(БЕЗ) НАМЕСА

Освен организиране и директно финансиране на антиправителствени настроения срещу неудобни за тях правителства, САЩ в продължение на десетилетия прилагат още един финансов механизъм за налагане на своята политика в различни региони на света. Обичайна практика в американската външна политика в продължение на години продължава да бъде налагането на санкции като средство за моделиране на света по свое желание.

Участието на Министерството на финансите на САЩ в политиката на санкции срещу чужда държава датира още от 1812 г. Тогава американският конгресмен и сенатор Абрахам Галатин (Abraham Alfonse Albert Gallatin), в качеството си на финансов министър, въвежда санкции срещу Великобритания. Поводът е репресиране от английска страна на американски моряци.

До 1950 г. контролът върху чуждестранните активи се извършвал последователно от службата за Контрол на чуждестранните фондове (Foreign Funds Control – 1940 до 1947) и Агенцията за международни финанси (Office of International Finance – 1947 до 1950). След намесата на Китайската народна република в Корейската война, през 1950 г. правителството създава Отдела за контрол на активите в чужбина (Division of Foreign Assets Control – DFAC), който е към Агенцията за международни финанси (Office of International Finance). Тогава президентът Хари Труман обявява извънредно положение и позовавайки се на американското законодателство блокира всички китайски и севернокорейски активи.

През октомври 1962 г. със заповед на Министерство на финансите DFAC се преименува в Агенция за контрол на активите в чужбина (Office of Foreign Assets Control – OFAC) към Министерството на финансите на САЩ (US Department of the Treasury). Агенцията определя и въвежда различен вид санкции срещу държави и режими, които Вашингтон възприема като заплаха за националната сигурност, външната политика и икономика на Щатите. 

Действията на OFAC се наблюдават и контролират директно от американския президент. На практика това е агенция за финансово разузнаване на американското правителство, която е натоварена с планиране и прилагане на икономически и търговски санкции в подкрепа на американската геополитика. Съобразно Федералния Закон за извънредни икономически мерки (International Emergency Economic Powers Act – IEEPA) от 1977 г., президентът има право да регулира търговските отношения, обявявайки извънредно положение като отговор на извънредни и неочаквани заплахи за САЩ. Това право на президента се реализира посредством действията, които предприема OFAC.

Като структура на Финансовото министерство OFAC действа под покровителството на Службата за антитерористично и финансово разузнаване (Office of Terrorism and Financial Intelligence). Служителите на Агенцията са предимно прависти и специалисти по разузнаване. Болшинството от обектите, към които OFAC следва да наложи санкции, се определят от Белия дом, но има индивидуални случаи, които спешно се определят от Агенцията чрез разследванията от нейната Служба за глобални цели (Office of Global Targeting – OGT).

OFAC публикува списък на Специално подбрани лица (Specially Designated Nationals List – SDN), в който се посочват личности, организации и ненадеждни лица, с които на американските граждани и постоянно пребиваващи се забранява да имат делови отношения. Когато някое физическо или юридическо лице попадне в списъка SDN, то може да подаде жалба до OFAC за преразглеждане на решението, но това не означава, че решението ще бъде преразгледано.

Агенцията прилага сурови финансови наказания спрямо нарушителите на санкциите като колосални глоби, замразяване на активите зад граница и на територията на Щатите. В много случаи, обаче, поведението на Агенцията е подлагано на сериозна критика от страна на обществеността. Т.н., за периода 1994 – 2003 г. в OFAC постъпват над 8 мил. долара от глоби за нарушаване на ембаргото срещу Куба и само 10 000 долара за нарушаване на антитерористичните мерки. В същото време, служителите, наблюдаващи спазването на ембаргото срещу Куба, са били десет пъти повече от тези, занимаващи се с финансовите операции на фамилията Осама Бин Ладен. В усилията да съблюдава санкциите срещу Ирак, през 2005 г. OFAC глобява с 20 000 долара „Гласове в пустинята” (Voices in the Wilderness) на американския пацифист Кати Кели (Kathy Kelly) за опит да предостави лекарства като хуманитарна помощ за иракчани. Глоба 10 000 долара отнася също пацифистът Берт Сакс (Bert Sacks) за това, че е предоставил лекарства за населението на Басра. Могат да се посочат десетки подобни примери.

Възприемана като една от най-могъщите правителствени агенции, OFAC съществува вече повече от половин век и играе съществена роля в провеждането на външната политика на американското правителство. Обобщената статистика за периода 1987 – 2006 г. на Вашингтонския Институт по световна икономика Петерсон (Peterson Institute for International Economics) под заглавие „Преосмисляне на икономическите санкции” показва, че за периода след края на Студената война (1990 г.) в  света има над 50 случая на налагане на някакъв вид санкции спрямо независими държави.

В последното публикувано издание на статистиката за икономически санкции се отбелязва, че за 20 години САЩ са въвели икономически санкции против други държави 49 пъти, като само 8 от тях са били със съответна резолюция на СС на ООН. ЕС е направил това за 20 случая, като 2 от тях са били след резолюции на СС на ООН. След 2006 г. Щатите са прилагали икономически ограничения спрямо осем държави в рамките на резолюции на СС на ООН – Иран, Северна Корея, Либия, Гвинея Бисао, Централно-Африканската Република, Йемен, Южен Судан и Зимбабве. Спрямо три държави това е станало без такива резолюции – Венецуела, Сирия и Русия. Това означава, че след 1987 г. САЩ са приложили икономически санкции спрямо различни държави 60 пъти, като спрямо 16 е имало резолюции на СС на ООН, а спрямо други 44 това е станало без санкции на ООН.

След 2006 г. ЕС е приложил икономически санкции седем пъти в рамките на резолюции на СС на ООН (същите като при САЩ) и пет пъти без такива резолюции (Египет, Либия, Русия, Сирия и Тунис). Това означава, че след 1987 г. ЕС е приложил икономически санкции към отделни държави 32 пъти, като само в девет случая това е станало след резолюция на СС на ООН.

По-долу посочваме някои от случаите през последните десетилетия, при които по различни причини САЩ са провеждали своя санкционна политика спрямо десетки независими държави.

Санкции, наложени от САЩ, или по тяхна инициатива 

Както се вижда, почти винаги санкциите са били налагани по решение на американското правителство. В редките случаи, когато това става с резолюции на ООН или от други международни структури, това също е било по американска инициатива и настояване.  

Логиката за налагане на санкции не се нуждае от допълнителни обяснения. Ако действията на някоя страна не съответстват на американското разбиране за правилна политика, тя трябва да бъде наказана и принудена да влезе в „правия път”, т.е., съобразно интересите на американските ТНК. Ако резултатите са незадоволителни, санкциите следва да се ожесточат и станат още по-болезнени за съответната местна икономика. В тази американска политика следва да се отчитат три особености.

Първо – санкционната политика поражда санкционна спирала. Обикновено санкциите в началото не са толкова продуктивни, колкото се очаква, понеже всяка уважаваща своята самостоятелност държава не желае да се примири с мисълта, че се подчинява на влияние и натиск отвън. Това предизвиква ожесточаване на санкциите, което понякога води дори до въоръжена интервенция – Сърбия, Ирак, Либия – което не води до положителни резултати както за обекта, така и за субекта на санкциите. Това особено ясно личи в настоящата политика на санкции на САЩ и ЕС срещу Русия. Причината е взаимната икономическа, ресурсна и финансова обвързаност на държавите в епохата на глобализация. Ако санкциите оказват някакво влияние на европейския политико-икономически театър, то те не могат задължително да се разпрострат върху регионите на Азия, Латинска Америка и дори Африка. Подобно развитие се наблюдава в политиката на санкции срещу Русия.

Второ – продължителни санкции срещу държава с богати природни ресурси, голяма територия и вековна история, обикновено катализират националните усилия за решаване на появилите се трудности в икономиката, науката и техниката. В резултат санкционираният обект започва успешно да развива оригинален национален модел на развитие в редица области, което започва да го прави по-силен и по-самостоятелен в икономическо и научно отношение – примери Иран и в близко бъдеще Русия.

Трето – налагането на икономически санкции по политическа или геополитическа целесъобразност противоречи на издигнатата в култ от Запада и САЩ неолиберална икономика. Пример в това отношение е Споразумението за Трансатлантическо търговско и инвестиционно партньорство (Transatlantic Trade and Investment Partnership - ТТIP), което е в полза на ТНК и изисква пазарната целесъобразност да се поставя извън политиката.

Независимо от съмнителния ефект от тях, американската администрация не се отказва от санкциите и продължава да ги използва като едно от средствата за постигане на определени геополитически цели.