Яловите прения в медиите и парламента около образователната ни система и съдържанието на българските учебници през миналата година очаквано не доведоха до нищо, освен до кадрови рокади в МОН. Настъпи временно затишие и спорещите страни застанаха в очакване. Чуваха се само окопни престрелки кой и до каква степен да диктува учебните програми, към кое издателство да се насочи основният поток от финикийски знаци, съчетано със схоластични спорове дали понятието „съжителство“ е алтернатива на „турско робство“. Всеядната Меглена Кунева, с щастлива усмивка оглави поредния властови ресор след безпринципни пазарлъци в Народното събрание, после побърза да се скрие от светлината на прожекторите, защото трябвало да се запознае с образователната материя, която очевидно не познава.
Участниците в словесната вакханалия „свенливо“ избягваха отговора на основния въпрос: Защо хаосът в системата продължава с години, инфантилните импровизации в нея и погромът върху българските духовни устои – също? Кой дирижира и плаща за пренаписването и грубото фалшифициране на нашата история през петте ужасяващи века османско „присъствие“... За гаврата с нашата памет и костите на милиони българи, загинали от ятагана или потурчени и ислямизирани на вълни от дивите азиатски орди... Бягството от истината е еднакво позорно, независимо дали е от незнание, конформизъм или от слугински манталитет – твърде характерен за управляващите у нас в последните 25 години.
А истината е, че зад всичко това стои целенасочена стратегия срещу нашата идентичност, разработена в секретните центрове на Анкара. Стои идеята да бъдем обезличени като нация и превръщането ни в аморфна маса от промити мозъци. Тази стратегия обслужва имперските амбиции на Анкара спрямо България – все по-брутални след нашия бандитски преход към криворазбрана демокрация. Реализирането й налагаше масирано вербуване на турска агентура във всички обществени нива у нас. Затова пипалата на Високата порта методично проникваха в политическите кръгове, сред интелектуалния елит и академичните среди, във водещи университети и дори в светая светих на знанието – Българската академия на науките. Арсеналът за обработка на обществото, съобразно вкусовете на югоизточната ни съседка е твърде разнообразен – той включва и щедро финансирани луксозни издания и всякакви учебници за разхубавяване образа на Османската империя и представянето на робството като щастлива идилия между поробителите и „гяурите“. Организиране на десетки семинари за подготовка на турската пета колона и изготвяне на специални програми за културна и религиозна инвазия срещу страната ни... Фестивали на турския език и фолклор в т. нар. смесени райони, изложби, кинопродукции, „научни“ експедиции в Лудогорието за възхвала на ислямски мистици, международни конференции за преиначаване на историческите факти, купуването на съвести...
Смяната на понятието „робство“ с „турско присъствие“ бе възприета като официална политика на Анкара спрямо София още през 1982 г. със специално указание на Управлението за психологическа война към разузнавателната централа МИТ. По-късно Съветът за национална сигурност и Генералният щаб взеха решение за тотална инвазия срещу нашата страна, обсъдена и на специално закрито заседание на Меджлиса. В резултат се появи сборникът „Турското присъствие в България“, изпъстрен с преиначени факти и безумни съждения. Смайващо „откритие“ направиха и в университета „Хаджеттепе“ – според тамошните корифеи „турското присъствие“ ни спасило от...погърчване.
Целите на стратегията срещу нас проличаха ясно и в издадената през 1990 г. в Истанбул книга с инструкции на държавния министър проф. Ерджюмент Конукман под заглавие „От общност към нация“. Той отговаряше за реализиране политиката на югоизточната ни съседка към т. нар. външни сънародници. Ето какви прозрения има в нея: „В близките години в съседните на нас страни турците ще се надигнат, ще спечелят независимостта си и ще създадат нови държави, над които ще се развяват турски знамена... Ако ние не почувстваме историческата си отговорност към външните турци, ще допуснем исторически грях. Защото нашите сънародници винаги са виждали в лицето на майката-родина свещения храм на тюркизма... Този свят трябва да премине към бързи и мощни действия. Да се разширят политическите и културните връзки с нашите сънародници и това да се използва в наш интерес. Тогава, тези 200 милиона, които ще мислят заедно, ще съставляват един общ свят на тюркизма. Тогава ние ще имаме решаващата дума в световната политика и вярвам, че този ден няма да бъде далеч“...
По-късно професорът стана съпредседател на смесената българо-турска икономическа комисия и така неговите блянове получиха шанс да бъдат проверени на практика.
Няколко години след това, Турция организира едноседмичен конспиративен семинар с шефове на „братски партии“ от Балканите, сред тях и представители от ДПС. Срещата имаше програмен характер с далечен прицел и завърши с приемането на конкретни задачи. Ето част от тях: „Турските благотворителни организации, юридически лица и ведомства трябва да бъдат поощрявани да откриват училища в балканските страни, включително и религиозни, като обучението се води на турски език... Да се подпишат двустранни договори с балканските страни за опазване на турското и мюсюлманското културно наследство там, като се следи за точното и пълното им изпълнение... Да се положат усилия за премахване на всички учебници в тези държави, в които има текстове, враждебни на Турция“... Документът не оставя никакви илюзии кой ще дирижира тази многопосочна експанзия срещу бившите вилаети на империята, включително България. В края му е записано: „Всички действия по отношение събирането на широк спектър данни и информация, разпространението им, планирането и ръководството на мероприятията трябва да се възложат на специален център за балкански изследвания, който ще развива дейността си в Турция“...
Три месеца след семинара Анкара предприе друг ход – създадено е т. нар Турско-българско дружество за културно сътрудничество, което организира първата си „научна“ конференция в центъра „Ататюрк“. Според информирани, половината от членовете на неговото ръководство получават заплатите си от МИТ. На събитието „блестяха“ имената на четирима участници от България: Михаил Иванов /съветник на президента Желю Желев/, проф. Екатерина Никова, Яшар Шабан – един от създателите на нелегалното Турско национално-освободително движение у нас през 1985 г. В същата компания е и преподавателката в Нов български университет Евгения Иванова – съавтор на сурогата „Митът Батак“ и организатор на псевдонаучни семинари в Родопите с цел да се внуши инфантилната идея за „небългарският“ корен на помаците. На едно от тези сборища, нейна милост бе поканила и някакъв професор от Одрин /Ахмед Гюншен/, който взриви залата с идиотската си теза за „турския“ произход на българомохамеданите. А докато промива мозъците на студентите, тя фабрикува и едно свое изследване с циничното спрямо родовата ни памет заглавие: „Планината Родопи – модел за толерантност на Балканите“. Разбирателството между турци и българи, християни и мюсюлмани било традиционно, твърди злополучната авторка, „забравила“ за потоците кръв, обливали Родопите през вековете при насилственото ислямизиране на местното население от ордите на Високата порта. Но пък несъмнено е съзнавала, че верноподаническото й съчинение е в тон с официалната турска пропаганда – според нея, по време на османското „присъствие“, раята тънела в щастие и благополучие под сянката на падишаха...
Подобна политика, грубо или рафинирано, години наред прокарват в образователната система, учебниците и всякаква книжнина у нас разни издателства и персони с научни титли под защитния чадър на национално безотговорни правителства. А, през това време Анкара не се посвени да извърши едно от най-арогантните покушения върху фундаментите на нашата идентичност, народопсихология и духовност – българските традиции, обичаи, пословици, поговорки, приказките, народните песни и танци. По случай 700-годишнината от създаването на Османската империя Турция организира международен конгрес, който трябваше да представи османлиите не като жестоки поробители, а носители на висока култура. Докладите, изнесени на него, бяха издадени в луксозен сборник – официален документ, преведен на чужди езици и разпространяван в чужбина, за да промива мозъци. Особено „забележително“ е съчинението на проф. Тюрклер Аджарооглу – заради яростната апологетика на пантюркизма, невиждано по своята наглост фалшифициране на истината и маниакални до лудост опити да бъдат ограбени и обезличени духовните устои на българския народ. Ето част от него, което туркофилите у нас със научни претенции и по етажите на властта предлагам да прочетат:
„Когато османските турци завладяха Балканите през 14-ти век, народите по тези земи черпеха с пълни шепи от турската култура и най-вече от турския език, фолклор и етнография, те се обогатиха и научиха много неща от нас, пише убедено пишман-професорът. Особено важна роля се пада на турския език, който се превърна в общ за всички, обединяващ ги в единно семейство фактор... Османските турци се установиха трайно в България в продължение на 500 години и превърнаха тези земи напълно в турски край, в родно огнище, така че земите на Румелия по нищо не се различават от земите и живота в Анадола /Какво щастие! – б. Д. А./.“
Това развитие, говори с нарастваща арогантност злополучният „изследовател“, стана причина за коренна етническа трансформация, за истинско въздействие върху българския народ. Населението, което обитаваше Родопските планини, прие мюсюлманството по своя воля, така се появиха помаците. В края на 17-ти век демографската карта на Румелия беше напълно променена, всички долини и полета на Тракия, Добруджа, Дунавската равнина, Родопите станаха територия, населена само с турци. Противно на твърденията на български учени, османските турци по никакъв начин не са налагали със сила на българите тежки и заробващи условия и правила на своето присъствие, не са ги ислямизирали и потурчвали /Велики, Боже! – б.Д.А./, не е имало политика на насилствена асимилация...
По-нататък авторът дава нов тласък на „научната“ си фантазия. „Поради своето присъствие през вековете, твърди той, турците са заели трайно място в бита и обичаите на българите, в поверията, обредите и празниците, в ритуалите в земеделието и животновъдството, в лова и риболова, в дрехите и храненето“.
В края на „изследването“ инфантилните съждения се изливат като неудържим поток: „Народните песни и приказки, реди с идиотски патос докладчикът, са се появили в българската литература и фолклор от турски източници и от турския език. Почти всички пословици, поговорки и гатанки са преведени дословно на български от турски. Особено безспорно е влиянието на турските народни танци, които съставляват гръбнака и физиономията на т. нар. български танцов и певчески фолклор. Всички битови накити, апликации, десени, кройки, платове са се развивали под влиянието и като копие на турското народно изкуство и традиции в естетиката. Същото се отнася и за всичко останало, което в България се възприема и предлага като самобитно, специфично и оригинално народно творчество и изкуство“.
Срещу тази отвратителна гавра с истината, официална София, обаче, не реагира и предпочете да запази мълчание, въпреки, че тя бе тиражирана на международен форум. А на него имаше и български представители. Единият бе проф. Ибрахим Татърлъ от ДПС с доклад на тема: „Разпространение на османските източници и тяхното използване за проучване историята на анадолските селджуци и бейлици“. Там бе и Славка Драганова със съчинението си „Прилагане на реформите от Танзимата в Дунавския вилает“.
Антибългарската, протурска инерция в образователната ни система и академичните среди ставаше все по- отчетлива през последните 15 години, продължава и днес – паралелно с масираното нахлуване на турската агентура у нас. Техен израз са и многобройните симпозиуми, конференции, фестивали на турския език /в Кърджали/ под егидата на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. И с участието на преподаватели от Нов български университет и ревностната подкрепа на т. нар. Център за изучаване на малцинствените проблеми и културните взаимодействия, начело с поклонничката на Анкара и на исляма Антонина Желязкова. СУ дори издаде един манипулативен сурогат на добре платения от Анкара американец Джъстин Маккарти под заглавие „Етническото прочистване на османските мюсюлмани /1821 – 1922/“ – някакъв исторически буламач, пълен с откровени лъжи и смехотворни измислици. Преди време, пък, бяха организирани шумно рекламирани симпозиуми в София и Шумен, съчетани с изложба от издания на Корана в Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“. И разбира се, с неизменното присъствие на емисари от центъра „Ататюрк“ и от вузове на югоизточната ни съседка. Докладите на някои от гостите предизвикаха потрес у хората, които не познават истинските цели на т. нар. професорска мафия – един от инструментите в имперската политика на Анкара. Ето два от тях: Доц. Зейнен Зафир – „Турската култура и Йордан Йовков“. Проф. Рючкан Арък – „Балканско–анадолско единство в процеса на сближаване със западното изкуство“...
Преди няколко години в Турция се състоя знаменателно събитие – своеобразен символ на засилващите се симпатии на управляващите ислямисти към Шериата и Османската империя. По тяхна инициатива бяха организирани помпозни тържества по повод 150-годишнината от смъртта на султан Абдулмеджит Първи. Не останаха по-назад и домораслите поклонници на султаната – непосредствено преди дунанмите на югоизток у нас издадоха луксозен сборник, озаглавен „Пътеводител на Османска България“. Авторите му : проф. Христо Матанов от Софийския университет „Св. Климент Охридски“/ който наскоро обяви, че понятието „турско робство“ не било алтернатива на „съжителство“/, Антони Георгиев и Димана Трънкова, чието име стои на корицата на друго верноподаническо издание – „На изток от Константинопол. Пътешествие в непознатата Турция“.
Ето за какво са се загрижили тримата: Османското наследство в страна като България, „която е прекарала 500 години от историята като част от империята“ било твърде оскъдно. „Повечето българи трудно биха назовали паметници от този период, тъй като не знаят почти нищо за тях. Традиционно учебниците по история представят този период от българското минало основно с културните постижения и борбите за национално освобождение през Възраждането“. Но не казвали почти нищо за живота на хората „между османското завоевание и написването на „История славянобългарска“. Материалната и нематериалната култура от този период остава в сянка. Резултатът: малцина знаят, че една от най-красивите църкви в София е започнала съществуването си като джамия, построена от най-великия османски архитект Мимар Синан“... Имало и „шокиращи детайли за съдбата на османското наследство във Варна, Узунджово, Гоце Делчев, Кюстендил“, тюхкат се авторите на сборника. И още по-лошо: „Учениците у нас си представят османските турци предимно като заптиета, разхождащи се с копия, на които са набучени отрязаните глави на български революционери. Истината е, че Османската империя била „доста либерална за времето си в сравнение, например, с Британската“, твърдят новоизлюпените наследници на Кирияк Стефчов ефенди.
Проф. Матанов ръководеше преди време и един „Поход по стъпките на Бедредин“ в Североизточна България, организиран от някакво уж културно-просветно дружество „Родно Лудогорие“. Всъщност, това бе зле маскирано възвеличаване на Аллаха и султаната – Бедредин е ислямски мистик от края на 14-ти и началото на 15-ти век. Баща му Израил е османски военачалник, един от завоевателите на българските земи и крепости в района на Стара Загора, Ямбол и Казанлък.
Към кохортата туркофили неотдавна /за срам!/ се присъедини и Българската академия на науките, начело с акад. Стефан Воденичаров, когото някои гласяха за бъдещ президент на България. В една от залите й организираха презентацията на книгата „Стратегическа дълбочина: международното положение на Турция“. Авторът й: бившият министър-председател проф. Ахмед Давутоглу, идеолог на неоосманизма, последовател на бащата на пантюркизма Зия Гьокалп, верен сподвижник на прикрития фундаменталист- президентът Реджеп Ердоган. Наши учени, общественици и овластени персони слушаха с раболепно внимание потокът от хвалебствия към въпросното съчинение на височайшата особа, без да се смущават от неговото съдържание. Ето част от прозренията на Давутоглу, намерили място в книгата, или казани публично по друг повод:
„Поясът, започващ от северозапад по линията Бихач – Средна Босна – Източна Босна – Санджак – Косово – Албания – Македония – Кърджали – Западна и Източна Тракия /пътят на ислямската дъга – б. Д.А./, от гледна точка на Турция има характер на жизнена артерия за геополитиката и геокултурата на Балканите... Не трябва да се забравя, че съдбата на Османската империя бе предначертана на Балканите. Турция не може да бъде влиятелна нито в постигането на регионалните баланси, нито в общите международни отношения, ако не е в състояние да изгради зони на влияние на Балканите“.
„Османските векове на Балканите бяха история на успеха. Днес, ние трябва да я възродим. Каквото и да става на Балканите, в Кавказ, в Близкия изток, е наш проблем. Когато се установих в Анкара, очертах един кръг с радиус 1000 километра около моя офис. В него попаднаха 23 страни. Всички те са наши роднини и чакат нещо от нас. Ако начертая кръг с радиус 3000 км., в него влизат 72 страни. Всеки ден от тях, в нашето външно министерство, пристигат новини, които променят програмата ни. Това е наш исторически дълг... Ние имаме обща история, обща съдба и затова имаме общо бъдеще. Както през 16-ти век – възходът на Османските Балкани като център на световната политика – така и днес ще направим Балканите, Кавказ, Близкият изток, заедно с Турция център на световната политика. Това е целта на турската външна политика и ще я постигнем, ние ще реинтегрираме тези региони“.
„Турция няма повече да чака да бъде поканена на световната политическа маса, няма да стои в периферията и сама ще определя кой да бъде поканен на нея и на кой стол да седне. Ако ще се гради нов световен ред, основният камък ще бъде положен от Турция“...
Ето още едно съждение, достойно за завоевател - то принадлежи на яростния ислямист, президентът Ердоган: „Ние всички сме рожби на Османския период и като такива нямаме право да останем вечно затворени в Анкара. Трябва да се отваряме навън и това го правим сега. Правим това, което заслужаваме. Тази цел е напълно оправдана и трябва да я постигнем. Това е истината, която обяснява как и защо Османската империя се е простирала чак до Индийския океан“.
Всичко това трудно достига до съзнанието на управляващите у нас след прехода. Българските правителства без изключение до днес приеха раболепието пред неоосманистите в Анкара едва ли не като норма за поведение в двустранните отношения. Когато подобно поведение стане стил и на хората от интелектуалния елит и с научни титли, които би трябвало да бъдат духовните водачи на нацията, това означава, че нещата са отишли много далеч – към срива на българската държавност.
xxx
Погромът в нашата образователна система след промените през 1989 г. даде отлична възможност на управляващите в Анкара неоосманисти да приложат своята стратегия за многопосочно проникване у нас и обработка на общественото мнение в полза на техните великодържавни апетити. Турската агентура години наред методично разширява своето влияние сред нашия интелектуален елит, в академичните среди и водещи университети, дори в Българската академия на науките... Поток финикийски знаци от югоизток осигури появата у нас на луксозни издания и всякакви учебници за разхубавяване образа на Османската империя и за промиване на мозъци. Новоизлюпени еничари с научни титли и тренирано раболепие тиражират на разни, финансирани от Анкара фестивали, изложби, симпозиуми, конференции фамозните си „изследвания“, чиято цел е преинчаване и откровено фалшифициране на историята. Тази антибългарска инвазия проникна дори зад стените на БАН, където организираха скандалната презентация на книгата „Стратегическа дълбочина“. Авторът й - бившият турски премиер проф. Ахмед Давутоглу. Един от политическите ястреби, идеолог на неоосманизма, на стратегията за реанимиране на султанската държава и връщането на югоизточната ни съседка в нейните „исторически и географски граници“- според програмата на управляващата в Анкара Партия на справедливостта и развитието начело с президента Ердоган...
Всичко това, както можеше да се очаква, остана встрани от вниманието на нашите безхаберни и национално безотговорни властници. Те замълчаха дори тогава, когато представители на т. нар. професорска мафия в Турция подготвиха специален сборник, разпространяван в Европа, с който извършиха едно от най-бруталните покушения върху основите на нашата духовност - българските традиции, обичаи, пословици, поговорки, приказки, песни и танци, дори народните носии, битовите накити, апликации, десени. Според инфантилните „прозрения“ на един от авторите на този сурогат- проф. Тюрклер Аджарооглу, целият български фолклор всъщност бил... турски...
Подобно „откритие“ правят и някои доморасли „изследователи“ в едно луксозно издание, озаглавено „Турците в България – история, традиции, култура“. Редакторите му Антони Георгиев и Димана Трънкова са съавтори /заедно с проф. Христо Матанов от Софийския университет „Св. Климент Охридски“/ и на сборника „Пътеводител на Османска България“ – по същество рафинирана апология на султанската държава. Ето част от словесно-мисловните импровизации на Антони Георгиев в предговора към поредното му книжно изобретение:
„От създаването на НРБ през 1945 г. до нейното преименуване през 1990 г. българските учебници по история по правило представят петстотинте години османска доминация /?! –б. Д.А./ в нашите земи като безкрайна поредица от чудовищни масови убийства, набивания на кол и реки от кръв. Малко се споменава за архитектурата, културата, обществения живот и нищо – за либерализма на султана, който не се е интересувал от религията на поданиците си, а от количеството на платените данъци...Поради особено ефективната наложена и контролирана от държавата пропаганда предположенията, представени във „Време разделно“/знаменитото произведение на Антон Дончев- б. Д. А./ като историческа истина, продължават да са популярни и да се приемат за чиста монета“...
По нататък защитникът на „османската доминация в нашите земи“ отива още по-далеч в смехотворните си, но не безобидни съждения и обвинява неблагодарните българи, че „почти не се замисляме за турските думи, които използваме всеки ден; за турските ястия, които ядем у дома или в кръчмата; за турските навици, като люпенето на семки, които сме възприели; за турските народни приказки и поговорки, които предаваме на децата си; за турската законодателна система, от която все още могат да бъдат намерени преки следи в българския съд; за турската култура на семейственост и мрежа от приятелства, на които всеки в България е подвластен; за турския „светоглед“, който определя съвременния български светоглед много повече от привнесените от комунистите идеи от далечния и студен север“...
Освен Антони Георгиев и Димана Трънкова, автори на това претенциозно и целенасочено творение„Турците в България“ са и още няколко човека с научни титли – повечето от Института по етнология и фолклористика и Института по балканистика към БАН. Заглавието на книгата, както и на текстовете в нея, са знаменателни за пропагандните цели, които тя преследва: „Тюркски и мюсюлмански малцинства в България“/тук са включени и помаците с йезуитското внушение, че техният български произход е спорен – напълно в стила на турската историография да преинаичи историческата истина/. Следват „Пътуване на вярата“/ разбирайте исляма/, „Фолклор и традиционни празници“, „Архитектура, изкуство, литература“ „Музика и танц“, „Кухня“. После четем за „Принудителни миграции и промени в имената“ – пореден опит Възродителният процес да се представя повърхностно, едностранчиво, изкривено, грубо невярно. Без да се отчита генезиса на събитията и защо от Освобождението до днес българската държава е принудена да се отбранява от несекващата многопосочна инвазия от югоизток, зад която стоят неизлечимите имперски амбиции на Анкара... В друг текст под заглавие „Турски или български“ пък ни обясняват, че по време на „османската доминация“ и „съжителство“ турската лексика до такава степен е проникнала в езика ни, че е трудно да определим кои думи са наши и кои не. Дали пък някои не искат да ни кажат, че в преобладаващата си част езикът, на който говорим, не е български!... Какво пък, нали фалшификаторите на историята в Анкара упорито и не от вчера ни причисляват към т. нар. турски свят!...
Покрай ревностните си усилия да поднесат нещата в „правилната“ посока, създателите на този пореден реверанс към Високата порта са се загрижили, че у нас нямало нито един паметник на десетките хиляди турски войници, загинали по време на Освободителната война. Нищо изненадващо, преди време други едни доморасли еничари се опитаха да прокарат идеята да вдигнем паметник на падналите при боевете на Шипка редифи и низами от ордите на главореза Сюлейман пашаq които само за един ден избиха над 14 хиляди невинни българи в Стара Загора заедно с пеленачетата... И за да няма никакви съмнения в чия мелница налива вода въпросното издание, редакторите му тиражират и следния текст: „Но къде са турците, загинали в Плевен? Малко известен факт е, че повечето от десетките хиляди мъртви били погребани в масови гробове. Но по-късно те били изкопани и продадени на английска фирма, която ги използвала като тор в британското земеделие“...Тук Антони Георгиев и компания надминаха и себе си по раболепие към Анкара. Защото цитираният по-горе текст се оказа вулгарна лъжа, аргументирано разбличена в книгата „По пътя на труповете от Плевен до Бристол“ - издание на Центъра за изследвания на българите ТАНГРА ТанНакРа ИК...
В нашата криворазбрана демокрация някои възприеха свободата на словото като анархия и всепозволенство, при които моралните регулатори липсват, заместени от родоотстъпничество, издевателства върху истината, безнаказаност и слугински рефлекси. Сигурен път към духовната ерозия на нашето стресирано от несекващи политически противоборства, перманентна криза и подмяна на истинските ценности общество.
