия антибългарски хор е и шефът на друго туморно образувание /Хелзинският комитет/ – Красимир Кънев, който пък проповядва откровен сепаратизъм. Според безумните съждения на набедения правозащитник у нас имало македонско малцинство, подложено на дискриминация, защото му се отричала „самобитността като народ“... 

Междувременно серия от „научни“ симпозиуми и конференции под егидата на Скопската академия  с подходящо подбрани участници работят за невиждано по своята наглост фалшифициране на историята. Дори фабрикуват концепции за „дълбоките македонски корени още от времето на шумерите и Вавилон“... Преди време на подобно сборище в Тетово чухме съкрушителни по своята глупост  аргументи  на „специалисти“ от местния Езиков център в смисъл, че „македонският се третира като другите световни езици, какъвто, да речем, е английският“. Между гостите  на този водевилен симпозиум бе италианката Клеър Уолис, която направи „откритието“, че македонският език имал „изключителна важност“. Професорът от Мичиганския университет Андрю Гудсийд пък установил съществуването на този език от... „всекидневното си общуване“ с гражданите по улиците.

Преди време българската общност в Торонто /Канада/ изпрати открито писмо до бившия Генерален секратар на ООН Бан Ки Мун, което не се нуждае от коментар. Ето част от него: „В един доклад на американския Конгрес от 1983 г. се казва, че две трети от населението на Македония са българи, другите са албанци. Никъде не се употребява понятието „македонци“. Къде отидоха тези българи, за които се оказа, че няма място в сегашната конституция на Скопие? И какъв е този македонски език, който през 2005 г. Европейският съюз обяви за диалект на българския, а историята на Македония – за българска история?“...

Същите, както и много други неудобни за властимащите край Вардара въпроси, трябва да зададат и управляващите в София, преди да подпишат каквито и да било договори за добросъседство. Защото те ще останат къс непотребна хартия, след като Скопие и до днес следва мракобесната политика на Тито и неговите главорези, основана на патологична омраза към всичко българско...