Лазар Мурджев: „България е болна от омраза, удавена е в потоци от агресивна реч, утешават я, че някъде има бяла лястовица, но тя не вярва в чудеса.“ Наскоро проф. Валери Стефанов предложи на сп. Сигурност тези думи.
Визионерска интелектуална среда за формиране на градивен национален ценностен мироглед – проф. В. Стефанов, заповядайте!
Валери Стефанов:
Единението е хубава дума, разединението е сурова реалност. Ако се змислим, ние не просто днес сме живели в разединение. Живеем така от времето на модерната българска държава. Казвам, че разединението е нашият опит в колективното живеене, а единението е вероятно нашата утопия.
Съществуващият ред на битието се нуждае от непрестанни корекции. В продължение на два века – от края 18-ти до края на 20-ти век опитът да се лекуват недъзите са преминавали през революции. Революциите, от Френската до нежните революции, имат един основен механизъм на работа. Тяхната първа задача е да идентифицира злото, образа на врага. Имаме едно човечество, което в зоната на своята модернизация упорито е моделирало образа на врага и е възпитавало ненавистта.
В една дискуси трябва да има и фактори на охлаждане на ентусиазма, че можем да постигнем единение днес в България, но и в по-широк план вероятно. Революцията е слънчевият мит на човечеството, но ние познаваме историята на тези революции и знаем, че те са гневни, отмъстителни кръвопролитни. Два века опит в революциите направиха човечеството скептично по отношение на него и по отношение двигателите на тези революции. Двигателите бяха два – едните бяха визионерски интелектуалци и вторият бяха маргинализираните и радикализирани тълпи. И ако искаме да говорим за това кой е ресурса за промяна, трябва да си дадем отговор какво се е случило с тези два основни двигателя на желанието да се поправи съществуващия ред на битието. Какво се е случило с интелектуалците, защото някои казват, че интелигенцията е стара и е друга форма на битие и какво се е случило с масите. Най-трудно е да формулираш своето желание.
Българското днес очевидно е доминирано от усети за провал. Във същото време е запушено откъд визии и дейности за излаз към нещо по-добро, макар че вероятно всички ние, които сме се събрали тук днес, държим в ръцете си разписани Визии за това какво може да се направи. Тези визии се основават на две неща – анализ на съществуващото /какво е/ и жеста на добродетелта – какво може да се направи. Ние вярваме все още, че можем да направим неща в полза на българското общество, на българската държава, институции и интелект. Нещата, които трябва да ни накарат да бъдем по-скептични и да мислим как бихме могли да ги преодолеем. Първо – проваленият граждански ангажимент на интелектуалците. Очакванията към тях са прекалено завишени. Днес няма интелигенция, но има интелектуалци-експерти, които купуват политически тези на различни пазари и продават по подходящ начин на вътрешния пазар. На второ място – колективно обездвижване, лумпенизиране, масите не притежават организационен потенциал, те са разединени в своите интерпретации и идентификации. Дълбоко наплашени са, че може да стане и по-лошо. Масите са се отдали на господарите на деня и ги наблюдават какво правят. Само преди месец-два 6 или 7 милиарда човеци наблюдаваха без абсолютно всякаква реакция тежките манипулации и изправянето на света на ръба на някаква катастрофа. Това е изумително – как тези 7 милиарда човеци нямат потенциал, нито реч да се справят с няколко разбеснели се политици. Третото – илюзията за рая – властта в различните политически реализации твърди, че живеем в най-добрия от всички възможни светове. ЕС, НАТО, цивилизованият потребителски свят. Илюзията за рая е запушваща илюзия, защото не предполага динамика и иновации. ЕС безспорно е прекрасно политическо и икономическо обединение, но той е политическа фикция, парола за възвишеност и благоденствие. Тази парола трябва да бъде проблематизирана.
Масовото общество, в което живеем, не иска култура, иска забавления. Забавлениято е най-ефективният пазарен продукт днес. Това говори за алиенация от ценности. Консуматорското битие е отслабило въпроса за ценностите, защото това е цивилизация, която се стреми да опровергае евангелието и да докаже, че само с хляба може да се живее. Изгубената дълбочина на съществуването е ефектът от тази вяра. От тук и провалът на хуманитарното образование.
Дирижираното разединение – в старото разграничение „ние и другият” в историческия ни опит най-често лошият са другите българи. Ние, живите, не можем да се разберем със собствените си мъртви, как очакваме да се разберем помежду си? Нацията не е способна да се сплоти зад приоритети, ориентирани към бъдещето. Тя е отмъстително вторачена в кървавите следи на миналото. И този форум може да бъде попитан Кой с кого искате да се едини? Сенките от миналото преследват тази нация. По отношение на миналото сме въвлечени в тежки конфликтуващи интерпретации. Вярата във външния арбитраж – нито хората днес решават за себе си, нито нациите все по-малко решават днес. Институциите на националната държава са готови да се подчиняват на външни законодатели и интереси. Това води до стриване на регионалните личности и политики, продължаваща липса на хомогенност в структурите и стандартите на колективен живот. Светът става все по-сложен и интерпретациите за него все по-семпли. Това означава едно – че митовете се опитват да скрият историята. Представят я като епоха на потребителски чудеса, отказ да се задават екзистенциални въпроси.
Не по-малко важен е фактът на занемаряването на въпросите на личностната и колективната идентичност. Ако сме се събрали днес тук, то е защото все още вярваме, че въпросите за колективна и личностна идентичност са важни и ние искаме да се дефинираме през някакви кръгове на общност. Потреблението стихва саморефлексията. Светът и хората се страхуват – това е важен фактор. Липсва език, на който да се изговарят колективните желания и колективните болки. Този, който изработи такъв език, той ще изработи нов проект за бъдещето. Деморализиращ е примера на политическата класа – българската политическа класа е с доказан манталитетен провал и със слугинска посредственост, корупция и клиентелизъм. Не говоря за изключенията, говоря за системата.
Нужни са ритуали на съгласието и помирението. Законите се пишат, но те са абстрактни масиви от правила. Ритуалът е механизъм, който трансформира задължителното в желаното. Ако искаме да отидем към единение, трябва не просто да имаме разписани текстове, а да изработим ритуали на съгласието, да инвестираме себе си като емоционални човешки същества, а не като рационални деятели в условията на един усъмнен свят. Ние, които сме се събрали, искаме единение чрез ценности. Но това е много труден проект. Единението в съвременния свят е единение чрез потребление. Ако можем да му опонираме, тогава ще можем да кажем, че сме свършили някаква работа.
