4. Суверенитетът, пазарите, корпорациите и интернет
4.1. Пазарите
Властта на пазара стои между това, което Тома Аквински би нарекъл човешки и естествени закон. Пазарните процеси до голяма степен са част от естествения закон, но в същото време регулирането им е част от човешкия закон.
Хобс разграничава властта на Бог върху небесните неща от властта на владетеля върху земните неща, но можем ли да кажем, че същото разграничение може лесно да бъде приложено и по отношение на пазара? Левиатан трябва да усмири съперничеството, недоверието и жаждата за слава, като основни причини за войната. Но нали съперничеството е в основата на пазара? Жаждата за слава също. А недоверието към действията на другия не лежи ли в основата на изградените институти на частното право?
Въобще, въпросът за това дали икономиката и пазарите трябва да се регулират от държавата или сами притежават способността да се организират в един спонтанен ред е до голяма степен основният дискусионен въпрос, който занимава гражданите в една политическа система.
Печалните опити на комунистическите държави да наложат абсолютна власт над икономиката претърпяха впечатляващ провал. Те не само че не успяха да подчинят пазара, но бяха съкрушени именно от него. Комунистическата държава беше последният опит за налагане на върховна власт над икономиката.
Крахът на комунизма, както и нуждите на международния бизнес наложиха един модел, в който на планирането на икономиката не се гледаше с добро око. След 90-те години СССР, Китай и другите държави с планова икономика приеха почти безусловно парадигмата на свободния пазар, на еднаквото третиране на националния и чуждия капитал и на дерегулацията. „Икономическата свобода е предпоставка за всяка друга свобода” – тази мисъл е написана на корицата на първото издание на „Пътят към робството”, на Нобеловия лауреат по икономика Фридрих фон Хайек.
„Кой може сериозно да се усъмни, че силата на един милионер, бил той и мой работодател, която ще упражнява върху мен, е много по-малка от тази, която притежава и най-дребния бюрократ, използващ принудителната сила на държавата, от чиято преценка зависи доколко ми е разрешено да живея и работя.”
Днес доста повече хора биха се усъмнили в това, което Хайек пише през 1944-та.
Когато става въпрос за икономически суверенитет, трябва да приемем факта, че държавата се е провалила в опита да планира изцяло икономиката. Тя се е оттеглила от управлението на икономиката и е останала основно в качеството си на бенефициент от данъците (фискален суверенитет), регулатор на пазара (регулаторен суверенитет) и разпределител на средства (дистрибутивен суверенитет).
Държавата участва на пазара и в битието на равноправен икономически субект. В този случай обаче тя не действа в качеството си на върховна власт, а в качеството си на собственик на бизнес. Тя е измежду най-силните икономически субекти, доколкото нейните предприятия са с огромни активи, тя е един от най-големите работодатели и най-големите възложители по инвестиционни проекти и обществени поръчки. Освен това законодателствата на държавите винаги предвиждат определени преимущества за държавната собственост, за предприятията с държавна собственост в капитала или различни, облекчени процедури от тези, които касаят частните предприятия.
Теоретично е възможно държавата да реши отново да се намеси в управлението на икономиката. Принципите на свободния пазар, прилагани така вдъхновено през 90-те години на XX век и в първото десетилетие на XXI век обаче породиха съмнението, че в това отношение държавата се е оттеглила прекалено. Общият пазар, както и намаляването на протекционизма се оказаха фактори, които от една страна спомогнаха за разцвета на международната търговия и за повишаване на благосъстоянието, но от друга разрушиха много местни общества, доколкото замениха традиционния им поминък с временна заетост като нископлатени индустриални работници към големите корпорации или към техни доставчици.
Отделянето на икономиката от политиката и освобождаването и от регулативните рамки, води до обезвластяването на политиката, т.е. на обществото, което формира политическата система, а оттам стеснява и приложното поле на суверенитета. Според З. Бауман, взаимодействието между икономическа глобализация и фрагментацията на държави, т.е. създаването на нови, малки, слаби държави са успоредни процеси, доколкото глобализираните финанси зависят от политическата фрагментация – тя улеснява възможността за безпрепятственото движение на капитали.[3] Надтериториалността на капитала е напълно завършена при финансите, почти завършена при търговията и бързо напредваща при промишленото производство.
4.2. Корпорациите
Държавният суверенитет е оспорен от т.нар. „корпоративна сила” на мултинационалните корпорации. Те успяват да наложат своя дневен ред на държавите по две линии по силата на своя експертен и преговорен потенциал.
Предвид обстоятелството, че в последните години държавите освободиха част от експертния си потенциал и точно както и самите мултинационални корпорации прехвърлиха част от дейността си на външни подизпълнители/консултанти. Това доведе до интелектуален дефицит в държавния апарат, който известният британски социолог и политически изследовател Колин Крауч нарече „институцианален идиот”. Така се оказва, че държавата губи компетентност за извършване на неща, с които преди много добре се е справяла.
Поради тази причина, когато държавата участва в преговори, особено в международни търговски преговори, тя изпитва дефицит на специалисти в търговските материи заради което няма капацитета ясно да дефинира приоритетите и интересите си, нито може да ги отстоява. Затова държавите имат нуждата от подкрепа от специалисти, предоставени им от заинтересованите индустрии и лобистки групи, които охотно предоставят тази помощ. Те познават проблемите си най-добре, затова във всеки един момент имат възможност да ги дефинират и да предложат на представителите на своите правителства решения, които да са в интерес на съответния отрасъл.
По отношение на приватизираните публични дейности, същите, извършвани доскоро от държавата, се поемат от съответните корпорации, които по този начин се превръщат в равноправен партньор на държавата. Те работят под контрола на държавата – поне така изглежда пред обществото. На практика обаче държавата има интерес от добро изпълнение на публичните услуги. Но ако няма кой да извършва тези публични услуги, то държавата е в проблем. Така компанията по този начин се явява в по-силна позиция при договаряне.
Не на последно място, мултинационалните корпорации осигуряват работни места. Доходите и заетостта са най-важните въпроси, които трябва един политик в една мирна държава да реши в рамките на своя мандат. Двата са свързани генетично. В епохата на мобилност на капитала, една компания лесно може да прехвърли част от дейността си в друга държава. Това също оказва натиск върху правителствата да приемат определени политики, за да не напуснат съответните компании държавата. Така компаниите могат да настояват за облекчено данъчно облагане, за преференциално административно обслужване, за не толкова стриктно трудово законодателство. Така интересите на тези компании излизат извън контрола на държавата.
4.3. Интернет
Интернет позволи тази надтериториалност на мултинационалните корпорации да се отнася не само до последните или въобще – само до професионалните търговци. Днес всяко физическо лице, което притежава някакъв свободен икономически ресурс, може да го отдели от активите си и да го предостави на друго лице, конкурирайки така създадената система на международен капитализъм. Става дума за политики, бизнес модели иновации като виртуалните пари, регионални мрежи, краудфъндинг, събиране на нефинансови ресурси – краудресорсинг, микрокредитиране. Това е икономика базирана на общността и пиър ту пиър (Р2Р), оупън сорс.
Тези процеси винаги са съществували, но никога не са представлявали особен интерес за държавата. Интернет обаче създаде възможност тяхното осъществяване да се улесни в максимална степен.
Икономиката на споделянето е възможна главно в сферата на услугите. В сферата на производството икономиката на споделянето не е толкова възможна, защото при нея се изисква концентрация на ресурси, които да доведат до икономия от мащаба. Тоест, докато хората не могат споделено да изградят къщите си по-добре, отколкото това са правили прапрадядовците им със сламените колиби на село, те могат да предоставят под наем вече изградените от производителния капитализъм къщи. Въпреки, че не могат да създадат съвместно един автомобил (немалко хора биха се справили), могат да дадат вече закупения автомобил под наем.
Интернет до голяма степен ликвидира информационната асиметрия при търсенето и предлагането и създаде възможност на всяко едно частно лице да предостави за ползване на клиента актив по същия начин, по който този актив може да бъде предложен и от голяма корпорация – банка, хотел, транспортна компания и така нататък.
Това, съчетано със значителния мрежов ефект, който се реализира при тези предприятия почти мълниеносно, доведе до дори по-ефективно предлагане на услугите, отколкото такова предлагане може да бъде осъществено в рамките на традиционната капиталистическа корпорация.
Държавата не притежава капацитета да регулира последиците на икономиката на споделянето. Регулирането на икономическата дейност е създадено с оглед на регулацията на определен географски пазар - национален или междунационален пазар на икономическите активности между търговци.
В рамките на икономиката на споделянето обаче, не съществува национален или междунационален пазар. Глобалната информационна мрежа позволява сключването на сделки, които не зависят въобще от географския пазар.
На второ място, икономиката на споделянето на практика представлява отделянето на един определен личен актив от едно физическо лице, който бива предоставен на друго лице. Това представлява една малка частна сделка. По същия начин хората си услужват с брашно, захар или олио. Тези сделки не можат да бъдат регулирани от държавата.
Те, разбира се, са се извършвали винаги и винаги ще ги има. Но те никога не са конкурирали системата на капитализма, защото са имали допълващо значение, фискалният приход и материалния им интерес и пренебрежим. Затова държавата се задоволява да ги регулира предимно с диспозитивни норми, които да служат за улеснение на гражданите при евентуален правен спор между тях.
На практика това са сделки, в които държавата няма как да навлезе, без да наруши основни права на гражданите, а принципът на пропорционалността не разрешава подобна интрузия в личните отношения на гражданите. Ако вие поканите някой да пътува в колата ви с вас до морето, срещу това той да ви заплати бензина (и може би възнаграждение от един-два лева) това е Ваше право.
Нещата обаче придобиват съвсем друг вид при икономиката на споделянето. Тя позволява такава висока степен на систематизация и облекчение на тези сделки, че вече може да поискате микрокредитиране не само от съседа си, но и от някого, когото не познавате.
Именно това променя отношението на държавата. Многобройния и леснодостъпен характер на тези сделки, означава че много от сделките, на които държавата е разчитала, за да попълни фиска, няма да се случат по начина, по който тя е очаквала да се случат, за да ги определи като данъчно събитие, от което да получи приход.
Ситуацията се усложнява и от обстоятелстовто, че част от участниците в тази икономика на споделянето вече също са мощни играчи от системата на този капитализъм.
Проблемът, който възниква при тяхното регулиране е, че те представляват децентрализирани структури, чиято мощ произтича от множество малки усилия и ресурси, които биват обединени от обща платформа. Тези малки икономически активности са напълно неконтролируеми от досега създадения правен ред – нито могат да се регулират тех фай компаниите, предоставящи кредитиране, нито таксиметровите услуги „Uber”, нито Airbnb. И ако в епохата на неолибералния капитализъм държавите (и благодарение на институциите на глобално управление като МВФ, СБ и СТО), се разделяха с регулациите но на принципа на суверенното решение, сега раздялата с регулациите идва по принуда.
4.4. Деглобализация и суверенитет
Терминът „деглобализация” се използва основно по отношение на пазарите и представлява обобщение на следните явления: забавянето на ръста на международната търговия, въвеждането на нови протекционистични мерки (най-вече андитъмпингови мерки), застоят в Кръга от международни преговори от Доха, както и противопоставянето и отстъплението от предвидените за подписване двустранни търговски споразумения.
Тези процеси на деглобализация, т.е. на намаляване на темповете на глобализация и създаване на нови препятствия пред търговията, придобиха особена сила след Световната финансова криза от 2007-2008 г., която започна с високорисковите ипотечни кредити в САЩ и впоследствие обхвана целия свят като икономическа криза.
Обстоятелството, че сривът в един национален продуктов и географски пазар стана причина за проявлението на всякакви системни грешки в глобалната икономика накара правителствата да потърсят известна степен на самодостатъчност, така, че да не са зависими в такава степен от поведението на други държави и други пазари.
Това води до риска изградените общества да се върнат назад в пазарно отношение и по този начин деглобализацията да ги подрони по същия начин, по който вече ги подрони глобализацията. Обществата вече са успели да се напаснат спрямо новата икономическа парадигма, бизнесите са намерили своите ниши и са създали работни места, които сега, в резултат от свиването на търговския обмен, ще се загубят. Липсата на нови инвестиции ще се отрази неблагоприятно на пазарите, които са очаквали такива и са създали условия да оперират в един „глобален” свят.
В подобна ситуация печеливши ще са държавите, които успеят да изградят икономическата си система на основание на протекционизма, производството и самодостатъчността. Подобно развитие ще представлява сериозно изпитание за държавите с малки пазари, доколкото те нямат пазарния и производствен ресурс да бъдат самодостатъчни. Историята показва редуване на тенденции към глобализация с тенденции към връщане на махалото назад, но при всички случаи деглобализацията не е процес, обратен на глобализацията – тя представлява временно забавяне на процесите на взаимна свързаност, но в никакъв случай връщане назад (освен при войните) и антиглобализация.
Мястото на държавата в това „свиване и разширяване” е именно във възможността да извършва ограничена намеса, която да коригира (или да си мисли, че коригира) недостатъците на пазара. Процесът на деглобализация обаче показва колко опасно може да бъде за една държава, ако не преценява навреме тенденциите, възможностите и необходимите регулативни мерки, които трябва да предприеме, за да предпази обществото и пазара от негативните развития.
5. Заключение
Създаването на система, основана на държавния суверенитет, окончателно се оформя през XIX в., когато набира сили и глобализацията. В това отношение двете явления са много повече свързани, отколкото си противостоят.
Суверенитетът е последица от глобализацията. Разбирането, че всички държави са равни в международните отношения идва именно когато се поставят за решаване общи проблеми. Първо проблемите, свързани с войната и мира, после – свързаните с търговията и свързаните с международните рискове. Суверенитетът е носещата структура на системата, която се изгражда, като резултат от глобализацията. Дори в хаоса на разпада на държави и създаването на нови държави, тези нови държави търсят именно своята външна и вътрешна независимост, тоест формата на суверенната държава.
Историческото развитие е свързано с яростни битки срещу суверенитета, които той винаги излиза победител, но всеки път се разделя с част от характеризиращите го признаци. Когато става въпрос за за международна търговия, мултинационални компании, интернет, икономика на споделянето, говорим за онзи глобален пазар, който поставя в невъзможност държавата да осъществява регулативните си функции. Действително, държавата не притежава необходимия правосъздаващ и правоприлагащ инструментариум да регулира тези дейности. „Финансовият капитализъм” може да постави всяко едно правителство пред криза. Държавите няма как да противостоят на движението на капитала, който минава като мексиканска вълна през целия свят, вдига едни хора, премества ги от един поминък към друг, след това ги изоставя, променя структурите на обществата. Държавите няма как да противостоят сами на данъчните убежища, по-сигурни от всякога.
Тези явления не са нови. Френските крале винаги са зависели от италианските банкери. Европейските рицари, тръгнали да освобождават Ерусалим, превземат Константинопол през 1204 година, за да угодят на кредитора си, венецианския дож Енрико Дандоло. Пиратите са кръстосвали моретата векове преди днешния ден. А глобалните организации като Църквата или Източната индийска компания са определяли дневния ред на държавите през вековете.
Всичко това показва, че глобализацията не е ново явление. Тази промяна не съществува от днес или вчера. Технологиите са променили нещата, но не качествено. Те са дали един тласък, невиждан тласък на вече съществуващи процеси и взаимовръзки, които принципно са далеч от регулативния суверенитет на държавата.
Към настоящия момент, така както глобализацията е променила почти всяко място в света, така и суверенитетът съществува във всяко място на света. И тези процеси са взаимосвързани.
