Днес преживяваме преход към ново качество на живота. Нацията е изправена пред нови и големи изпитания, за които не е подготвена. Във всички области на живота настава дълбоко поляризиране на силите. Отново сме въвлечени в жестока борба за оцеляване. Никога досега, след Освобождението, България не е била в такава степен дестабилизирана и българската нация – разделена. Това е само един от аспектите на борбата между силите, които дават начало и тласък на една нова епоха и служат като могъщи импулси за спасяване на нацията от израждане, от една страна, и от друга – враждата, конфронтацията и страхът, които се препречват на пътя на съгласието, помирението и единението Националното съгласие е закон за новата политическа култура, единствена гаранция срещу израждането на изтощената до крайност от дълбоки противоречия обществена психология.
В нашето общество все по-категорично се извършва поляризация на силите, които желаят и се стремят към национално съгласие и силите, които се страхуват от него. От изхода на борбата между тези сили в крайна сметка ще се види доколко нацията е способна и готова да осъществи истински преход от тоталитаризъм на духа към демокрация с мирни средства ще се вгради в общия дом на европейските народи. Онези, които работят против тази идея, подклаждат центробежните сили в нацията и постоянно задълбочават националния нихилизъм и взаимно отчуждение, който при определени условия твърде лесно преминават в политически цинизъм.
Особено опасно явление у нас е използването на миналото за аргумент срещу бъдещето. Вместо за източник на поуки и мъдрост, миналото на нацията като цяло и на всеки неин член поотделно служи като основание за тотално обругаване и дискредитиране. Няма вчера, и ако го има, в него няма нищо свято, нищо, което да заслужава положителна оценка. Историята на България започва отново и за кой ли път от деня на победата на последната управляващо политическа сила. Следващият път чертата на историята вероятно ще се издърпа на друга дата.
Забравя се елементарното правило, че демокрацията предполага толерантност, стремеж към консенсус – национален, граждански, политически и духовно-идеологически. У нас в политическия лексикон сега преобладава ултимативността, шантажирането и обществената дискретизация. В тези случаи никой не се интересува от общите интереси, от националните идеали. Преди всичко на сериозни рискове е изложена идеята за социалния мир и националното съгласие. Поради това демократичната идея постепенно губи своята привлекателност. Все повече хора стигат до убеждението за необходимостта от здрава власт чрез ограничаване на демокрацията. Нарастващото репресивно съзнание е опасен рецидив от кризисни времена. Това е доказателство, че идеята за демокрация е сериозно накърнена. Наистина, нима може да се говори за демокрация без социален мир, без национална сигурност, без гаранция за честта, живота и имота на гражданите? Демокрацията замира, когато върлуват престъпността и корупцията, когато диктурата на страха виси над душите ни. Не може да се говори за демокрация там, където безработицата постоянно расте, расте броят на гладните и унизените, а социлната несправедливост придобива разрушителни размери.
Демокрацията е ключовата дума във всички формули за национално съгласие в страните с богати традиции в тази област. Независимо от различните тълкувания, които това понятие получава в зависимост от историческите реалности в отделните страни, неговата основна идея е съгласието, консенсусът в името на ценности, изразяващи националните интереси. В името на тези ценности от Великата френска революция (1789 г.) насам в Европа доминиращо значение има разбирането, че „който настоява за особени права, опирайки се на потеклото си, той се самоизключва от нацията”. Тази формула се интересува „не толкова от появата на личността на тоя свят”, а от делата ѝ в полза на националната кауза. Там нацията преди всичко е общност от свободни личности с равни права и задължения. В тази нация за хората се съди не по произхода им (етнически, расов, съсловен, религиозен и т.н.), а по способностите им с делата си в името на общи ценности да се интегрират в определена социокултурна общност.
При тези условия стремежът за укрепване иразвитие на специфичната културна идентичност на отделни групи от населението служи за духовното богатство и многообразие на националната култура и не застрашава националното съгласие. Идеята за „локална култура” (субкуултура) не се използва за насаждане и натрапване на чуждо национално съзнание. Затова една от основните задачи на новите демокрации в Европа и Азия е постигането на равновесие между националното съгласие и демокрацията. Консолидацията, неутрализирането на сепаратистските и шовинистични уклони в определени среди, решително пресичане на опитите начужди сили с неизживени имперски амбиции да се намесват в тези процеси са задължително условие за утвърждаване на демократичните ценности на новия тип национализъм.
В светлината на тази истина днес особено значение придобиват националното съгласие, защитата на българските национални идеали. Връзката между демокрацията и националното съгласие не е формална. Новото качествено съдържание на нацио-налната идея, което се формира в процеса на демократизирането, може да се разкрива само ако философията на демокрацията се превърне в национална психология, ако изграждането на нова България като висококултурна и цивилизована държава със силно развито гражданско общество стане смисъл и съдържание на живота на всеки от нас.
Шансовете на българската демокрация биха се увеличили само чрез коалиция на политическите сили, способни да съчетаят демократичните реформи със солидна програма за траен социален мир, основан на националното единение и нова визия за бъдещето на страната. В контекста на тази формула националното единение означава национален консенсус, съгласие по основните проблеми на националното единство, сигурност и суверенитет като задължително условие за оцеляването и по-нататъшното развитие на българската нация. Затова е необходимо изграждане на толерантно общество.
Животът заедно в хармония е крайната цел на гражданското общество.
Същевременно българската история помни не един погром, не едно кръвопролитие. Нерядко в миналото а и днес споменът за тези погроми и кръвопролития се използва за подклаждане на злобата и желанието за мъст. Помирението се представя за слабост на духа. Първата грижа на силите, които постъпват така, е окарикатуряването на всяка светла идея, за да я умъртвят преди да е завладяла здравомислещите хора. Всичко това потвърждава, че идеята за помирение и единение не е за инфантилните, от благородство на духа и благонравието. С помирение започва пътят към единението, а единението подхранва съгласието за единодействие към общото благоденствие и победата на доброто. В това великите мислители и мъдреци от всички времена до наши дни виждат превъзходството на „духовната енергия на помирението, толерантността, човешкия сговор и хуманизъм.
Единението е термин, с който се обозначава отношението на човека или на дадено общество към ценности, стандарти и модели на поведение, превърнали се в начин на живот, при което резултатите от човешкото общуване раждат плодовете на взаимността, добросъседството и одухотвореното съжителство.
За да се убедим в правдивостта на тези начални съждения е достатъчно да се вслушаме в гласа на историята, че когато я проследяваме, недвусмислено се убеждаваме, че българският народ изпитва най-силно желание, стремеж и влечение към единението на всички хора по съдба без оглед на тяхната етническа и вероизповедна принадлежност. Тази истина особено силно се откроява, когато историята се изследва от позициите на коректност към жизнените факти.
Началото на нашето единение е нейде в далечното минало. Това начало се осмисля от свещения идеал за свята и чиста република, който озарява мисълта и делото на Васил Левски като обща алтернатива на всякакви насилнически управления по нашите земи. Този идеал за първи път чрез устата на великия мъченик прозвучава като вик за взаимност и общо съзнание за общо родно небе. Този вик зове, пробивайки мрачните стени на затворите, въпреки бесилките и заточенията, насилията и предателствата. Подвигът на себеотрицанието по-късно се преосмисля чрез думите на Христо Ботев: когато се умира в обятията на признателна родина, за нейната свобода и щастие, смъртта се обезсилва и започва безсмъртието.
По трудния път към общочовешкия идеал от миналото вземаме само огъня на човечността и красотата, на единението между хората с общи идеали, а пепелта на ненавистта оставяме на враговете в най-широкия смисъл на думата – грабители, нечестиви и потисници. Защото те са врагове на всички хора. Затова сме непримирими към всякаква лъжа, фанатизъм и предубеденост във взаимоотношенията между хората. И затова ни е скъп всеки пример на единение и взаимно доверие между честните хора по нашите земи. По нашия общ съдбовен път са ни еднакво чужди както фалшивото самочувствие, така и чувството за малоценност, за отчуждение и обособеност. Срещу полюса на всичко това осъзнато се отлага стремежът към единодействие, сближение, духовно сродяване, общност на материални и духовни ценности – плод на съвместните усилия и енергия, на общите цели и общата вяра в победата на доброто и правдата. Сближени и сродени, ние вървим към заветна мечта, освобождавайки се от онова, което ни противопоставя и отдалечава, което ни отчуждава едни от други. От нашето общо историческо минало вземаме и се опираме на всичко, което озарява с блясъка на единението общата борба за щастие и благоденствие. Целта ни е била, е и ще бъде винаги обща: добруване, всестранен разцвет и движение напред.
Светът е огромна градина, в която дърветата следва да съжителствуват в условията на взаимна опора, защото имат общо звездно небе. Едно от най-старите между тях е дървото на нашето битие с хилядолетното име: България. То напомня на света за своята непреходност; показва на поколенията как един народ трябва да живее и как трябва да се бори за своята свобода и за своето място под слънцето.
Ние, гражданите на демократична България, сме равни, сродени, сдружени именно като плодовете на това могъщо дърво. Ние черпим нашите жизнени сокове от общи корени. Затова е обща и съдбата ни, и трагичните трусове, и общо изживяното щастие. Тези, които не разбират или съзнателно обругават идеята за помирение и единение, са чужди на истината, че където няма общност на ценностите, там не може да има единство на целите, че историята е съкровищница на човешките дела, свидетелка на миналото, пример и поучение за настоящето и предупреждение за бъдещето, че много пътища водят към заблужденията, към истината води само един. Затова движението на човешкия дух към върховете на непреходните истини е продължителен и мъчителен процес.
Вярно е,че по своя дълъг и изпълнен с безброй превратности път този процес е принуден да преодолява много и най-различни по характер трудности и препятствия. И все пак той е толкова непреодолим, колкото и стремежът на човешкия дух към съвършенство и щастие, към свобода и братство, към сплотеност и единение.
Призивът за помирение и единение представлява камбанен звън, който събужда, който ражда у мен непреодолимо желание да търся отговор на въпроси, които висят като дамоклев меч върху националната ни съвест.
Когато истината се погледни от тази гледна точка, никак не е трудно да се усети нечестивото увлечение към героизация на злодеянията и неистовия пристъп на дива омраза към подвига на българи, които умират със съзнанието, че са готови да посрещнат вражеския куршум в името на „един нов свят” с вярата, че „човешкият живот ще бъде един безконечен възход, а земята ще бъде рай”. Тук е очевидна разграничителната линия между нечовешката вакханалия и саможертвената морална извисеност, за да настъпи новият свят на хуманизма и прогреса.
Призивът за помирение и единение днес ни поставя пред дилемата: докога ще заставаме от двете страни на тази разграничителна линия. Президентът Румен Радев ни призовава към нов обществен договор, за да се постигне национален консенсус за помирение и единение пред паметта на жертвите на политическата вендета. Впрочем, който има уши и очи не може да не е забелязал, че вече години наред десетки граждански обединения и отделни интелектуалци повдигат този призив, но жадните за фалшив героизъм и безсмислено отмъщение упорито се противопоставят на подобни послания с унизяващо високомерие.
Тази дилема ни внушава да направим избор между желанието за мъст и благонравието на помирението и единението, ако все още сме способни да се вслушаме в гласа на разума, което ни гарантира живот, вдъхновен от идеята за благоразумие, съзидание и воля за единение, за да завещаем на идните поколения една мъдра, благословена от съдбата благоденстваща България, чиито деца и внуци да живеят в общо благополучие. Това ще бъде доказателство за високата благопристойност и култура, благонравие и победа на хуманистична цивилизованост.
Само тогава ще бъдем обладани от общия стремежа към:
• Устойчиво морално-политическо единство на гражданите;
• Вярност към общия духовен код на националната идентичност;
• Висока и разумна електорална култура;
• Готовност за саможертвена съпричастност към националните идеали и интереси;
• Възпитание на поколенията в дух на патриотизъм, толерантност и високо национално достойнство;
• Колективна историческа памет, национална чест, гордост и достойнство;
Тогава ще сме осъществили мъдрите уроци на историята, че вече не е достатъчно само отделните индивиди да станат нравствени личности чрез преклонение пред живота. Такива трябва да станат и народите.
