Лазар Мурджев:
„Въоръжените сили и отбранителните способности, мобилизационни възможности и т.н., са теоретични понятия за съвременната българска армия. Службите за сигурност, като заложници на прехода, обречени на всякакви обръчи от влияние и постоянни реформи, са изгубили изцяло предназначението си и принадлежността си към българската национална сигурност. Няма държава в света с такъв процент лустрирани, уволнени и съкратени, зарязани на произвола на съдбата офицери”.
„За 25 години десетките мултиплицирани структури, НПО, съюзи и сдружения не постигнаха убедителни, ефективни и значими резултати за единението на бранша и нацията.”
Предоставям думата на един от най-големите радетели за единението на българското офицерство и основополжник на идеята „БРОД за България” – ген. Стоименов. Заповядай, г-н генерал!
Ген. Стоимен Стоименов:
Уважаеми дами и господа,
Преди всичко, адмирации за организаторите на форума и благодарности за участниците в дискусията.
Аз ще взема отношение по въпроса за единението на българското офицерство, неговия принос в изграждане устоите на обединението на нацията.
Въпросът за значението на единството е стар, колкото е стара и българската държава. Ние помним завета на основателя на българската държава Хан Кубрат, който със снопче съчки показва на синовете си силата и значението на единството.
Нашата история показва, че българският народ се е обединявал и е действал задружно като един, когато се е борил за постигане на значими национални идеи и каузи. Дълги години след създаването на Третата българска държава, както е добре известно, националният идеал неизменно беше всички българи и български земи да се обединят в майка България. В името на този идеал, под девиза „Съединението прави силата“, българският народ води три войни, в които покри с неувяхваща слава бойните си знамена. Преди Втората световна война се възприе девиза „В единението е силата“. С този девиз смелите български воини, показвайки чудеса от героизъм, дадоха своя непренебрежим принос за запазване на териториалната цялост на страната, независимо от това, че не бяхме признати за страна – победителка във войната.
Като анализираме борбите за тържеството на националния идеал, не може да не констатираме, че в трудни за страната времена, особено във военните години и в годините след националните катастрофи, българският народ винаги е обръщал поглед към офицерския корпус и в негово лице е виждал силата, която може да го избави от бедите.
Днес имаме достатъчно основание да заключим, че живеем във време съдбовно, във време, когато все по-често си задаваме тревожния въпрос – ще я бъде ли България, или от най-старата държава в Европа ще остане само едно географско понятие. И тази тревога не е без основание. Болшинството от българския народ тъне в бедност и мизерия. Образованието и здравеопазването са обхванати от тежка криза, а невижданата демографска катастрофа руши устоите на държавността. Над 2 милиона български граждани потърсиха спасение в чужбина. Живеем в несигурно общество, а правовата държава е все още далечен мираж.
Но има и нещо още по-стряскащо, и то е примирението и бездействието за промяна на ситуацията. Вместо единение и общи действия, ние сме свидетели на разделение в обществото, на политическа конфронтация и противопоставяне, на жажда за мъст и реванш. България, по думите на академик Георги Марков е в 100-годишна студена гражданска война. А академик Антон Дончев в непринуден разговор, преди няколко дни, изрази съмнение дали тази война е студена или е по-скоро гореща. И академик Марков не му възрази. Двамата академици днес щяха да бъдат сред нас, но за съжаление имат поети други неотложни ангажименти. Студена или гореща, хибридна или информационна, войната си е война и тя взема жертви. Но когато на жертвения дръвник е поставена България, никой няма право да остава безучастен. Това се отнася в най-голяма степен за българското офицерство, което се е клело под бойните знамена да защитава с цената на живота си своя народ и Родина.
Уважаеми дами и господа,
Аз ни най-малко поставям под съмнение патриотизма на запасното войнство и ползата от неговото включане в работи за обединението и възраждането на България, за нейната сигурност, отбрана и просперитет. Но когато се правят такива прогнози, е необходимо да се анализират и отчетат всички факти и обстоятелства, за да се избегне допускането на евентуални грешки, които да повлияят на постигането на поставените цели. Ето две такива обстоятелства:
Първо: Българското офицерство понесе тежки удари в годините на прехода. Хиляди колеги са потърпевши и затова в никакъв случай те не са за подценяване. Офицерството беше унизено и захвърлено в задния двор на обществото. Блясъкът на офицерската професия помръкна. И това посегателство върху гръбнака на армията и честта на пагона не стана случайно. Това беше добре премислена политика. Българската политическа класа направи много за смачкване достойнството и самочувствието на офицерството. Тя, разбира се по съвета и с помощта на нашите сегашни най-добри приятели, нарочи офицерството и служителите на ДС, че са най-голямата заплаха за успеха на демократичните промени и за смяната на външнополитическия курс на страната. Започна с медийна атака и фалшиви новини. Ударението се постави на голословните твърдения, че офицерите са неграмотни, че са слуги на Москва, които получават незаслужено шапки с пари. Последваха открити и публични провокации. Един министър на отбраната ще се запомни с думите „До капитан ще ги купя, от капитан нагоре ще ги чупя“. И той не говореше празни приказки. В навечерието на новата 1992 г. той уволни над 3000 офицери. Само от военното разузнаване уволнените бяха над 300 души. Така започнаха прословутите реформи, сърцевина на които бяха съкращенията на личен състав. Следващата стъпка по отношение на офицерството беше неговото разединяване. Предприеха се действия за противопоставяне млади на стари офицери и на получили военното си образование в бившия Съветски съюз. Тази роля до голама степен играеше Офицерската легия Раковски. В противовес на нейната дейност, в армията заработиха така наречените офицерски и сержантски събрания. С други думи, разединението беше в ход. Хиляди офицери, съкратени от армията бяха оставени на произвола на съдбата, без държавна грижа и помощ. Всеки трябваше да се спасява по единично. За мнозина високообразовани и с потенциал да работят на ползу роду офицери, спасителен бряг се оказа охранителният бизнес. Колкото и да е парадоксално, на хората, управлявали стотици и хиляди военнослужещи и сложна бойна техника, се наложи да се заемат с „управлението“ на бариерите на охраняваните обекти, най-често приватизирани от българските новобогаташи и силовите групировки. До позиции, където се вземат политически и управленски решения, с отделни изключения, те не бяха допускани. Ето така с лека ръка се пропиля национален кадрови капитал. От елит, офицерството до голяма степен се превърна в аутсайдера на обществото. Държавата предаде, както ги наричахме, своите достойни синове, а това не се забравя и прощава.
На следващо място – днес, макар и с неохота, трябва да си признаем, че българското офицерство не е единно и сплотено. То не е организирана сила, с която да се съобразяват управляващите и държавните институции. Запасното войнство, в търсенето на изход от беззащитната ситуацията, в която изпадна, тръгна на самоорганизация, като създаде повече от 50 военно-патриотични съюзи и организации. В тях са обхванати около 10% от офицерите и сержантите от запаса и резерва. Масата военнослужещи, оказали се на улицата при съкращенията, затруднени да изхранват семействата си, а мнозина, останали и без жилища, дълбоко огорчени от несправедливото отношение към тях, основателно не вярваха на никого, страняха и продължават да странят от съюзния живот. Хранителна среда в това отношение е обстоятелството, че СОСЗР и другите военно-патриотични съюзи не успяха да се утвърдят като фактор в държавата и обществото, чиято дума да се чува и зачита. От тях нищо не зависи.Те не са в състояние да изразяват и защитават специфичните потребности и интереси на запасното войнство. Военната експертиза не е на почит и уважение от ръководствата на държавата и силовите ведомства. Властите не виждат в лицето на запасното войнство сила, която да използват при решаване проблемите на страната. И за да съм напълно коректен, трябва да подчертая положителното отношение и вниманието на президента Радев към българското войнство, което е едно приятно изключение.
Аз рисувам картината на състоянието на запасното войнство и на военно-патриотичните съюзи в тъмни краски, но това е положението. Затова промяната е неизбежна. Има полезни ходове за възвръщане на доверието на запасното войнство в институциите и във военно-патриотичните съюзи и за приобщаването му към каузата за обидинение на нацията. В това отношение вече се предприемат конкретни стъпки и практически действия. Само ще маркирам някои от тях, без да навлизам в детайлите:
Първо – Имаме политика, визия и план за действие за единение на запасното войнство и за обединение на ВПС в единен общ съюз на всички служители от Сектора за сигурност;
Второ – Стартира, макар и с не нужните темпове, работата за единението на българското войнство около общи цели, интереси и приоритети и за създаването на условия за обединение на ВПС. Води се дискусия по моделите и вариантите за осъществяване на това обединение. По инициатива на СОСЗР се проведоха две срещи на представители на ВПС и организации.
Трето – Налице са механизми и национални инициативи за единение и обединение. Тук ще спомена Обществения форум за единение „Брод за България“, чиято изява е настоящата дискусия, Обществения съвет по въпросите на отбраната, Националната инициатива „Една детска сълза – една молитва“, Националната петиция и подписката за преизчисляване на пенсиите и отмяната на ограничението на максималния размер на пенсиите, в която се включиха над 5000 души и някои други.
В нашите среди битуват и други мнения. Само маркирам. Някои ВПО, като например Военния съюз, отстояват тезата, че без навлизане на запасното войнство във властта, не може да се отстояват с успех неговите интереси и потребности. Счита се, че с подкрепата за изборите на отделни партии се стреля с халосни патрони, защото след това поетите обещания се забравят. Затова спасението се вижда в създаване от запасното войнство на собствен политически субект, с който да се атакува местната и централната власт.
Мнения и тези различни, но полезни, защото само в спора се ражда истината. Главното, на което трябва да акцентираме, е българското войнство да възвърне статута си на елит на обществото, а неговата организация да се утвърди като незаобиколим и действен фактор при изграждане устоите на обединението на нацията. Каузата за обединение на българското общество е завладяваща. Имам достатъчно основание да твърдя, че офицерският корпус ще преодолее подводните камъни, ще потисне обидата и огорчението и ще се нареди на десния фланг на националния елит в борбата за спасение на Отечеството.
Преди да завърша искам да кажа, че говорейки за обединение на нацията като БРОД за спасение на България, е наложително сдруженията с идеална цел, които работят за тази кауза, да дадат пример на такова обединение на усилията си.
Предлагам да се създадат съвместни работни екипи, които да разработват общи виждания и стратегии за ново възраждане на Отечеството! Гаранция за успеха на нашата работа е спазването на девиза „Съединението прави силата“.
България има крещяща нужда от нови будители и ние можем да бъдем такива!
Благодаря Ви за вниманието!
