(БЕЗ) НАМЕСА

Главните прокурори от Татарчев до Гешев
Новата книга на Анна Заркова

Главните прокурори от Татарчев до Гешев
Aвтор:  Анна Заркова

30 Октомври 2020

Държавните обвинители у нас се избират демократично, след което разполагат с нашите съдби. По закон, наистина. Но никой не може да спаси закона от неговите изпълнители.

Ако се питате защо в съвременния български език „правосъдие“ и „справедливост“ са две различни думи и държите книгата на Ани Заркова за главните прокурори, не я затваряйте, продължете да я прелиствате. Но ако мислите, че правосъдието зависи повече от законите, отколкото от хората, които ги прилагат и че липсата на справедливост е функция на някакви магически задкулисни обстоятелства, а не на професионалната недостатъчност у някои магистрати, затворете книгата - тя определено не е за вас“.

С тези думи издателят Валентин Траянов се обърна към многобройните гости на премиерата на книгата „Главните прокурори - от Татарчев до Гешев“, която събра в Клуба на артиста юристи, журналисти, политици, хора на изкуството и други. Думите са перифраза на авторката, която представи новата си документална творба с помощта на известната радиоводеща Лили Маринкова и актьора Любен Чаталов.

„В тази книга няма нищо измислено - пише тя. - Главните прокурори в нея са такива, каквито ги видях и чух в практиката си на журналист. Представям ги - първо така, както самите те със свои думи описват себе си, а после така, както изглеждат“. Защо е нужно? Ани Заркова отговаря: „Защото държавните обвинители у нас се избират демократично, след което разполагат с нашите съдби. По закон, наистина. Но много пъти съм виждала от мястото на събитието, че никой не може да спаси закона от неговите изпълнители."

ВЪВЕДЕНИЕ „ГЛАВНИТЕ ПРОКУРОРИ - ОТ ТАТАРЧЕВ ДО ГЕШЕВ“

Какво е това „прокуратура“? В днешно време, в навечерието на 2020 г., българите, които гледат много телевизия, може и да си мислят, че прокуратурата е едно от последните постижения на популярния български премиер Бойко Борисов. Но не е така. Българската прокуратура е на цели 140 години. Родена е още през 1880 г., когато княз Александър I въвежда с указ нов Закон за устройството на съдилищата. Зачената е в нужда – нуждата от правов ред в освободените след Руско-турската война наши земи. И е орисана не само да обвинява престъпниците от името на държавата, а и да следи дали законите се прилагат еднакво за всичките ѝ граждани. В годините до Втората световна война прокуратурата удържа някак крехката си независимост. В Конституцията на българското княжество, приета в Търново през 1879 г., принципът на знаменития френски юрист Шарл Луи Монтескьо за разделението на властите – на съдебна, изпълнителна и законодателна – не е застъпен докрай, за да не се засегне князът. В Конституцията от 1947 г., наречена Димитровска, с която българското държавно обвинение е прекроено по съветски модел, този принцип съвсем го няма. Няма го и в Конституцията от 1979 г. – Живковската, в нея има друг – за единството на властта. Според него прокуратурата е йерархия с еднолично управление. На върха е главният прокурор, който ръководи, назначава и уволнява окръжните и районните прокурори и се отчита пред Народното събрание, от което е избран за петгодишен срок. След тържествения старт на Прехода към демокрация пред прокуратурата у нас е поставен нов пътен знак. Конституцията от 1991 г. реабилитира Монтескьо и ѝ отрежда независимост – както на нея, така и на съда. Главният прокурор се избира вече от Съдебен съвет и се назначава от президента за седемгодишен мандат – така че, докато премиери, министри и законодатели се сменят, той остава. Главният вече не назначава и не уволнява Въведение 26 другите прокурори, но пак е на върха, а те са по-долу. Правомощията му са описани в чл. 126, алинея 2: „Главният прокурор осъществява надзор за законност и методическо ръководство на дейността на всички прокурори“. Като имат предвид този текст, много правници заключават, че фигурата на главния обвинител в демократична България продължава да бъде такава, каквато е създадена в социалистическа България по указанието на съветските другари. Един висш прокурор го казва без заобикалки: „Тук (в прокуратурата) няма НК, няма НПК! Каквото каже Главният!“. Така е в кухнята на обвинителната власт. Като журналист неведнъж съм го наблюдавала. И знам, че приказките за „всесилието“ на главния прокурор и за пряката зависимост на правораздаването от неговия „зъл“ „неуравновесен“, „отмъстителен“, „слугински“, „безличен“, „благ“, „сговорчив“ или какъвто и да било друг характер са по-близо до реалността, отколкото до фантазията. Факт е, че в поверената на главния прокурор институция всеки по-горестоящ може да дава на по-нискостоящия разпореждания, може да отменя неговите и да прави това или онова вместо него в наказателния процес. При това той не носи отговорност, ако стане гаф. И бездруго външен контрол няма и гафовете рядко стават достояние на някой друг, освен на Главния. „Главният така каза!“ – колко често съм чувала това от този или онзи прокурор, когото съм питала защо например по водено от него дело се нарушават човешки права или се мачкат доказателства за вина! Удивително често! Гледам някой – достолепен едър мъж в червена тога, а по-мек от прясна торта и готов да се разплаче: Главният така му казал! Къде пише в Конституцията и в Закона за съдебната власт, че прокурорите трябва безпрекословно да се подчиняват на Главния? Никъде. Даже пише точно обратното! Ето ви член 117 (2): „При осъществяване на своите функции съдиите, съдебните заседатели, прокурорите и следователите се подчиняват само на закона“. Чухте ли това? Видяхте ли го? „Подчиняват се само на закона!“ – черно на бяло. Ще го повторя: „само на закона“! Ако се опре на този текст, всеки редови прокурор би могъл да се изправи и да каже „Не!“ на всяка заповед на Главния, ако тя издава користни, лични, семейни, политически или икономически интереси, които са толкова далече от обществените, колкото земята от небето. Би могъл да се изправи, но би могъл и да се наведе. „Преклонена главичка сабя не я сече“ – тази кратка поговорка казва за народа повече, отколкото биха могли да изговорят дузина народопсихолози на двуседмичен семинар в курорта „Боровец“. А какъвто народът – такива и прокурорите му. Редовият прокурор у нас неизменно казва „да“ на Главния. Изключенията потвърждават правилото. И носят на храбреца неприятности. И защо да си ги причинява? Първо на първо, главният прокурор и без това може Прокуратурата като българско чудо 27 да отмени и промени всеки негов акт, ако не е минал през съда. Второ на второ, Главният може да го „ревизира“ по всяко време така, че да му съсипе живота – законът не го ограничава нито в поводите, нито в критериите за оценките. И трето, Главният може да го командирова веднага за една година от София в провинцията и обратното – сиреч да го зарадва или да го скара с жена му. Самият Главен е практически недосегаем. „Над мен е Бог!“, заявява Татарчев. Двама от наследниците му на този пост се мръщят – Татарчев не бивало да говори така. А как? Какво да каже? „Над мен са депутатите“ – така ли? То би било чиста лъжа. Да, главният прокурор се отчита, обаче формално – като праща на Висшия съдебен съвет годишен доклад, а Съветът го препраща на депутатите. И? Възможно ли е депутатите да не му харесат доклада? Възможно е, но хипотетично само – аз не помня доклад на главния прокурор да е предизвикал парламентарен дебат, а камо ли да бъде порицан. И такава хипотеза, ако не греша, дори не е предвидена по правилника на Народното събрание. Вече чувам как от екипа на Главния възразяват: „Ами нали съдът контролира прокурорските актове!“. Това е вярно. Но има неща, над които съдиите нямат контрол, и това са прокурорските откази за образуване на наказателни производства. А тъкмо тези откази – това е публична тайна – са „чадърите“, с които прокурорите пазят разни негодници от всякакъв ранг. „Прокуратурата у нас, така или иначе, се превръща в пощенска кутия. В нея се пускат сигнали за всякакви престъпления – от улични до корупционни по високите етажи на властта. Тази кутия е в ръцете на главния прокурор. И той може да постъпи с нея така, както му диктуват неговият професионализъм и моралът му“ – заяви веднъж един млад народен представител. Точно казано. ВСЕКИ, НА КОГОТО МУ ПУКА, е забелязвал как в прокурорската поща потъват писма за гръмовни мафиотски сделки, огромни рушвети и злоупотреби с власт, и обратно – как от нея се вадят дребни доноси срещу избрани политици, журналисти и предприемачи. И почват прокурорски хайки за слон, направен от муха. Хайките са понякога толкова кални, че подгоненият, омърсен, напуска позициите си в бизнеса и политиката. Или още по-лошо – бива осъден несправедливо в комбина от купени или зависими прокурори и съдии. Ей така. Защото „така каза Главният“ или защото „Главният разпореди“ – кой не е чувал тези изрази в юридическите среди? А самият Главен? Него няма ли кой да го подреди! Може да има, но аз не го виждам. И не само аз. Не го виждат и доста от авторитетните наши и чуждестранни юристи. Една конституционна норма, приета през 2006 г., предвижда главният Въведение 28 прокурор да бъде освободен от поста „при трайна невъзможност да изпълнява служебните си задължения, при системно несправяне с тях, при тежко нарушение или уронване на престижа на съдебната власт“. Речено-сторено, ясно как и защо. Но на пръв поглед. На втори не се вижда кой – кой е този, който може да каже редовно ли се справя Главният със задачите си, или редовно се проваля, краси ли гилдията, загрозява ли я? Кой би се ангажирал с тази констатация? Не и подчинените на Главния, които са опитвали и жилото му, и меда му. Такава централизирана и еднолично ръководена прокуратура няма в нито една друга държава на Евросъюза – това не го казвам аз. Казват го експерти от прочутата Венецианска комисия за демокрация чрез право. Те са категорични, че трябва конституционна промяна. Категорични са. Дали обаче са наясно, че при нас, в отечеството на всевечния Бай Ганьо, който убива Алеко – своя създател, промените нерядко дават изненадващи резултати? Да, един недосегаем от закона главен прокурор на практика може да направи доста пакости. Но пък и всеки един от всичките над 1997 прокурори у нас, ако са недосегаеми от Главния, би могъл да напакости по свое усмотрение някъде някому. Математически погледнато, над 1997 прокурори могат сумарно да направят над 1996 повече бели в сравнение с началника си. Не е ли така? Разбира се, верността на тази трагикомична сметка не е проверявана в българската юридическа реалност.

Но! Да поговорим тук и за вас, уважаеми читатели. Ако държите в ръцете си тази книга сега, вие едва ли очаквате тя да обогати познанията ви по математика. Не очаквайте от нея и безукорен правен анализ. Аз не съм юрист, а журналист и това, което мога да ви дам, са моите записки – записките за думите и делата на главните прокурори Иван Татарчев, Никола Филчев, Борис Велчев и Сотир Цацаров – правила съм ги лично и добросъвестно от самото начало до самия край на техните мандати. Ако искате, елате да ги видите в оригинал – стотици папки с разпечатки, ръкописи и изрезки от вестници, събирани от 1991 г. насам – наредени една до друга, по дължина ще стигнат сигурно от моя блок в софийската „Зона Б-18“ до домашната резиденция на премиера Борисов в Банкя. Знам добре, че за тези известни мъже – Татарчев, Велчев, Филчев и Цацаров, са изписани толкова страници в печата и са извадени толкова разпечатки от сайтове, че с хартията им вероятно може да се опакова три пъти софийската Съдебна палата. Знам го, защото прочетох повечето от тях. Преди да ги прочета, приемах репутациите на четиримата за даденост. А те са незавидни, общо взето, както знаете. Удивителна е лекотата, с която някои юнаци използват за боксови круши техните имена, а същевременно им пращат жалби, коленичат и чакат справедливост от тях. Малцина се замислят как така постепенно, под надзора на елитната четворка от рицари на правото, чиято подготовка и върлите им врагове не смеят да оспорят – Прокуратурата като българско чудо 29 как така под техния надзор законността в България изтъня, изтъня... и се сви като сянка по пладне? Как така пред очите им за три десетилетия само доверието в правосъдието се изчерпа докрай, а вярата в справедливостта отиде, та се не видя – не можаха ли някак си да я спрат? Как така корупцията с голямото „К“, докато я ругаехме – и ние, и те, всичките главни, – замени лъва в емблемата на държавата? Как така реформите на реформите в съдебната система продължават под вещото им ръководство над четвърт век и краят им не се задава? Допускам, че универсални отговори на въпросите няма, освен един: Никой не може да спаси закона от неговите изпълнители. Но интересни отговори има и ако ви интересуват, ще намерите доста от тях в тази книга. Ще ги намерите в историите на главните обвинители, които не засягат само тях самите, а засягат и хората около тях, и хората над тях, и хората под тях, и обвинените, и осъдените, и оправданите, и обидените, и опозорените, и омазаните, и душманите, и жертвите на държавата, и тези, които я крепят, и тези, които я грабят... В тези истории няма нищо измислено. Всичко е видяно, чуто и документирано както от мен, така и от други уважавани от мен журналисти. Събрах го и го разделих на пет части: първата е за Татарчев, втората е за Филчев, другите са за Велчев, Цацаров и Гешев. Петата част – за петия главен демократично избран прокурор Иван Гешев – още не е дописана, защото краят на тази книга съвпадна с началото на неговия мандат. Ще я има дописана докрай в следващото издание на книгата, ако – както се надявам – ви се види интересно това. Всяка от първите четири части на книгата е разделена на три глави. В първата – историята на всеки главен обвинител е разказана от самия него, с негови думи – така както той я чувства и вижда; във втората глава историята му е описана така, както я виждат отстрани различни наблюдатели; а в третата са описани историите на различни хора, които той е обвинил. Мен ако питате, малко е да се каже за тези истории, че са любопитни. В тях законодателят сигурно би могъл да намери поука, магистратът би могъл да намери себе си, политикът – греховете си, студентът по право – мъдрост и знания, а този, който чете за забава, би могъл здравословно да се посмее на места. Затова не затваряйте книгата веднага, отгърнете нейните страници.

на горе