6 септември - Денят на Съединението - е една от най-забележителните дати в новата българска история, едно от най-дръзките и достойни събития в историята на нашата държава.
Съединението е чисто българско, без външна намеса, без външни „помагачи“, подбудители, крепители или застъпници. Това е първата категорична заявка за самостоятелно, равноправно участие на българите в модерната история на Европа и първият ясен знак за европейските политици, че трябва да се съобразяват с млада България.
На 6 септември 1885 година е провъзгласено Съединението на разделените по силата на Берлинския договор Източна Румелия и Княжество България. По силата на Берлинския договор от 1878 г. Южна България, наречена по искане на английската дипломация Източна Румелия, е откъсната от възобновената българска държава и включена отново в пределите на Османската империя, макар и с известна автономия. Българското население от Областта не се примирява с несправедливите решения на Берлинския договор и незабавно повежда борба против тях. Първоначалният замисъл е присъединяването на Областта да стане заедно с присъединяването на другите откъснати от Княжеството български области. След като това се оказва невъзможно, главно поради неподходящата международна обстановка, на преден план излиза задачата да се реализира поне присъединяването само на Източна Румелия.
Първите опити за осъществяване на тази задача се предприемат още през 1880 г. През 1884 г. въпросът за присъединяването на Източна Румелия към Княжество България отново излиза на преден план, но и този път не може да бъде решен.
Борбата взема организиран характер след учредяването на Българския таен централен революционен комитет (БТЦРК) в Пловдив през февруари 1885. Той се нагърбва с изпълнението на задачата само с революционни средства, по примера на дейците на Априлското въстание през 1876 г. През лятото на 1885 г. е избран нов състав на БТЦРК, който, без да се отказва от подготовката на масова революционна борба, издига лозунга за обединение на Южна и Северна България под скиптъра на княз Александър I Батенберг. Предприемат се бързи действия за спечелване на някои командири на Източнорумелийската милиция. Решено е акцията да се проведе към средата на м. септември 1885 г., но започналите големи демонстрации в някои села и градове стават причина тя да се ускори. Дава се заповед на 5 срещу 6 септември формираните в околните на Пловдив села и градове чети да се отправят към областния център. Сутринта на 6 септември те, заедно с частите на Източнорумелийската милиция, обкръжават конака и арестуват намиращия се в него главен управител – Г. Кръстевич. Кръстевич е бил донякъде наясно с целите и организацията на съзаклятниците, но като родолюбец, предпочита да не моли султана за турски войски и да се предаде доброволно.
Веднага след провъзгласяването на Съединението е сформирано Временно правителство начело с д-р Г. Странски, което поема управлението на Областта до пристигането на княз Александър I Батенберг. В състава на временното правителство влизат: д-р Г. Странски (председател), д-р Ст. Чомаков (подпредседател) и членове: майор Д. Николаев, майор Д. Филов, майор С. Муткуров, майор Р. Николов, Й. Груев, К. Пеев, д–р Г. Янкулов, Д. Юруков, З. Стоянов, Г. Данчов, Ат. Самоковец и Г. Бенев. За главнокомандващ източнорумелийската милиция е назначен майор Д. Николаев. Присъствието на лица от двете политически партии в Областта, начетирима военни дейци и представител на БТРЦК трябва да покаже на външния свят и особено на Русия, че Съединението е общонародно дело, а привличането на туркофила д-р Ст. Чомаков – да внесе успокоение у Високата порта.
Веднага след съставянето си, Временното правителство обявява военно положение в Областта и издава заповед за мобилизиране на мъжкото население, годно да носи оръжие. Заедно с това то отправя и покана до княз Александър I Батенберг да поеме управлението на обединена България. Временното правителство просъществува до 9 септември 1885 г., когато в Пловдив пристига князът и възлага функциите му на Комисарство на Южна България.
Александър I Батенберг – княз на България от 1879 г. до 1886 г., генерал и хесенски принц, е роден на 5 април 1857 г. във Верона (Италия). Племенник е на руския император Александър II. Участва като доброволец в Руско-турската освободителна война (1877 г. – 1878 г.). Избран е за български княз от Първото Велико народно събрание на 17 април 1879 г. по препоръка на руския император и със съгласието на Великите сили, подписали Берлинския договор (1878 г.). Още с встъпването си на престола Александър I Батенберг изразява недоволство от ограничените правомощия, които му предоставя Търновската конституция. Затова се насочва към съюз с Консервативната партия (чиито водители още по време на Учредителното събрание (1879 г.) се обявили за олигархично управление) и с нейна помощ се стремял да засили личната си власт.
На 27. април 1881 г., с активното съдействие на ген.-лейтенант П. К.Ернрот, който по това време е военен министър в България, Александър I извършва отдавна замисления държавен преврат, след който суспендира (отменя) конституцията и въвежда т.нар. режим на пълномощията (1881 г. – 1883г.). Но този акт не дава очакваните резултати, напротив, князът губи до голяма степен своя престиж в България и се лишава от подкрепата на Русия. Това го принуждава да възстанови конституцията още преди да изтече определеният от него седем годишен период на пълномощията.
Съгласието му да приеме Съединението на Източна Румелия с Княжество България, прокламирано на 6 септември 1885 г. в Пловдив, съдейства до известна степен за закрепване на положението му вътре в страната.
Външнополитическите му позиции обаче стават още по-нестабилни. След Сръбско-българската война (1885 г.), в която Александър I е главнокомандващ българската войска, настъпва обтягане на руско-българските отношения. Това създава силни настроения против него сред голяма част от българските политически дейци и сред висшия състав на армията. На 9. август 1886 г. група офицери русофили извършват преврат и свалят Александър I от престола. Въпреки извършения контра преврат, поради отказа на руския император да одобри завръщането му в България, на 26 август същата година той абдикира и напуска завинаги пределите на страната, като се отказва от българската княжеска титла и от привилегиите си на принц. След абдикацията служи в редовете на австро-унгарската армия до края на живота си. Умира на 17 ноември 1893 г. По негово желание е погребан в София, където му е издигнат мавзолей.
Подвигът на съединистите ни задължава не само да уважаваме делото на нашите предци уважаваме делото, което са извършили дедите ни и да отстояваме сакралната му цел. Няма нужда от гръмки слова, лицемерни, формални речи, изготвени по задължение. Паметта живее не в спомена за това какво е било, а в идеята за това какво ще бъде. Миналото остава назад, но то губи своя смисъл, ако не послушаме уроците и не приемем заветите му. Само когато българинът е свободен, независимо къде по света, гордее се със своя произход и живее със съзнанието за демиург на бъдещето на нацията си, само тогава делото от шести септември няма да е напразно. Събития, дати, лица от миналото ще се скитат като призраци в затвора на настоящето и безмълвно ще ни напомнят за себе си, скитащи неспокойни сред нас. Само ако следваме пътя, чието начало са поставили, те ще могат да свалят оковите и да се върнат тамq където са били и завинаги да намерят покой, обезсмъртени в нашите дела.
Септември е може би най-парадоксалният месец в историята ни. Той става свидетел на Съединението, Независимостта на България, но и на едно от най-кървавите събития, изправящо лице в лице българи срещу българи – Септемврийското въстание. Зловещо, но вярно звучат думите на Антон Страшимиров: „Клаха народа си, както и турчин не го е клал”. „Септември, септември, о месец на кръв” пише Гео Милев в прочутата поема, поставяща болезнените въпроси за националното ни единство, за смисъла, правото и цената на това да бъдеш свободен, да бъдеш Човек. В националната ни памет винаги ще кънти смазващо ехото на призива: „Отечеството е в опасност!”. Прекрасно, но що е Отечество? Нима обединението е илюзия? Самата поява в литературата ни на амбивалентност на понятието „родина” говори за разделение, за най-страшното отчуждение – социалното. Едни граници, една нация, но различие на държавата с родината, един разделен народ, изправен от двете страни на барикадите. „Тази земя не е моята. /Тази земя, простете, е чужда!” Taка поетът-революционер Никола Вапцаров формулира проблемът „свое-чуждо”, който извървява своя път от Възраждането до днес, от патриотичните национални до трагичните социални измерения, белязал литературата и живота ни. По този начин, с многото примери, които историята ни дава, тя всъщност ражда у нас въпросите и ни кара да продължаваме, да търсим. Кое днес е свое и кое чуждо? Коя е България? На кого е България? Къде е България? Кои всъщност сме ние? Какво значи да бъдеш българин? Каква е цената да бъдеш българин? На тези въпроси трябва да има достойни отговори от всеки достоен българин! Защото времето е в нас и ние сме във времето – времето на Раковски, Левски и Ботев.
Някак иронично звучи мотото над Народното събрание. Прави ли съединението силата? Или силата прави съединението? От къде идваме? Накъде отиваме? Как ни звучи днес притчата на хан Кубрат? Преди да търсим съединение трябва да има единение! Преди да имаме помирение, трябва да имаме примирение! Днес разделението не е национално. То е по-страшно, социално и културно. Разрушава се нашата традиционна култура. Разрушава се нашият национален дух. Барикадите и телените мрежи са вътре в нас, ние се отчуждаваме от самите себе си, от корените си, от миналото и настоящето си, от хората около нас. Няма да коментираме настоящето. Само ще кажем още веднъж, че днешните проблеми не са политически, не са икономически и т. н. , а са културни – липсва културен диалог! Само осъзнаването на славното дело на съединистите, може да ни покаже как да бъдем истински Българи, как да бъдем истински Хора! Отговори на най-важните въпроси на за бъдещето на България ни дава Движението „БРОД за България“! Нека обединим силите си, нека повярваме в себе си, нека ясно да заявим – Главният призив сега е: „Какво даваме за България, а не какво искаме от България!“.
От редколегията на сп. „Сигурност“
