(БЕЗ) НАМЕСА

• Срещу СФРЮ най-голяма разузнавателна активност проявяват германците;
• Българи стават изкупителна жертва на СДБ на Македония през 70-те години на ХХ век;
• Линията е добре позната и е продължение на германските разузнавателни служби от Втората световна война насам;
• А СФРЮ става удобен терен, докато нейните служби за сигурност са насочени да водят специфична война срещу своите съседи и естествени съюзници.

Традиционно на Балканите се гледа като на място, където все нещо ври и кипи, клокочи, проявява взривоопасни наклонности и нерядко избухва.

Кога по-мащабно, кога не, но винаги достатъчно опасно.

От това място са се повлиявали най-големите войни, тук са били основните сцени на разигравания театър от векове[1].

От описанието на някои действия на югославските служби за сигурност личи сгрешената посока на тяхната активност, обслужваща за пореден път интересите на великите сили и наслагваща нови рани върху отношенията между съседите в региона.

Актуализираният прочит навежда на мисълта, че не само Студената война не е свършвала, а и Втората световна война има своите продължения.

Ролите на победител и победен не се оказаха устойчиви!

Докато полето на медиите и журналистиката се оказа благоприятно място и средство, превърнати от политиците в разузнавателно поле и прикритие.

Виктор Майер е роден през 1929 г.

За първи път посещава СФРЮ като бригадир през 1949 г., когато създава контакти, учи езика, обичаите, традициите на местното население. През 1953 г. избира специализация в отдалечен от съюзния Център университет. Междувременно получава акредитиране като кореспондент на германския вестник Neue Zurchez Zeitung. Отказана му е виза след установени подозрителни контакти с посолството на Германия.

Става постоянен кореспондент в Гърция през 1961 г.

Оформя се като специалист по македонския въпрос, албанските малцинства, Косово и Балканите. През 1964 г. като кореспондент във Виена продължава да работи по източноевропейските страни и СФРЮ. Заподозрян е за връзки с американските и западногерманските служби, за което става обект на разработка в СДБ.

Получава забрана да влиза в СССР.

Работи и по въпросите на Румъния.

Установено е да поддържа редовни контакти с американското посолство и с Радио „Свободна Европа”[2], със Слободан Станкович, установен агент на ЦРУ. Подозира се, че е включен в разузнавателната мрежа на САЩ, ръководена от Уилям Грифит (Wiliam Grifith), специалист по Югоизточна Европа и Югославия. Друга негова връзка е с Валтер Ралф (Walter Ralph) директор на РСЕ.

Обектът работи и за „Франкфурт алгемайне цайтунг“.

Изгражда връзки с мюсюлманските структури около А. Изетбегович, с дипломати и разузнавачи на „Сигурими“ от Албания във Виена.

Първи пише за наличието на „мюсюлманско движение“ в СФРЮ.

Направените анализи налагат извод, че публикациите целят компрометиране на СФРЮ, техните отношения с необвързаните страни и с арабските държави. Докато интересите на обекта учудващо съвпадат с тези на разузнавателните служби на САЩ и ГФР.

Съществуват и други практики.

Някои журналисти се привличат на по-късен етап, когато проявяват качества.

Дон Алън постъпва в Ню Йорк Таймс, но когато пожелава да започне работа в друга страна Фанк Адамс и младият служител на ЦРУ Ричард Хелмс настояват да остане. Когато все пак успява да си тръгне, му е поставена задача да се „вгради в средата“ и да чака…. Преди това е обучаван в способи за наблюдение, да установява и поддържа връзка, използва тайнопис във Вашингтон и Ню Йорк.

Устройва се в Женева, и дълго време не е търсен от американските служби.

Споделя с младата си съпруга, че се съмнява дали го приемат сериозно.

Но ЦРУ в Рим оценява позициите и възможностите му като перспективни.

През деня е журналист, а извън тези задължения успешен агент, който ползва журналистиката за прикритие и установява контакти с високопоставени италианци.

Ако не в интервюта, споделеното от тях отива в досиетата на ЦРУ.

Много други млади американци го конкурират.

При него обаче психологическото натоварване от „двойнствения живот“ взима данък. След коктейл, организиран от американския посланик, той се прибира в къщи, а когато съпругата му кани един италианец, Алън се нахвърля и го пробожда с нож.

Арестуван и съден лежи в италиански затвор 10 месеца, докато поведението му и продължителния престой под чужд контрол го превръщат в опасен елемент.

Консулът на посолството на САЩ го посещава, колкото да го предупреди да забрави връзките си с Агенцията и да не се надява на помощ.

След изтърпяване на присъдата се развежда и напуска Италия.

В САЩ се издържа отново като журналист. Сключва нов брак, като от дистанция на времето отчита връзката си с ЦРУ за грешка.

Карл Густав Щром (Carl Gustav Strohm) е журналист на Die Welt.

Роден е през 1930 г.

Завършва история със специализация по източноевропейските въпроси.

От 1951 г. работи за сп. „Източна Европа“, а от 1954 г. е ръководител на „Германското дружество за изучаване и връзки с  Източна Европа”.

От 1958 г. се налага в сп. „Christ und Welt” като „експерт по Изтока“.

През 1959 г. защитава дисертацията „Военната тактика на Ленин в руската гражданска война”.  През 1966 г. пристига в СФРЮ като ръководител на редакцията на Дойче Веле (Deutsche Welle) за Югоизточна Европа, но всъщност е част от разузнавателната активност на германската BND. От 1972 г. става кореспондент за Бавария и Балканите със седалище във Виена. Пише книга за влиянието на СССР с Хрушчов и Китай с Мао Дзе Дун върху Югоизточна Европа. В друга прави анализ за времето след Й. Тито. Поддържа връзки с журналисти от Центъра на РСЕ в Мюнхен.

Хари Шилер (Harry Schllicher) е кореспондент на „Франкфуртер Рундшау“.

Роден е през 1928 г. в Полша.

Завършва образование в Белградския университет.

През периода 1958-65 и след 1975 г. е кореспондент в Белград, но постоянно да живее във Виена. Работи за австрийски издания. Пише общо в около 14 вестника, излизащи на немски език.

Издава книга за „Система на самоуправлението в предприятията на СФРЮ“.

Подозира се за връзки с BND и със съветските служби.

През 1981 г. му е отказана акредитация в Полша.

Година по-рано свързаният със социалистическата партия на ГДР вестник Neues Deutschland  го сочи като агент на западногерманската разузнавателна служба. Подозиран е за подпомагане на антиполския заговор, движен от BND и Концерн „Шпрингер“.

Паул Лендуей (Paul Lendwai) е кореспондент на лондонския The Financial Times от 1982 г., но пише и за други издания. Сам издава сп. Europeische Rundshau. Преподава журналистика във Виенския университет. Поддържа връзки със социалистическата партия на Австрия.

По произход е унгарски евреин. Членувал в комунистическата партия, но е преследван като дисидент, принуден да мине в Австрия. Смята се, че развитието му е съвместна разработка на унгарските и съветските служби за сигурност.

През 1981 г. пристига в СФРЮ за заснемане на филм за Македония. Специален интерес проявява към положението на албанската националност. Иска да снима в Косово, като се интересува от същите въпроси, но не получава разрешение. През 1983 г. с Петер Мартос ръководи бюрото на ORF в Албания. Осигуряват помощ за албанската телевизия. В Хърватска отправя обвинения към австрийския канцлер Бруно Крайски за отпуснат 2 млрд. заем на СФРЮ. Пише радикално срещу Югославия.

Густав Халупа (Gustav Halupa) е кореспондент на Радио „Виена” от 1961 г., а съпругата му Маргарет на Sudost Tagespost.

Подозиран е като сътрудник на BND.

Съпругата му споделя, че „от тях получава по 3 хил. месечна заплата“.

Подозира се, че е агент на чехословашките служби за контраразузнаване, привлечен на компроматна основа и на полските служби, докато работи във Варшава.

Смята се е, че през разузнавателния център в Залцбург е поддържал връзка със службата на генерал Гелен. Установени са негови връзки с Juschka Alexander, уличен като резидент на BND. Свързан с тази служба германец изпуска информация, че в Белград имат ценен сътрудник, чиито параметри уподобяват Халуп.

След 1976 г. разработката е прехвърлена на Съюзната служба и става централизирана. В резултат са документирани всички връзки на обекта, особено интересни от които са с дисидента Милован Джилас и Ислямския верски съюз.

Поднесените случаи сочат връзка между познатите във времето разнообразни конфликти, чиито исторически корени внимателно се поддържат оголени така, че всеки, който има потребност, да въздейства върху тях и да ги ескалира повторно.

Защо Германия?

Всъщност в европейските и международните отношения тя е пазител и двигател на процеси, които стоят в основата на привидно стари конфликти, при което пази и отстоява винаги своите интереси.

А защо германската политика минава през германското разузнаване?

Първо, защото такава е масовата практика!

И защото освен основанията за конфликтите, които са устойчиви, личностите също се оказват важни.

Р. Гелен като млад офицер не проявява особен афинитет към разузнаването.

Но по-късно заема възлова длъжност във военната машина на Райха, прави кариера във военно-разузнавателните структури на ГЩ. В края на войната решава да съхрани потенциала на разузнаването и влиза в отношения със САЩ. Тогава успява да индоктринира техните служби и политици с разбиране за комунистическата и съветска опасност, срещу които предлага взаимодействие.

Накрая хитлеровия генерал успешно възкресява от руините на войната новата разузнавателна служба на ГФР. В негово лице държавната машина на Хитлер, разбира се, с бабуването на другите западни сили, ражда инструмент, с който се запазват основните великогермански и имперски цели, характерното разбиране за врагове, рискове и заплахи, накрая формира новото партньорство на Запад срещу СССР и Източния блок.

А може би и срещу пространството след тях?

Р. Гелен е един от германците, който споделя виждането, че „Русия може да бъде победена само от руснаци“, с което допринася към идеята за изграждане на т.н. „чуждестранни легиони“[3], въоръжени части, чиито редови, нисш и среден команден състав се набира на еднороден етнически и религиозен принцип, които се използват в операции на страната на германците. По този начин етническите и национални противоречия от миналото се използват и възбуждат повторно, докато тяхната сила съответства на състоянието на войната, прераства в окупираните или съюзни държави в гражданска война, чиито вредоносни последици се пренасят в следвоенния период и дълго тровят обществените отношения.

Всичко това усложнява картината на международния конфликт и насища пространството, в което той се развива, с множество вторични такива, които имат различни темпорални измерения, независимо от това, че големият формално е приключил.

Като носи националсоциалистическата традиция и своето наследство от Хитлер, организацията „Гелен“ преминава във Федералната разузнавателна служба на съвременна Германия (BND). А в нея, въпреки уж въведените изисквания за денацификация, намират приют старите кадри, които преливат в новия държавен апарат на ГФР и естествено оказват влияние.

Други намират добър прием сред новите съюзници[4].

Наследила конфликтите от австро-унгарския и османски периоди, понесла тежестите на локални и световни войни, със силно фрагментирани обществени отношения, следвоенна Югославия, особено след като преминава към „необвързаните държави”, става удобен терен за провеждане на разузнавателни операции в източна посока.

Същите състояния и конфликтни потенциали са характеристика всъщност на целите Балкани[5].

И естествено, най-активни се оказват службите на ГФР и техните нови съюзници от Запад, обединени от обща воля.

Югославските служби имат съществен принос към пропагандата.

Основен акцент в нея става твърдението, че България и нейните служби, заедно с СССР и КГБ, целят създаването на Съветска Македония.

Без да осъзнаят, че всъщност се превръщат за пореден път в жертва на световните играчи, политическия и управленски елит на СФРЮ активно работят за формирането на нова национална идентичност на своите граждани, като всъщност поддържат тлеещ балканския пожар. За западните сили формират настроения срещу съюзната държава, след нейния разпад срещу остатъчна Югославия. Както и да решат какво да правят по-натам със същите Балкани, страните в тях, само с тях ли да си поиграят или да ги добавят към друг конфликтен потенциал.

И по-малки помагачи са налице.

Органите на СДБ на БЮРМ Македония, повлияни от инерцията, разглеждат България като враг, винят нейните специални служби в провеждане на психологическа и пропагандна война. Нашата страна е най-обвинявана, че атакува и разбива националния суверенитет, територия, история, битие, символи, културното наследство, език на „македонската държава”. България е обвинявана и за налаган диктат във външните отношения от позиция на силата.

Едва след България са редени Гърция и Албания.

Последната е обвинена и за териториални претенции към Македония. А гърците за монархофашистката традиция, продължена от САЩ и Англия, в съгласие със Сталин в претенциите за Егейска Македония, обявена за „наднационален въпрос“ и елемент от националния дискурс.

Отказът да бъде призната от България като чужда Пиринска Македония е оценено като нецивилизован акт, ощетяващ населението с правото му за самоопределение, ежедневна практика и политика на тайните служби на България. В същото време те, като пропагандирали „братска дружба между народите“, с другите страни от Източния блок и специалните служби осигурявали интересите на бюрократично-догматичния социализъм, прикрит зад лозунгите на Социалистическия интернационал.

Българските органи на ДС са винени за антиюгославски кампании, провеждани под прикритието на Славянския комитет и БАН, с които тероризират участниците в международни и регионални научни форуми, като ги принуждават да игнорират „македонския въпрос“. В същото време публикуват в Полша, Чехословакия, Унгария, ГДР, Румъния и Албания трудове с анти- македонско съдържание, с осигурени готови материали и хонорари, които само чакат подпис.

В същото време, според югославската пропаганда, неизвестно количество млади македонци от Пиринска Македония са репресирани, ликвидирани, затваряни в Белене за това, че с гордост носят името „македонец“. Или отказват да сътрудничат на ДС срещу СР Македония.

За българската политика тази пропаганда вини СССР с неговата НКВД (КГБ), чиято обща цел е създаване на Съветска Македония.

Като част от съюзните органи за сигурност Скопие сами организират репресии и преследване срещу свои и чужди граждани, на които приписват най-тежки престъпления.

Така в Скопското УДБ през 1975 г. е открито РОО „Сингели”, по което като обекти протичат Лазар Крайничанец и Ангел Димов – Героя.

Водено с месеци, делото приключва с обвиняването им за сътрудничество с българската ДС, с „документирана организирана неприятелска дейност, насочена срещу конституционния ред в СФРЮ и териториалния интегритет на СРМ в полза на чужда служба“. За да се докаже тезата на обвинението, са използвани всички възможни криминалистически тактики и техники –подслушване, следене, фотодокументиране, установяване на контакти, тайно филмиране, проникване в помещения.

Накрая следва пословичното „секретно задържане“.

В процеса, се твърди, са установени печатни материали, сочещи наличие на …Устав на Съветска Македония, шифри за комуникации, притежаване на български спестовни книжки от Ангел Димов.

Около средата на 1977 г. двамата тайно са задържани в поделенията на УДБ на СРМ. Ангел Димов е арестуван докато пътува към Деве баир в автобус, а Лазар Крайничанец е взет от своя дом на бул. Илинден № 45 в Скопие. Срещу двамата е повдигнато обвинение за извършена престъпна дейност по смисъла на чл. 105, гл. Х от НЗ на СФРЮ, изразяваща се в шпионаж, действия, насочени срещу народа и държавата.

Разследването се води от Наум Кузмановски, сочен за един от най-добрите оперативни работници по българска линия и Иван Бобановски, който тандем специалисти разиграва „доброто и лошото ченге“.

Твърди се, че от разследващите и оперативните органи са установени „над стотина контакти на задържаните по цяла Македония”, че са разкрити и превербовани „няколко източници на българската ДС в Скопие, Велес и Битоля”, набързо включени в „двойна игра”.

Разследването срещу Лазар Крайничанец продължава девет месеца.

Седемдесет и пет годишен, едната част той прекарва в арестантското отделение на Клиничния център в Скопие.

Бобановски си спомня много ползотворни разговори със задържания собственик на Печатница „Гоци Делчев“ още от преди Втората световна война и със съпругата на обвиняемия, самата професор по география, „тежко потресена от ареста на мъжа си“.

Обвиненият и съден старец получава присъда от седем и половина години затвор, а според Бобановски на съпругата е оказвана помощ. По време на следствието и пред съда Лазар Крайничанец се държи достойно, като отстоява с убеденост българската си идентичност.

Присъдата изтърпява в затвора Идризово.

При претърсване и обиск в Ангел Димов била намерена негова снимка с българския цар Борис, който го поздравява за успешното завършване на „курс за агенти за борба против партизаните“. Като негов съкурсист бил установен Мане Мачков[6], специален български агент, по-късно нападнат от Търпе Яковлевски и Кочо Битолияну. Името на последния, физически нападател на Мачков, се ползва и до 2013 г. в провеждана антибългарска пропаганда[7].

Прякора си от своя страна Ангел Димов заслужава, когато в затвора изиграва в една самодейна сцена рецитация за Сталин, за което е пребит и хвърлен в изолатора. След като излежава пет и половина години, е освободен и заминава за София, където след смъртта на първата си съпруга сключва нов брак с много по-млада от него жена[8].

Както се вижда, независимо от историческото време и преживяното, отново сме отворени – за нови конфликти.

За радикализацията и традиционния сепаратизъм на Балканите е писано много.

И винаги те са обслужвали или са били инструмент за провеждане на чужди на държавите в региона интереси[9].

Факт е, че обектът на интереси на западните разузнавателни служби са използвани по-късно в качеството им на конфликтогени за поредна ескалация на старите, но никога нерешени докрай конфликти.

Поуки никакви!

Националните интереси всеки продължава да следва поотделно и за себе си.

Сигурността?!

Тя даже за европейската една американска чиновничка каза „майната ѝ“!