(БЕЗ) НАМЕСА

Двадесет години от онзи Разпети петък
Зигфрид Айнщайн

Двадесет години от онзи Разпети петък
Aвтор:  превод Йонка Христова

15 Април 2020

Пет години и девет месеца стреляха и бесеха. Удушаваха и обезглавяваха. Пращаха хора в газовите камери и горяха. В името на армията и на Министерството на външните работи. В името на фюрера и на науката. По поръка на едрата буржоазия и едрия капитал. В съгласие с правосъдието и антисемитите. И когато войната свърши, 54 800 000 души бяха унищожени.

16 април 1965 година: Разпети петък. От Фленсбург до Фридрихсхафен седят Егберт и Елизабет, Хуго и Хилдегард, Мартин и Марта, Рудолф и Рита в мерцедеса или във фиата. Тръгват на път. С ведри мисли. Радостни чувства. С пъстри дрехи. Смеят се. Обичат. Възхваляват. Прозорецът блести. Цигарата тлее. Обзети от светли мисли. Виетнам е далече. Безусловната капитулация е далече. 16 април 1945 е далече...

16 април 1945 година: Съюзниците са пред Щутгарт и Магдебург, в Братислава и Виена. Три дни по - късно, на плаца в концентрационния лагер Бухенвалд, оцелелите отдават почит на немски, английски, френски, полски и руски език на застреляните и заклани, удушени и удавени, обесени и убити с инжекция, отровени, умрели от глад и пребити до смърт техни другари. Но десет дни преди 16 април 15 000 беззащитни, полумъртви евреи биват „изселени от малкия лагер“...
Седем дни след онзи 16 април частите на СС използват последната възможност да „ликвидират“ затворниците от Ораниенбург, Равенсбрюк и Захсенхаузен по пътя им пеша към Шлезвиг.
Пет дни след онзи 16 април Хитлер телеграфира на Мусолини : „Жестоката борба за оцеляване, която водим, достигна апогея си. С неограничени средства болшевишките и еврейски войски се опитват да обединят разрушителните си усилия в Германия. С духа на непоколебимо презрение към смъртта, немският народ и всички, които споделят неговия дух, ще спрат тази яростна атака, колкото и да е трудно, и с уникалния си героизъм ще обърнат хода на войната.“ Дълго преди тази телеграма Томас Ман се обърна към сънародниците си по BBC: „Не е необходимо да победите – защото това не е възможно. Необходимо е да се пречистите.“
Сънародниците му го чуват – и се преструват на глухи. Пълно затъмнение. Същият ден, в който Хитлер убеждава Мусолини в „ непоколебимото презрение на немския народ към смъртта“, Гьобелс се обръща към сътрудниците си : „Какво да правя с един народ, чиито мъже дори не се борят, когато изнасилват жените им. Немският народ се провали. На изток дезертира, на запад посреща врага с бели знамена. Но немският народ сам избра тази съдба. Не съм принуждавал никой да стане мой сътрудник. Защо работехте с мен?  Обаче ако се наложи да отстъпим -  да бъде така, че земното кълбо да потрепери.“

Минаха 20 години от онзи април. 20 години от часа, в който райхсмаршал Херман Гьоринг похвали пред фюрера си смелостта на генерал - полковник Курт Щудент : „ Той не се предаде пред огъня от гранати на врага!“ Не са минали и шест години откакто същият този о.з. генерал – полковник през 1959 година на голямата среща на парашутистите във величествената градска зала във Фрайбург , Баден, се провикна пред 3500 мирно строени германи: „Трябва да се спре всяко оклеветяване на старите войници!... Нимбът на  немския войник отново стана фактор в световната политика!... Прекалено много съучастници на Кремъл има сред нас. Саботьорите на държавната ни политика трябва да се поставят на място!... И после извика, обърнат към Кеселринг, предания генералфелдмаршал на Хитлер, идеалния образ на военен палач, който преди 20 години писмено порица хитлеровия генерал фон Герсдорф за това, че прекалено малко обикновени войници висят по дърветата, към Кеселринг, някогашния президент на военните шлемове в ГФР, към Кеселринг, получаващ 1500 западни марки пенсия: „Вие сте нашият фелдмаршал!“

Пет години и девет месеца стреляха и бесеха. Удушаваха и обезглавяваха. Пращаха хора в газовите камери и горяха. В името на армията и на Министерството на външните работи. В името на фюрера и на науката. По поръка на едрата буржоазия и едрия капитал. В съгласие с правосъдието и антисемитите. И когато войната свърши, 54 800 000 души бяха унищожени.

И ето че дойде пролет. С нова мода шапки и обувки. Жената между северно море и боденското езеро носи пеперуди в косите си. Мъжът – антикомунизъм в ляво, до портмонето и сърцето. Великден, християнският празник под знака на фотоапаратите и транзисторите, е провъзгласен за ден срещу Косигин. ( Алексей Николаевич Косигин, съветски министър – президент 1964 – 1980 ).
Ридаеше ли госпожа Бьозекер  тогава? Когато на 1 април 1933 година щурмоваците на Хитлер стояха пред еврейските магазини с плакати „Германци! Защитете се! Не купувайте от евреи!“ и „Пукни, чифутино!“ Ридаеше ли госпожа Бьозекер тогава?

Когато на 20 април 1938 година противникът на въвеждането на арийския закон, протестантския пастор Паул Шнайдер, при „ отдаването на почит към Хитлер“ на плаца на концентрационния лагер Бухенвалд, отказа да свали шапката се и заради това с ритници и убийствени удари беше закаран в бункера – Ридаеше ли госпожа Бьозекер тогава? - О, разбира се, милостива госпожо: през 1938 в Германия знаеха много добре какво значи да страдаш в Дахау у Бухенвалд! Съвсем не е вярно това, което западногерманският носител на Рицарския Кръст, министър по „Общогерманските въпроси“ и вицеканцлер д-р Ерих Менде твърдеше пред Върховния съвет на Евреите в Баден по случай благородната „Седмица на братството“ : „Немският народ не знаеше нищо за тези жестокости и нямаше как да е знаел.“
Когато на 14 април 1940 генералният губернатор Ханс Франк заповяда Краков да бъде „ИЗЧИСТЕН ОТ ЕВРЕИ“ - : Ридаеше ли тогава госпожа Бьозекер?
Когато на 6 април 1941 немските войски под командата на престъпни генерали и офицери нападнаха Югославия и Гърция - : Ридаеше ли  тогава госпожа Бьозекер?
Когато на 6 април 1942 невръстни еврейски деца бяха депортирани от Германия в унищожителните лагери на изток: Ридаеше ли тогава госпожа Бьозекер?
Когато между 19 април и 16 май 1943 подбрани немски бойни машини ликвидираха Варшавското гето: Ридаеше ли тогава госпожа Бьозекер?
Когато през април 1945 петнадесет годишните бяха взети войници  за да защитават отечеството - : Ридаеше ли тогава госпожа Бьозекер? И ридаеше ли от безсилно възмущение, когато фюрерът - „за поддържане на дисциплината“  издаде следната заповед : „Запомнете : всеки,който разпространява или одобрява мерки, отслабващи съпротивителната ни сила, да бъде незабавно разстрелян или обесен...“?
И на края : Ридаеше ли тя от радост, когато съветските войски, в ранната зора на 16 април 1945, започнаха настъплението срещу Берлин по Одер и Ниса? Да – или не?
И (съвсем последен въпрос към госпожа Бьозекер ): ридаеше ли от искрена болка, когато разбра, че от 42 105–те немски евреи от жестокия Терезиенщат , 36 464 умрях от глад и болести? Да – или не?
Сега обаче госпожа Бьозекер от Берлин – Мариенфелде се разрида. Съобщи ни го един голям франкфуртски вестник. В него репортьор от Хелмщет пише: „От 20 часа се храним само с вода и бисквити. Но не губим кураж.“ Това сподели в понеделник следобед господин Бернсмайер, един от десетте хиляди берлинчани, които чакаха в колите си пред бариерата на магистралата Кьолн – Берлин...
Стоките в малкото заведения на контролния пункт биваха разпродадени до край всеки два часа. Всичко, което ставаше за ядене и пиене, бе разграбено. По странични пътища, през полето, трябваше да се доставят непрекъснато нови хранителни запаси.
„Толкова бяхме щастливи“ ридаеше госпожа Бьозекер от Берлин – Мариенфелде. „В събота сутрин потеглихме с децата към сестра ми в Ринтелн. Тръгнахме в неделя към 19 ч. обратно, за да вечеряме у дома. Оттогава чакаме тук. Кой ще се грижи за канарчето в къщи?“

Не можем да упрекваме госпожа Бьозекер от Берлин – Мариенфелде за това, че не познава немската история. Тя не е единствената. Нали и западногерманският министър по „Общогерманските въпроси“, същият, който продължава гордо да носи рицарския кръст, връчен му през войната, която зароби французи и поляци,  руснаци и югославяни, смело твърди: „Немският народ не е знаел нищо за тези жестокости и няма как да е знаел.“ Как да разбере малката госпожа Бьозекер какво е газова камера, помещение за неочакван разстрел, бункер, гладна смърт – щом някогашния коментатор на закона за евреите, приятел на Аденауер и държавен секретар на канцлера в Бон днес, през април 1965 се изказва пред списание „Шпигел“ : „Искам най-после да престанете да се  занимавате с мен...“
В същия ден, в който госпожа Бьозекер от Берлин – Мариенфелде рони сълзи за вечеря и канарче, аз стоя пред някогашния крематориум, пред безбройните символични надгробни паметници ( защото никой не знае къде вятърът е отвял праха на Соломон и Ребека, Мириам и Натан, Лев и Янина ) в Терезин, наричан някога Терезиенщат, който означаваше мъка и тифус, безнадежност и смърт за 153 000 евреи от 35 нации!
Черно от мъка е сърцето ми следобеда на 6 април 1965 – а госпожа Бьозекер ридае за вечеря и канарче. Такива са всички семейства Бьозекер от Фленсбург до Фридрихсхафен и в Берлин – Мариенфелде : чувствителни, когато стане неделя вечер и канарчето няма с кого да си приказва. Какво разбира един министър в Бон под „съвест“?
В едно хамбургско илюстрирано списание с огромен тираж, един влиятелен журналист писа на 11 април т.г. по повод оставката на западногерманския министър на правосъдието: „Решението му е взето... Беше добър министър...Държеше на думата си... Евалд Бухер се подчини на гласа на съвестта си.“

Бих задал три въпроса на господин министъра, който подаде оставка за да защити интересите на Свободната демократическа партия. Дали ще притесня мъжа, който сега се посвещава на хамака си, на свиренето на флейта със съпругата Рут и на дакела Вурцел ( на цели четири страници бившият министър на правосъдието ни е представен като мил и симпатичен човек )?

Въпрос 1: Какво разбираше под „съвест“ тогава той, докторът по право, когато след разбиването на витрините на еврейски магазини, след арестуването на немски социалдемократи и комунисти, след ликвидирането на профсъюзите – пое високия орден от ръцете на Палача на републиката?

Въпрос 2: Какво разбираше под съвест министърът на правосъдието на ФРГ, когато разбра , че някогашният комисар на Гестапо и хауптщурмфюрер на СС Вернер Арец, някогашният комисар на Гестапо и хауптщутмфюрер на СС Йоханес Щрюбинг и някогашният специалист на Гестапо Алфред Вурбс,  под ръководството на някогашния хауптщурмфюрер на СС, криминален съветник от отдел IV на министерството на сигурността на Райха , Ерих Венгер – какво разбираше господин Бухер под „съвест“, когато разбра, ще тези – някога предани на Химлер господа – сега работят зад табелка „ Моля не безпокойте“ в министерството за защита на конституцията в Кьолн, за което Вернер Печ, който си изкарва прехраната на същото място, по-късно докладва: „От ноември 1956 …. съм на работа в министерството за защита на конституцията в Кьолн... От години следя кореспонденцията и телефонните разговори на хора. В последно време някои събития предизвикаха у мен угризения на съвестта, дали работата ми е в съответствие с конституцията... Зад тази телефонна афера не стоят ЕВРЕЙСКИ МАШИНАЦИИ, както твърди един бивш фюрер от СС в министерството...“ Какво разбираше юристът Бухер през есента на 1963 под „съвест“?

Въпрос 3 : Колко гласа на някогашни носители на рицарския кръст, специалисти от Гестапо, палачи от концлагери и убийци зад бюрото смята да спечели Свободната демократическа партия на следващите избори с оставката на министър Бухер?
И докато бившият министър свири на флейта и си играе с дакела Вурцел, в Бон играят на Берлин, а в Берлин – на Бон. Столицата на ФРГ се казва Бон. Това го учат децата в училище. Но на някои господа им харесва от време на време да имат две столици. Все едно швейцарският парламент да заседава веднъж в Берн и веднъж в Рим. Въпреки добросъседските отношения, римляните биха имали нещо напротив. Което е разбираемо.

И така: 20 години след като Хитлер на 21 април 1945 се обърна към генерал Колер: „ Ще видите, руснакът ще претърпи най-голямото поражение, най-кървавото поражение в историята си пред вратите на Берлин...“, 20  години след онези грандомански дрънканици на бъдещия самоубиец изглежда логично, че господата, вярно следвали фюрера години наред, още не могат да разберат, че Западна Германия трябва да има само една столица. Бон е Бон. Берлин е Берлин.
Добрите семейства Бьозекер от Берлин – Мариенфелде и Дюселдорф би трябвало може би да се замислят, защо Бон не може да командва в Берлин и Берлин – в Бон. Да помислят каква неизкупима вина са натрупали безбройните господа Глобке от 1933 до 1965 година. Те не плачеха вече за изстиналата вечеря и за самотното канарче  - плачеха за невежеството, за някогашната си нетолерантност, за днешната си идиосинкразия, изразена в думи като „еврейско – болшевишки“, „Свободния Запад – така наречено ГДР“. Да не забравят добрите семейства Бьозекер от Берлин и Франкфурт на Майн, че на 21 април, точно преди 20 години, фюрерът обеща на един от най-добрите си генерали: „ Ще видите, руснакът ще претърпи най-голямото поражение, най-кървавото поражение в историята си пред вратите на Берлин...“ и точно 9 дни след това се самоуби в бункера на канцлерството на Райха при Берлин.

Двадесет години след онзи разпети петък, двадесет години след безусловната капитулация на Германия, столицата на бонската република се казва просто Бон. Крайно време е да свикнат с това. Канарчето на госпожа Бьозекер със сигурност ще разбере. Обаче – канарчето е само птичка. И следователно – без разум. Само човекът има разум. Но пък един португалски монах научи от папа Юлий III още преди 400 години следното :„Ако знаехте с колко малко разум се управлява светът, щяхте дасе чудите!“

Манхайм 5./6. април 1965
Зигфрид Айнщайн


На 30 ноември в Манхайм тържествено бе отбелязана 100 – годишнината от рождението на Зигфрид Айнщайн – един от най-красноречивите немски следвоенни автори – поет, прозаик, журналист, почти напълно забравен след смъртта му на 25 април 1983 и отново преоткрит през последните години.

Роден е в заможно еврейско семейство в Лаупхайм. След идването на власт на националсоциалистите през 1933 учители и съученици редовно го унижават. Когато през 1936 един ден почти го пребиват с камъни, баща му го изпраща при роднини в Швейцария. Следва и по-малкия му брат. След двегодишен престой в Дахау и родителите успяват да емигрират през 1940. Но на всички е отнето немското поданство, поради което от 1941 до 1945 Зигфрид е изпратен от швейцарското правителство в лагер – строят пътища и пресушават блата.

След края на войната Зигфрид Айнщайн издава няколко книги. През 1953 година се завръща окончателно във ФРГ. За да установи, че в години след 1945 продължават анти-еврейски изстъпления в родното му място. От 1959 година до края на живота си Айнщайн живее в Манхайм.

През 1956 година литературното му творчество е отличено с наградата Томас Ман. Същата година има честта да държи речта по случай 100 – годишнината от смъртта на един от кумирите му – Хайнрих Хайне, на гроба на поета в Монмартър. ( Айнщайн владее перфектно английски, френски и испански ). Друг негов кумир е Федерико Гарсия Лорка. През 1980 година най-после успява да осъществи мечтата на живота си – да посети Гранада, където – като пише в свое стихотворение посветено на Лорка : „Не те погребаха с китарата ти сред мента и портокалови дървета, застреляха те в рова като куче.“

През 1962 година е поканен на международната конференция за мир в Москва, където се запознава с Иля Еренбург, Лев Копелев, Константин Федин, Жан-Пол Сартър, Пабло Неруда и др. Впечатленията си описва в книгата „Незбравими дни в Ленинград, Ташкент и Самарканд“.

През 1964 година получава наградата Курт Тухолски. От 1954 година до края е доцент по литература във Вечерната Академия в Манхайм.

Стиховете на Зигфрид Айнщайн говорят за любов, болест, смърт, за вътрешно разединение на „седемте ми души“. Прозата откликва на пулса на времето. Макар никога да не е бил партиен член, той пише в защита на преследваните и неоправданите. След процеса срещу Адолф Айхман  през 1961 година излиза книгата му „Айхман. Главен счетоводител на смъртта.“ В статиите си Зигфрид Айнщайн предупреждава, не съди. Не търси отмъщение и реванш. Те са камбанен звън срещу забравата.

на горе