Когато говорим за идеологически компоненти, е необходимо да обърнем внимание на понятието „идеология“. Съществуват изключително много, често противоположни един на друг, възгледи. Самата дума „идеология“ произлиза от гръцки език – „идея“, което означава образ, понятие, и „логос“ – знание, наука. Следователно би могло да се твърди, че идеологията е наука за идеите. Щом съществува наука за идеите, то тогава всяка една идея има своя собствена история и често притежава дълъг живот, като може да бъде употребявана за разнообразни цели и да се трансформира през различните периоди. По такъв начин идеите се използват от редица владетели и управленски кръгове за постигане на конкретни политически цели, включително и такива, засягащи външната политика на дадена държава.
Понятието „идеология“, като „наука за идеите“, е въведено за пръв път през 1803 г. от френския философ Антоан Дестю дьо Траси, в книгата му „Елементи на идеологията“ (Destutt-Tracy, 1804), която се превръща в обект на вниманието на редица френски мислители. Всички те са повлияни от книгата на Френсис Бейкън „Нов органон“. Писана в епохата на Рационализма, тази книга е апология на силата на Разума, преодоляващ грешките и предразсъдъците си, определени от Бейкън като „идоли“ (Bacon, 2000: 1–102). Споменатите по-горе френски мислители, от своя страна, заимствайки от Бейкън, се стремят да преодолеят предразсъдъците, т.е. идолите във философията. Така Антоан Дестю дьо Траси и останалите превръщат идеите в обект на изследване, отделяйки внимание на значението, което те оказват върху хората.
Мнозина и след това теоретизират по различни начини проблема, свързан с идеите. Оценките и схващанията са разнообразни, но би могло да се твърди, че в много случаи именно идеите или, по-скоро, чрез идеите се управлява светът, т.е. те тясно кореспондират с властта. Нещо повече, самата власт се нуждае от идейна легитимизация. Това води до превръщането на идеологията в политическа доктрина, като обектът за въздействие, от нейна страна, е определена група или групи от хора. Идеологията и политическата доктрина се нуждаят както днес, така и в миналото, от ценностно вписване в света и от изграждане на система, включваща конкретни възгледи и вярвания (Деянова, Кабакчиева, Грекова, Димитров, 1992). Именно по такъв начин тук ще се разгледат идеологическите компоненти в дейността на Русия по отношение на Балканите през периода 1700–1739 г.
Идеята за водещата роля на Русия в православния свят и за освободителната ѝ мисия има дълга история. Тя възниква много преди разглеждания период – когато се оформя концепцията за „Москва – Третия Рим“, но реална възможност да се осъществи е налице през XVIII в. (Стоилова, 2001) Може да се проследи историята на тази идея, която служи на руската държава като един от основните ѝ механизми на влияние. Останало е например от XVI в. посланието, отправено от Константинополския патриарх Йосиф към Иван Грозни (1530–1584 г.), където Патриархът изразява надежда, че Русия ще защити православното население от „турското иго“. Съхранени са от средата на XVII в. речите на гърка Павло Кондратиев, в които той дава информация за състоянието на Османската империя и за стремежа на народите, които са поданици на тази империя, към обединение и за борбата им против „турското иго“. През 1656 бившият вече Константинополски патриарх, Йоаник, информира цар Алексей Михайлович (1629–1676 г.) за делата на Османската империя и за притесненията на османските власти, свързани с православното население. През 1660 г. гръцкият търговец, Паскал Иванов, съобщава за участието на българи и сърби във войната на воеводата Михний против „турците“. В писмо от края на XVII в., при Петър I (1682–1725 г.), Прокофий Возниц обмисля възможността Русия да окаже подкрепа на южните славяни при евентуална война с „Турция“.
В по-ранните периоди западната дипломация и Папата правят опити да убедят московските владетели да се погрижат Русия да заеме мястото на Византия (Александров, 2005). Руското духовенство се стреми да извлече максимална полза от подобна идеологическа концепция и през XVI в. монахът-учен Филотей обосновава идеята за „Москва – Третия Рим“ (Александров, 2005). Тогава обаче Московското княжество не е в състояние да развие подобна концепция в политически план и да я използва в изграждането на международните си отношения. Петър I се ориентира към подкрепата на балканското християнско население и на владетелите на зависимите от Османската империя Молдавско и Влашко княжество, като за целта се търсят допирни точки между отделни групи хора в Югоизточна Европа и в Русия.
Така се стига до една съществена функция на идеологията, а именно – комуникацията. Всяка човешка група развива сложни системи от идеи, чувства и стратегии. Всяка от тези идейни системи се крепи на общата споделеност. Когато хората осъществяват комуникация помежду си вътре в собственото си обкръжение, те обменят и идеи, смятани от тях за истинни. Идеите се превръщат в чувства и убеждения, често организирани формално в религиозни и артистични философии (Крейпо, 2000). Подобни „споделени философии“ съществуват в политиката, в международните отношения, в дипломацията и в разузнаването.
Дипломацията и разузнаването са едно цяло през XVIII в. В разглеждания период руските посланици в Константинопол вербуват и чрез идеологически послания значителна част от местните християни, т.е. един от начините за вербуване, използван от разузнаването, е именно вербуването на идеологическа основа. Сферите в областта на икономиката, политиката, националната сигурност и пр., към които разузнаването има интерес, също включват определени идеологически отношения (Асенов, 2014). След като вече даден контакт между разузнавач, в случая и посланик, и агент е създаден, трябва да се изградят доверителни отношения между тях. За целта разузнавачът е длъжен да изпълнява определена роля – на приятел, на идеен, етнически или религиозен съмишленик (Асенов, 2014). Част от агентите християни на руснаците също изпълняват определена роля, показвайки идейна съпричастност. Например т. нар. „работници“ на първия постоянен руски посланик в Константинопол, Пьотър Андреевич Толстой – Йерусалимският патриарх Доситей, племенникът му Спилиот, Сава Лукич Владиславич, Лука Барка и неговият приемник Лука Барка-младши – сътрудничат на Русия не само заради материални облаги. Това става ясно от донесенията на Толстой до канцлера Головин: „Приятелите, господарю, на господин Сава твърде усърдно работят за делата на великия господар и наистина, господарю, чрез тях получавам много необходими сведения, защото чистосърдечно се трудят без страх и не искат от мен никакво заплащане, нито за нещо молят...“.
Когато една система от убеждения започва да се разпространява, то подобно нещо дава усещането за съпричастност и сигурност на членовете на дадена група, споделяща съответните убеждения.
Убежденията превръщат приетите идеи в символ на определена идентичност (Крейпо, 2000). С други думи, започва да се конструира общността. Русия, поставяйки пред себе си цели, свързани с Югоизточна Европа, успява да използва и идеята за общност (Христова, 2019). Когато Толстой е посланик в Константинопол през 1701–1711 г., конструиращата се общност се основава най-вече на религиозната близост – групата, която се представя като Нас, е тази на православните християни, „естествено“ противопоставена на Другия, който е мюсюлманин. Още в самото начало на своите донесения, изпратени в Русия, Толстой пише, че „турският народ е неблагодарен, първоначално, докато има интерес, ласкае, а после, вместо благодарности, пренебрегва и озлобява тези, които са му помагали“ (Толстой, 1985). За да посочи ясен пример за неблагодарността и жестокостта на „турците“ Толстой споменава Константинополските патриарси Партений и Василий, както и волоския воевода, които в миналото непрекъснато пишат до Москва за неправдите, извършени от „турците“, изричайки добри думи за „християнския владетел“, но после оказват помощ на султана. Независимо от това обаче, както обяснява Толстой, Партений е удавен „като скот“ в морето, а Василий и воеводата са затворени в Yedikule, където са заключени „като песове“ няколко години (Толстой, 1985).
По-натам, в писмата на Толстой, се описва тежкото положение на християните в Османската империя. Османците насаждат страх у гърците, сърбите, власите и пр. и тези християни „отникъде не могат да получат помощ“ (Толстой, 1985). „Турците“ събират парите на населението „принудително“ и „безчовечно“, подлагайки на „немилостиво грабителство“ християните (Толстой, 1985). Толстой твърди, че съществуват древни познати описания, според които „турците“ първоначално се отнасят добре с подвластните им християни – ласково и с доброта, но „древната им злоба“ към тях и „дълбоко вкоренената мерзка гордост в сърцата им“ ги подтиква да се откажат от добротата си, тъй като природата им ги влече към „варварски обикновени постъпки“. Те се отнасят с омраза към християните и гръцкия закон (Толстой, 1985).
Ясно се вижда кой е Враждебният Друг – крайно необходим, за да се сплоти още по-силно общността. Той е обобщеният образ на турчина-мюсюлманин, а неговата гордост е „мерзка“, постъпките му са „варварски“, а злобата му към християните „древна“, което още повече засилва обречеността на контакта му с Нас. Нещо повече, подчертава се неговата противоположност, недостоверност, несвятост. Така например, един от големите религиозни мюсюлмански празници е наречен от руския посланик „скверен басурмански празник байрам турски“ (Толстой, 1985). Скверен е, защото осквернява, вероятно със самото си съществуване. Тук изрично трябва да се каже, че въпросните записки, изпратени от Пьотър Андреевич Толстой в Москва през 1703 г., са написани от него с помощта на агентите му – православни християни. В тези документи се съдържат сведения, които могат да бъдат събрани единствено от човек, живеещ дълго време в Османската империя, а Толстой е там едва от една година. Той следователно не би могъл, за краткото време, с което разполага, сам да събере информация за толкова много аспекти, касаещи вътрешното и външното състояние на Османската империя. Един от неговите местни помощници, имащ голяма заслуга за написването на въпросния труд, е православният християнин Лука Барка, който е консул на Рагуза. Остава открит въпросът, доколко християните от Балканския полуостров, работещи за Русия в началото на XVIII в., доизграждат идеологическата концепция на руската държава.
Именно описанията на страданието на местното население, християнската му принадлежност и безогледните ограбвания, извършвани върху него от нехристияните, т.е. от мюсюлманите, дава основание на Русия да стъпи на определена идейна основа, с чиято помощ да засили влиянието си над Балканския полуостров.
Властта се нуждае от определено идеологическо обосноваване. Освен това всяко влияние и всяка власт е необходимо да се узаконят. Връзката законност – власт е застъпена например в писмо на руския резидент в Константинопол Вешняков до императрица Анна Йоановна (1693–1740), където той през 1736 г. я призовава да засили военните мерки срещу Османската империя: „Сега е най-подходящото време не само за сломяване на зверската гордост, но и за събаряне на тази незаконна сган. [...] Ваше Величество законно владее сърцата на всички добри християни, намиращи се под игото на издъхващото варварство.“ (Соловьев, 2001). Османците, според руския дипломат, не само незаконно владеят региона, но те са нещо повече – „незаконна сган“.
Толстой, преди Вешняков, в цитираните по-горе записки, стига по-далеч в твърденията си. Той нарича османското управление „варварско“ и отбелязва, че за „турците“, от християнските народи, най-неприятен е руският, тъй като в книгите им е написано, че именно този народ ще „опровергае“ владичеството им и ще унищожи мюсюлманската им власт. Противно, обаче, на злобата им, християните – гърци и други народи, владяни от тях, хранят надеждата, че ще бъдат избавени от „басурманското иго“ с помощта на руснаците, тъй като те са техни единоверци (Толстой, 1985). Толстой се опитва да озакони правото на Русия не само чрез религията, дори не само чрез религиозното сходство между руснаците и православните християни от Югоизточна Европа, но и чрез книгите, в които още в миналото е написано кой ще унищожи мюсюлманската власт. Това ще е законният спасител, законен, тъй като е християнин, православен християнин, и подобно нещо притежава характер почти на сказание, легитимирано чрез книгите, т.е. чрез написаното слово, оставащо вечно и незаличимо, именно защото е написано.
Резидентът Вешняков, пребиваващ в Константинопол през разглеждания период, разказва в писмата си за образования преводач на Портата Николай Маврокордато, който има огромно влияние върху османския елит. Със своя „ум и мъдрост“ той може да обуздае „цялата варварска свирепост на господарите си – турците и да пробие стената на невежеството им“ (Мейер, 1991). В тези редове също прозира идеологическият компонент чрез определенията, дадени на управленския османски елит. На Другия се приписва „варварска свирепост“ и „невежество“. Той може да се обуздае чрез ума и мъдростта на един образован християнин. По-натам Вешняков продължава, разказвайки как Николай Маврокордато оказва влияние върху великия везир Ибрахим Невшехирли, давайки му съвети за управлението, за да може да се задържи на този пост, защото „у тях (турците – Н. Х.) е започнала склонност към разкош и празнота, към спокойствие и всякакви подобни злосладострастни обичаи“ (Мейер, 1991). Нас в случая не ни интересуват всички съвети, които Маврокордато дава на великия везир, а само един, засягащ религията.
Преводачът, с типичен за времето си изказ, предупреждава Ибрахим Невшехирли никога да не влиза в конфликт с духовенството, тъй като „то има най-голяма сила в поведението на народното лекомислие“ (Мейер, 1991). Така стигаме до социалната функция на религията и на различните църкви, с която дипломацията, а не по- малко и разузнаването, не може да не се съобрази.
Още Уилям Робъртсън Смит забелязва колко важен инструмент за съхраняването на обществената сплотеност е социалният аспект, характерен за всяка религия (Smith, 1889). Той играе централна роля в интеграцията на дадено общество и в засилването на солидарността между членовете на въпросното общество. Именно поради тази причина съществува дълбока обвързаност между религията и социалната структура. Наличието на връзката религия – социална функция – социална структура води неизбежно до съществуването на общност, сплотена около определени религиозни идеи и ценности. Тъкмо поради тази причина Русия, подобно на останалите велики сили, се опира на идеите, върху които се конструира религиозна близост с определено население, в този случай с православното от Югоизточна Европа. Не е случайно, че руската държава, в разглеждания тук период, а и по-късно, търси непрекъснато свои сътрудници и сред християнските църковни среди на Балканите. Когато се разглежда интересът на руските дипломати към сътрудничеството им с православните християни – поданици на Османската империя, и с църковните среди, е интересно да се видят анализите на Емил Дюркем, който е силно повлиян от Робъртсън Смит. Дюркем обръща внимание на религиозния живот, който, според него, е висша форма на целия колективен живот. Религията е функционално социално явление, оказващо огромно влияние върху поведението и действията на членовете на определена група (Durkheim, 1995). Именно с помощта на идеите, свързани с религията и със сплотеността на религиозната група, се стига до идеологията, изграждаща близост между Русия и балканското население през разглеждания период. Всъщност става въпрос за постигане на държавни цели чрез религията.
В самото начало, когато Пьотър Андреевич Толстой е посланик в Константинопол, той, описвайки страданията на балканските християни, споменава, че, независимо от страха им, те не се ужасяват да се опълчат, стига да получат християнска помощ. Подобно нещо, продължава Толстой, са сторили и унгарците с подкрепата на „римския цезар“ (Толстой, 1985). Веднага се забелязва насоката, по която вървят тези мисли: на Балканите живеят християни, страдащи от своеволията на една чужда за тях в политическо и в религиозно отношение система; те могат да се съпротивляват, ако получат помощ от християнска сила (имплицитно се има предвид Русия) и, съответно, каквото е скритото послание на текста, на тях може да се разчита при водене на военни действия срещу Портата. Изпъква желанието на руската държава да играе основна роля като фактор в региона, но, в същото време, тя определено заимства идеи, а защо не и идеологии, от Западна Европа, като идеята за война с „неверниците“ и защитата на християните от страна на някоя голяма християнска сила. Не е случайно, че в споменатите по-горе бележки на Толстой се говори за унгарците и за помощта на „римския цезар“. Разбира се, „римският цезар“ в случая трябва да се замени в някакъв определен момент от руския владетел. За стремежа на Русия да има съществена роля, подобна на тази, която притежават западните владетели, говори и следният факт от събитията, разиграли се непосредствено след 1739 г. Според Белградския мирен договор от същата година, руският посланик в Константинопол трябва да бъде посрещнат по сходен тържествен начин, както „римско-императорският“. Ето защо Петербургският кабинет забавя приемането на османското посолство дотогава, докато не разбира как е бил посрещнат руският посланик. Известието е удовлетворително и съответно посрещането на османския посланик е великолепно.
След неуспешния за Русия Прутски поход на идеята за близост сякаш се слага край – тя започва ясно да се забелязва отново едва през втората половина на XVIII в. По-внимателният анализ показва, че дори и след 1711 г. Русия не се отказва напълно от политиката си спрямо Балканския полуостров, базираща се на идеологическа основа. Така например, през 1726 г., резидентът Иван Иванович Неплюев, с указ на императрица Екатерина I (1684–1727), дава пари от хазната на посолството на някакъв грък, за да може той да откупи децата си от турците, при които те попадат заради дълговете на баща си (Государева, 2011). През голяма част от своя мандат в османската столица, на този резидент му се налага активно да контактува с патриарсите на Православната църква. Резидентът Вешняков, от друга страна, през 1736 г. пише на императрицата: „Тукашните константинополски гърци в преобладаващата си част са безделници, нямащи нито вяра, нито чест, нито закон – главният им интерес са парите и ни ненавиждат повече, отколкото ненавиждат турците. Но гърците в областите и още повече българите, власите, молдавците и другите са толкова силно загрижени за избавлението си от турската тирания и така силно са предани на Русия, че при пръв случай не ще пожалят живота си за Ваше Императорско Величество като надеждна избавителница. Турците знаят всичко това.“ (Соловьев , 2002).
Всъщност идеите, около които Русия изгражда външната си политика спрямо Балканите през разглеждания период, не изчезват, появявайки се отново и по-късно. Тези идеи имат дълъг живот, като се обвързват не само с конкретните събития, но и с един процес, чиито резултати са силно забележими след 1774 г., когато никой не би могъл да отрече руското влияние в региона.
