(БЕЗ) НАМЕСА

Общоизвестен факт е че, за да може човек да направи своя верен избор, на него му е необходима информация и възможност за сравнение.
За по-старото поколение българи е лесно се съпоставят днешна България със социалистическа, където здравеопазването и образованието бяха безплатни, всички имаха работа, гражданите бяха относително равни помежду си, защото нямаше криминално натрупване на капитали с последващото им обявяване за „свещена частна собственост».
НРБ в икономическо отношение бе най-развитата страна на Балканите!
За средното поколение българи придобивките до 1989 година бяха нещо нормално и историческа даденост, но спомените за тогавашна България се свързват с липсата на лична свобода и възможността да пътуват по света, с отсъствието на неограничена икономическа свобода в т.ч. и за далавери и бързо лично забогатяване. За тях „студената война“ като първопричина за ограничаване на свободите и правата, за идеологическото еднообразие и налаганите щампи не е съществувала, тъй като отговорността да има мир, да е относително спокойно съвместното съществуване на антагонистичните „капитализъм“ и „социализъм» е била грижа на други, извън тях – на Съветския съюз.
Новата идеологическа машина, НПО-тата и „соросоидите“ направиха невъзможно най-младото поколение българи да имат правото да сравняват днешна България с тази отпреди 1989 година, защото според внушенията на „Think-tank“-овете тя е била „един голям концлагер“, в пълно подчинение на Русия, без своя външна политика, без право на лична изява и творчество на гражданите, с изостанала планова икономика, здравеопазване и образование – с две думи – диктатура! И никой не казва, на кое място бе България в класациите на ООН за качество на живот и къде е днес, когато
Изборът на младия българин се свежда до това, в коя страна да имигрира!
За да стане ясно „Къде сме ние?!“ и да може „оглушалите“ да чуят, „ослепелите“ да прогледнат и хората с „промити“ мозъци да осъзнаят духовната нищета на българската политическа класа, очакваща слънцето да изгрее от Запад, сп. „Сигурност“ в рубриката „Калейдоскоп“, както и досега, ще дава възможност на читателите си, и особно на младежката ни аудитория, да се запознават и приобщават с Родината, която загубихме!
За да можем отново да си я върнем!
На тази идея са посветени и публикациите в юнския брой на списанието, първата от които е оргиналният текст на репортажа от Рим на редактора на североамериканския католически сайт „Crux“ (cruxnow.com/analysis – гр. Денвер, САЩ) и старши анализатор на CNN за Ватикана Джон Алън, написана по повод срещите около 24 май т.г. на един велик понтифик, с широк, проникновен и правдив поглед върху световните глобалните процеси и умело нанасящ светлосенките върху балканския политически пейзаж!
След като се справи с Тръмп, папа Франциск се захвана и с Балканите
Джон Л. Алън–младши
РИМ- 27 май.2017. Само преди 48 часа Франциск лично се запозна с Президента на САЩ Доналд Тръмп. В петък, динамичната дипломация на папата го срещна с двама държавни глави – президента на България Румен Радев и президента на Македония Георге Иванов.
Сега остава да разберем кой за Франциск, от преодоляването на различията му с „Тръмп“ или насърчаването на мира на Балканите, известни като барутния погреб на Европа, в крайна сметка, е по- важния приоритет.
Контрастът между двата дни във Ватикана беше шокиращ.
В сряда погледите на света бяха концентрирани върху срещата на върха между папата и президента на
САЩ, която бе под интензивен медиен контрол, съпътстващ всяка тяхна дума и жест.
Когато Радев и Иванов се появиха, атмосферата в Рим напомняше на стария изтъркан философски въпрос: „Когато в гората се пречупи едно дърво и няма кой да чуе трясъка, остава съмнението, дали дърво въобще е падало?“ 
Въпреки, че хореографията на срещите бе поразително еднаква, Франциск връчи на двамата балкански президенти големи бронзови медали и копия от четири негови творби: - Evangelii Gaudium, Amoris Laetitia, Laudato Si’ и посланието му за Световния ден на мира през 2017 година – точно така, както бе постъпил и с Тръмп преди това.
И все пак, Франциск е легендарният папа за страните от периферията и е напълно възможно срещите му с държавните глави на две балкански държави, с общо население едва над десет милиона, за него да са били по-важни от първата му среща с новия Голям шеф на САЩ . 
(В интерес на истината, едва ли някои от тези ангажименти са били любимата точка в програмата на папата през седмицата. Почетното място между тях заема петъчната среща с малките мисионерски сестри на благотворителността, които са част от Общността на религиозните мъже и жени, основана от Бащата на Италия Луиджи Орионе в края на XIX век, за да отговори на нуждите на работе щите бедни хора).
Естествено, папа Франциск не е иницатор на нито една от тези срещи, по-скоро той откликва на молбите на държавните глави. Но трябва да се подчертае, че в срещите му в петък можем да открием няколко лично интересуващи го моменти.
Преди всичко, Франциск е наясно, че ролята на Ватикана в региона има твърде сложна история. Покойният френски президент Франсоа Митеран обвини Ватикана за подпалването на войната на Балканите в началото на 1990 година чрез преждевременното признаване независимостта на Хърватия и Словения – две републики с преобладаващо католическо население в рамките на бивша Югославия.
В този смисъл Франциск, който вижда себе си като „папа на мира», вероятно в петък, с удоволствие се е опитал да бъде проводник на единството, а не на разделението.
Освен това има и три други причини, поради които Балканите са важни за папата.
На първо място, подобно на предшествениците си Св.Йоан Павел II и почетния папа Бенедикт ХVI, Франциск разглежда обществения натиск за християнско единство като крайъгълен камък и приоритет за „преференциална възможност“ за усилията на православните християни. За разделянето между Изтока и Запада първичната причина бе християнската схизма и всеки новоизбран папа осъзнава, че преодоляването на това разделение е ключът към постигането на икуменически прогрес.
България е до голяма степен православна нация с църква, която става автокефална, т.е. независима, през 927 година. Връзките между православното мнозинство и малките католически малцинства като цяло са силни. След комунистическото поглъщане след Втората световна война, българският православен патриарх предотврати насилственото включване на източноправославни католици в православната църква, както се случи в други сателитни на СССР държави.
България има и велика християнска традиция, включително и Рилският манастир, който Йоан Павел ІІ посети по време на пътуването си до страната през 2002 г.
„Римският епископ – каза Йоан Павел по този повод – е тук днес, за да ви каже, че латинската църква и вярващите (мъже и жени) на Запада са благодарни за живота на вашия светец, Св.Иван Рилски, и неговите свидетелства!“
В Македония 65% от населението са православни вярващи, включително Иванов и неговата съпруга Мая Иванова. Те са обикновени богомолци, заобиколени от сериозно вярващи хора. (Това стана ясно в петък, когато преводачката на Иванов, млада македонска жена, облечена изцяло в черна къса перелина и покривало на главата, традиционно облекло за жените във Ватикана, поздрави Франциск, високо провъзгласявайки „Sia lodato Gesù Cristo!“ – „Хвала на Христос!“.
Всичко това говори, че България и Македония са от значение за папата независимо от геополитиката. На второ място, това, което засилва интереса на последните папи към двете страни е и от личен характер.
В случая с България, това е така наречената,  „българска връзка“, което фактически е дълготрайното подозрение, че комунистическите агенти в България са били замесени в опита за атентат срещу Св.Йоан Павел II през 1981 година по нареждане на руското КГБ. Трима българи действително бяха обвинени от италианските следователи в заговор, но впоследствие бяха оневинени.
Когато папа Йоан Павел II посети България през 2002 г., той отрече тази теория и каза: „Никога не съм вярвал в така наречената българска връзка, поради моята почит и уважение към българския народ». 
Това беше невероятно важно за местните жители, които винаги разглеждаха тези слухове като петно върху националната им репутация. По това време българският външен министър Соломон Паси определи казаното от папата за „най-голямото външно-политическо постижение на България след Втората световна война“.
Франциск може би е искал да потвърди, че реабилитирането на България е не само личен жест на Йоан Павел, но е и обща, последователна позиция на Ватикана.
За Македония, разбира се, от значение е факта, че Майка Тереза, сега Света Тереза от Калкута, е родена в националната столица Скопие. Тя всъщност е най-известната македонка за всички времена, въпреки че на 18-годишна възраст напусна страната, за да отиде в Ирландия и след това прекара голямата част от живота си в Индия. (Вече има издигнат паметник, посветен на паметта на Майка Тереза на същата улица в Скопие, където тя е била кръстена).
Франциск канонизира Майка Тереза като едно от най-важните неща в специалната юбилейна Голяма Година на Милосърдието. Така, че шанса папата да посрещне държавния глава на страната, в която е родена Майка Тереза е от важно значение за него..
И накрая, има и една голяма дипломатическа и геополитическа загриженост, която Франциск споделя с България и Македония, и това са отношенията с Русия. По принцип Радев и Иванов се възприемат като „про московски“ политици, в смисъл на благоприятстващи добрите работни отношения с Кремъл и руския президент Владимир Путин. Радев бе избран през ноември миналата година отчасти и заради усещането, че той е одобряван от Русия, докато Иванов бе в Москва малко преди срещата си с папата, за да получи наградата „Патриарх Алекси II“, награда, присъдена от Международната публична фондация за единство на православните християнски народи.
Франциск също вярва в ангажираността, а не в изолацията на Русия, отчасти по дипломатически причини и отчасти поради ангажимента си за укрепване на вселенските връзки с Руската православнацърква. Тримата лидери, следователно, имаха шанса да обсъдят общите си интереси, запазвайки линиите за комуникация с Путин и Кремъл.
Разбира се, нищо от това не се вписва в спектакъла от срещата между „Доналд» и понтифика. За папата на периферията, обаче тя, вероятно е била поне толкова съществена.