(БЕЗ) НАМЕСА

Предходно настоящето като неосмислено минало

Предходно настоящето като неосмислено минало

21 Септември 2020

Тридесет години живеем под знака на кризата. Отражението й върху културата не е намерило обяснение. Духовната криза, тази на смисъл и кризата на вярата в ценностите се усещат силно. 

Основният въпрос, основната предпоставка „за всяка философия на историята безспорно е въпросът за значението на времето, за духа на времето, защото историята е процес във времето, акт във времето, движение във времето. Ето защо значението, което се отдава на историята е непосредно свързано със значението, което отдаваме на времето. Има ли времето метафизическо значение? Свързано ли е то с нещо съществено, достигащо до най-дълбокото ядро на битието, или е само форма и условие за света на явленията, за света на феноменалното? Свързано ли е с историческото битие или е само феноменологично, свързано само с явлението, и не се простира върху вътрешната същност на битието, върху вътрешното му ядро“[1, 71].

Неслучайно започвам статията си с тази мисъл на Николай Бердяев, защото въпреки значителния брой разработки по проблема за прехода от един политическия режим в друг, все още продължават научните дебати за  концепцията и класификацията относно неговите времеви граници, структури и особености. По принцип той се идентифицира или с институционалната динамика на държавата през този период, или с трансформацията на политическия режим на обществото в друг. Но какъв? Все още няма отговор на този въпрос. Причината за това е обърнатата перспектива на нашето мислене. Това е парадокс, чиято същност не се осъзнава от настоящето. Защото настоящето винаги функционира според законите, дефинирани от миналото; по инерция често, когато искаме да формулираме определени норми, правила, принципи, закони и пр., се обръщаме към историята, където търсим аналогиите, за да дадем някакъв тласък на мисленето, което да носи духа на настоящето. Изправен пред този парадокс, разумът търси само някакво приемливо негово обяснение, без да намира изход от създалите се абсурдни ситуации.

В този контекст общият анализ на прехода в живота на обществото днес се нуждае от теория, съчетаваща проблемите на взаимодействието между обществото и държавата в заобикалящия свят. Но е невъзможно да се разчита само на либералния модел на политическия режим на западните страни поради вътрешните традиции и характеристики на нацията, нейния манталитет, ниво на политическата култура, традиции. Затова нe просто  трябва да се копира някакъв модел, който е  проработил някъде, а да се потърсят устойчиви решения, които да проработят при наши условия и евентуално да приспособят отделни елементи от развитите държави.

Формулирането на проблема позволява да се разработят теоретични и концептуални подходи към неговото решаване, да се определят конкретните области от дейността на държавата и гражданското общество относно формирането на демократичен политически режим в страната. В този случай политологичният аспект е да се идентифицират характеристиките на времето; същността на институциите, историческата конюнктура; естеството на въздействието на политическия режим върху всички сфери на обществото и държавната политика; да бъде осъзната целта за решаване на проблема с функционирането на съвременния политически режим чрез хармонизиране на интересите на държавата и гражданското общество в условия, при които новите институции и отношения все още не са се изкристализирали, а старите все още остават.

Така всъщност при анализа на прехода трябва да се има предвид и неговата сложност, многостранност и продължителност, специфичната му връзка с миналото, при това основните приоритети на политическия режим в страната непременно  трябва да остават демокрацията, върховенството на закона и гражданското общество.

Във философски план с понятието преход се обозначава преминаването от едно качествено състояние в друго, от един етап към друг, по-висш етап. По принцип преходът преди всичко се свързва с движение по посока на по-доброто, по-съвършеното, по-висшето и в най-лошия случай – по посока на по-малкото зло. Икономическият смисъл на прехода се изразява в преминаване към по-ефективен, по-оптимален, по-продуктивен и устойчив възпроизводствен процес. Социалният еквивалент на всеки преход е постигане на благоденствие и равенство на мнозинството, справедливо разпределение на създадените в обществото материални и духовни блага. В социокултурно и духовноидеологическо отношение преходът има смисъл, ако повишава степента на социалната и духовна интеграция на обществото, превръща във висша ценност съзиданието и сътрудничеството между неговите членове, в съществена характеристика на националната психология. В политическо отношение преходът предполага премахване на плутокрацията (властта на богатите) и партокрацията (властта на номенклатурчиците) и утвърждаване на демокрацията в нейната хуманистична версия [2, 14].

Тази статия няма за цел да даде отговор на всички поставени въпроси от социалноикономическия, политическия и културния живот на обществото в условията на преход. Най-общо той разглежда състоянието на българската култура в условията на прехода;  неговото отражение  конкретно върху художествената литература, позицията и отношението на интелигенцията към него.

Известно е, че културата се оказа една от областите, силно засегната от икономическата и духовна криза в годините на прехода. Както в другите сфери на обществения живот, така и в тази се осъществи процес на преосмисляне на водената национална културна политика и основополагащите принципи на нейното формиране. Обществените реформи оказаха върху нея позитивно влияние като идеологическата зависимост на институциите, артистите и цензурата бяха премахнати; културните институти станаха посредник между артистите и публиката;  общините вече са по-самостоятелни в определянето на своята културна политика; на културната сцена се появиха нови актьори: фондации, сдружения, нови професионални обединения и т.н.; създадоха се условия за равнопоставено участие на етномалцинствените групи в общия културен процес без да се застрашава тяхната идентичност.

Независимо от това обаче, както отбелязва Ивайло Знеполски, и „противно на очакванията и непредизвестеното нахлуване на неограничени и неконтролируеми  културни потоци, както и новите хоризонти пред комуникациите, завариха обществото неподготвено за прехода“[3]. Относително намаля  социалната тежест на литературата, културата, изкуството и на твореца в живота на обществото.

Определено той е прав, когато казва, че у нас не толкова „политическият дисидент, а талантливият и критично настроен  писател или художник беше истинският политически съперник на властта; че в епохата на „комунизма“ непокорният поет беше основна опозиция на тоталитарния Политик“[3]. Този социален статус на изкуството, според него, привлича вниманието на  западните наблюдатели и на международните  културни форуми. След 1989 на мястото на тази култура се появи друга – еднаквата за Източна Европа се раздели на различни национални култури –  и интересът към онова, което става в изкуството отвъд стената намаля, тъй като вече няма стена. Едновременно с това, променената политическа перспектива свали от авансцената и критично настроените творци в качеството им на част от съществуващия културен модел.  И в културния живот се появи вакуум[3]. Какво го запълва? Преди да направя опит да отговаря на този въпрос, ще изразя друго мнение относно формата на държавното управление на България преди 1989 г. Отговорът по своята най-дълбока същност няма да бъдат нито израз на антисоциализъм,  нито апология на капитализма.  Говори се за епохата на „комунизма“. На всеки средно статистически гражданин обаче е ясно, че не е имало такава епоха. Тогава все още се строеше социализъм с „родилни петна от капитализма“. Още повече, че комунизмът не е форма на държавно управление; той е нереализирана и опорочена идея за по-добър, по-качествен, по-смислен, по-справедлив, по-разумен живот. В такъв контекст звучи и мъдрото послание на австрийския писател и изследовател Стефан Цвайг, който пише: „Една идея, която не е осъществена, не е нито победена, нито пък опровергана, една необходимост, дори отложена, не става от това по-малко необходима; тъкмо напротив, само тъй като са останали неосъществени, продължават да въздействат на всяко поколение като елемент на нравствно издигане“ [4, 180].   Струва ми се, че тук е необходимо да се подчертая, че формата на управление през периода 1944-1989 г. не е авторитаризъм, не и тоталитаризъм, макар че някои техни характеристики определяха облика на държавата тогава; не е и парламентарна демокрация в класическия смисъл.  Формата на управление тогава е република с монархически елементи. В годините след Втората световна война се появиха държави, които се характеризират с най-важния елемент на монархията: несменяемостта на държавния глава. Държавният глава в такава република може да бъде официално избран, може да бъде назначен, но в действителност народът не участват в неговия избор. Освен това правомощията на такъв държавен глава не са ограничени, той управлява през целия живот; при такава форма е възможно предаването на властта чрез наследяване.

Вече тридесет години  живеем под знака на кризата. Но нейното отражение  върху културата като цяло, и в частност – върху интелигенцията все още не е намерило адекватно обяснение. И все пак онова, което е безспорно, се състои в това, че българската култура, литература, наука, изкуство, т.е. целият спектър на духовния живот у нас преживява болезнена криза. В най-често срещаната дефиниция на понятието „криза“ се подчертава, че става дума за период, в който една или друга област на живота, или обществото като цяло, преминава през фаза на депресия. Това е състояние на вакуум, хаос, разграждане. Кризата поражда състояние, при което старите ценности безцеремонно са отхвърлени, а новите все още не са изкристализирали. В тази ситуация доминира духът на тоталното отрицание.

Кризата има много лица. Изключително болезнено се усеща духовната криза, кризата на смисъла, кризата на идентичността и кризата на вярата и ценностите. Бих искал да спомена някои от нейните характеристики: липса на обединяваща идея; живот без цели и идеали; загуба на доверието между хората, отчужденост; нихилизъм, подчинен изцяло на духа на отрицанието; груб индивидуализъм и безразличие към обществените интереси; комерсиализация на изкуството и постиженията на културата и науката; масова десакрализация и дехуманизация и пр.

В такава ситуация сред хората се наблюдават различни типове поведение. От една страна непримиримост, съпротива и опозиция спрямо реалността и от друга – отчаяние и униние от картината на действителността и проповядване на мрачни умонастроения чрез литературата, изкуството и културата.

Нека да хвърлим бегъл поглед върху произведенията, създадени през периода от 90-те години до наши дни, за да придобием определена представа за това. Определено би могло да се твърди, че в творби на мнозина творци блика вътрешен бунт срещу корупцията, престъпността, насилието, социалната несправедливост,  бездуховността, чувството за безизходица и т.н. Но трябва де се подчертае, че някои писатели, бивши активисти на управляващата преди 1989 г. партия, анатемосаха публично членските си книжки, други размахаха скорострелно съчинени индулгенции за „дисидентско“ минало, омаскарявайки вчерашни свои първи приятели и съидейници, братя по перо, за да се харесат на велможите на новата власт. У други изригна озлобеност, разочарование от всичко. Появиха се и автори, които за да удавят мисълта в своите  мрачни видения, заеха позата на обидени, че са изоставени като таланти. Те се отдадоха на една дълбока вътрешна болка, причинена от разкъсаните нишки с реалния живот. Някои от талантливите  автори се затвориха в себе се, объркани  и смутени, омерзени  от поведението на довчерашните си приятели и колеги, които светкавично пренаписаха биографиите си и още по-светкавично се наредиха в редиците на властимащите, започвайки настървено да заклеймяват онова, на което довчера раболепно са служили.

Въпреки всичко обаче много творци продължават да отстояват своите идеали и възгледи чрез талант и активна гражданска позиция. В произведенията им се наблюдава не само отрицанието, но и перспективата, не само разочарованието, но и вярата за по-добри времена. Техният глас се чува, а този глас винаги е бил име на светлината и винаги – в защита на народа и културата ни. Българските писатели по традиция говорят дълбоко с човешки език – езикът, който в момента е крайно необходим не само на нас, но и на останалата Европа. Чрез българското слово писателите както никога досега получават възможността да преобразуват разединението в хармония и да продължат градежа на духовните мостове между хората.

Малко е да се каже, че съвременната българска литература притежава силни и интересни пера. Книгите им обаче се държат в изолация от читателите – за разлика от ония посредствени и уморителни четива, които се рекламират с пълна пара под път и над път. Нека не се заблуждаваме! Ние превеждаме индонезийска, бразилска, патагонска и каква ли не литература, а колко и кои наши автори са преведени на съответните езици? Как тогава да заемем нашето законно полагащо се място в европейското литературно пространство [5, 267].

Храбростта и достолепието на истинската култура, изкуство, наука, литература намират израз не само в способността да се отхвърли порочното настояще, но и да се формулират парадигмите на неговата алтернатива. Затова бих искал да задам главния въпрос и да се опитам да търся  неговия верен отговор. Той е за какъв преход става дума? У нас почти няма човек, който да не признава, че така нареченият преход е сбъркан.

В какво обаче е сбъркан той? Първо, в самата си предпоставка, защото, както тези, които наричат себе си архитекти на прехода, така и онези, които ги изместиха и тръгнаха по техния път, подчиниха целия си ентусиазъм за лично облагодетелстване. Поради това те бяха лишени в корена си от способността да формулират вярната посока на прехода и неговата алтернатива. Непростим недостатък на всички, които управляваха и управляват страната ни  е фактът, че цели три десетилетия не успяха да се издигнат до обстоятелството, че не е възможен сериозен напредък в развитието на обществото без научно разбиране на първопричините на съвременните глобални проблеми и без ясно формулиране на цивилизационните цели. Поради тази причина не намират подкрепата на управляващите важни стратегически разработки, предлагани от авторитетни учени, университетски преподаватели и общественици. Основната причина за това е липсата на обществен консенсус относно днешния път на развитие и бъдещето на страната ни. А тази причина е отражение на по-дълбока – липсата на стратегическо мислене.

Историята показва, че не всяка промяна представлява алтернатива на статуквото. Непременно искам да отбележа, че в условията на преход правото на свободно движение се превърна в машина за изсмукване на най-талантливите младежи и девойки, които след като получиха образование и модерни професии у нас за сметка на своите родители, отидоха да работят в  различни страни на Европа и САЩ.

Алтернативата на всеки преход трябва да бъде движение към светлината на отдалечаващото се добро. Ако целта на „революцията“ бе да се преодолеят пороците на режима преди 1989 г., то това което следва в неин резултат би трябвало да бъде демокрация. Но тук трябва да се съгласим с всички онези, които твърдят, че нашият преход е сбъркан. Ето защо не смятам, че това, което понастоящем става в България е алтернатива на това, което трябваше да си замине и да се замени с нещо ново. И  тъкмо тази противоречива природа на прехода е причина за неестествените явления в нашия живот. Но приетите напоследък основни документи от всички форуми на високо равнище под егидата на ООН недвусмислено водят до заключението, че е налице консенсус относно състоянието на съвременната цивилизация и дълбоката криза, която светът днес преживява. Основните характеристики на това състояние и криза са формулирани по различен начин, но същността им остава една и съща, най-важните от тях са, че изграденият световен ред след Втората световна война е далеч от мечтите на създателите на ООН и написалите Всеобща декларация за човешките права и сегашният цивилизационен модел още повече задълбочава пропастта между богатството и бедността, от една страна, и от друга – конфликтът между този модел и природата все повече се задълбочава, придобивайки характер на едно от основните противоречия в съвременния свят[2, 403].

Вместо заключение отбелязвам, че сбърканият  преход най-сетне ще измине своя зимен поход. И ще ни затрупа вихърът на светлината. Дошло е времето на този вихър на светлината, който ни дава основание да предположим, че завършва една епоха и започва друга и че сгрешеният  преход ще се замени с нова  философия, която ще помогне на човека да оцелее по време на кризата, в която изпадна човечеството. И ще се установи нов световен ред, коренно различен от настоящия, довел човечеството до днешното критично състояние. Онзи световен ред, към който хората не са престанали да се стремят, защото в него виждат универсалните принципи на човешкия живот: разум, хуманизъм и солидарност.  

 Библиография 
[1]. Бердяев, Н. Смисълът на историята. Опит за философия на човешката съдба. С., 1994.
[2]. Тахиров, М., О. Загоров. Преходът (под печат).
[3]. Знеполски, И. Глобализацията: културна и социална идентичност в периферните култури – В: Култура, бр. 39 (2743), 16 ноември 2007.
[4]. Цвайг, Ст. Еразъм, Магелан, Фуше. С., 1971.
[5] Тахир, М. Високо, зелено и нежно. С., 2012
             

на горе