Т.н. „хибридни войни” включват комплекс от въздействия, чиято крайна цел е да предизвикат изменения, съответстващи на важни за техните субекти интереси и цели. Отдавна под „специални операции” се разбират разузнавателни дейности, допълнени с добре планирани и организирани убийства, отвличания, саботажи, подриване и диверсии. В СССР НКВД създава специална група, която после става Управление за специални операции, насочени срещу Германия и нейните съюзници. По-късно специални Спецназ части са създадени в НКВД, МВД, КГБ (ФСБ), ГРУ и дори Националната гвардия[1].
Още от царска Русия рекрутира преселници от загубили държавност територии, а местно население подбужда и организира за неподчинение и въстания, като използва различни доктрини.Тя въздейства върху казаците да бъдат привлечени за руски съюзници срещу османска Турция.
Самите европейски владетели също стигнат до извод, че християните следва да се обединят пред общата заплаха, за което организират посланически мисии, подбуждат в поробените национално чувство и търсят съюз с Русия.
Петър I праща агенти сред християните, а неговото Завещание представя амбициозна политическа доктрина, продължена и от неговите наследници.Османска Турция също предприема мащабна пропаганда сред поляците, като обяснява новооткритата война с Русия с нейното желание да „насили свободата на Полша и правото на нейните граждани на свободни изборите“. Турция настройва и множество малцинствени народи- черкези, татари, ногайци и лезгини да атакуват населените с християни земи, колят, безчинстват и грабят. На своя страна привлича и полските католици, като ползва противоречията между двете основни течения в християнството. Най- мащабни действия по християнските земи са предприети по времето на Екатерина. На свикан от нея Императорски Съвет граф А. Орлов предлага използване на християните във войните срещу турците и План за поробените балкански народи, сред които са изпратени кап. Гр. Папазоглу, Мануил Саро, полк. Ездемирович, Ефим Белич, кап. Мерк, отряд на княз Юрий Дългоруки. В българските земи отива разузнавачът Назар Каразин (Караджа)[2]. Руски офицери започват да придружават корабите със стоки и дарове за църквите, като пътуванията им са с разузнавателен характер. В Черна гора за руските мисии дори е привлечен и Стефан Мали, иначе самозванец, който се представя за сваления руски император Павел ІІІ[3].
С мирния договор в Кючук Кайнарджа(1774) Турция губи Кримското ханство и контрол над Проливите, а Русия получава право да защитава поробените християни, православната църква и приема бегълци, което усилва нейните способности за влияние над тях. По този начин за бъдещите руско-турски конфликти са осигурени цели отряди от молдовци, българи, гърци- войници и разузнавачи. Специално внимание се обръща на духовенството и интелигенцията. Софроний Врачански организира разузнаване още преди руският удар и успешно агитира местните. Повлияни от руската доктрина идеите за славянско възраждане, освобождение и обединение проповядват Хр. Жерафович, П. Павлович, С. Врачански и др. От там идва и тласъкът на Паисий Хилендарски да напише своята „История“[4], за гръцкото съзаклятие Филики етерия, довело до освобождение на гърците.
По същото време европейците подкрепят Българския политически център, който атакува руското влияние на Балканите, а Стефан Богориди пропагандира за българска автономия в рамките на Османска Турция.
В навечерието на Кримска война(1853 – 56). Г. С. Раковски създава „Тайно общество“ – разузнавателна мрежа в помощ на руските щабове[5].
Фелдмаршал Ив. Паскевич предлага „въоръжаване на християнските племена в Турция и подготовка на общо въстание“, за която цел се разпространяват прокламации. С помощта на агенти се очаква да бъдат разпалени фанатичните религиозни чувства на османците и изостряне на конфликта с християните, което да провокира реакция на християнските европейски държави. В същото време на турците се внушава, че съюз с Англия и Франция ще е пагубен за тях[6].
Загубата в Кримската война насочва интересите на Русия към Балканите, Черноморието, Кавказ, Проливите, Близкия и Среден Изток, елементи от стратегическа верига, за влиянието върху която претендират великите сили, а това способства за обективната нестабилност на Османската империя заедно с вътрешните конфликти и национално- освободителните борби на местните народи.
За да разшири още повече своето влияние, осигури подкрепа за национално- освободителните движения Русия отваря за местни младежи вратите на руски учебни заведения, активира културно-духовни, религиозни, политически, дипломатически и военни канали. За съжаление получилите независимост държави използват същите инструменти едни срещу други. Но по време на Освободителна война политическите, дипломатически и военни акции всяка от страните в Източния конфликт използва разузнавателни, дипломатически и политически потенциали не по-малко от военните.
Техни комплекси съпътстват Балканските и Първата световна война, като в тях все повече намират място политическите убийства и тероризма.
Експанзионистичните планове на Германия карат Вилхелм ІІ да използва национално- освободителните движения на мюсюлманските народи срещу Франция и Великобритания, въвлича Турция за съюзник на Централните държави през Първата СВ. През Втората световна война германците активно използват отношенията между различните малцинства, страни и народи, възбуждат национални и конфесионални противоречия помежду им. Така осигуряват доброволческите СС подразделения. Докато Русия, САЩ и Англия подпомагат антифашистките движения[7].
Мирът не осигурява разрешаване на конфликтите, а силите, въвлечени в Студената война ги поддържат и използват[8].
В края на ХХ век те осигуряват разпадането на СССР, СФРЮ и др., докато международните организации и техните инструменти се оказват неефективни. Използване на въоръжени сили на НАТО само временно разреши конфликтите, но осигурява потенциал за нови ескалации.
Цикличната методология демонстрира жизненост[9].
Тя личи в политическите и военно- разузнавателни операции, провеждани от САЩ и ЦРУ срещу СССР и неговите сателити.
Специален инструмент става създаване и подпомагане на вътрешна опозиция в страните от Източния блок, използването на религиозните и етнически конфликти в неговата зона, подбуждане на искания за независимост, за либерално управление, частна инициатива, собственост, привличане на агентура, изграждане на образи на пострадали от комунистически режим, на антикомунистически партии, асоциации, фондации, НПО, организиране на преврати.
САЩ и Англия следват тази линия[10].
Противоборството поражда терористична престъпност, която се съчетава със специални операции и мобилизиране на местни партизани[11].
Водеща роля в пропагандните и разузнавателни операции придобиват Радио „Свободна Европа“ (РСЕ) и други медии[12]. Специални предавания манипулират младежката аудитория. Икономическото изолиране на социалистическата общност създава затруднения, съчетани с опити за организирана вътрешна съпротива. В Германия е създадена специална Българска рота от емигранти-наемници се обучава за диверсии и саботаж, събиране на разузнавателна информация.
След 1948 г. се подпомага групирането на българските емигранти около Български национален фронт (БНФ), Български национален комитет (БНК), Офицерска лига, Българска социалдемократическа партия (в изгнание), Българско освободително движение (БОД), като на всички е внушена обща цел – ликвидиране на социалистическия строй, макар някои да се финансират от Социалистическия интернационал. Западните служби поощряват бягства от източните страни и дисидентските движения, използват религията, манипулациите, замесват СССР и България в атентата срещу папата – поляк, връзката му с профсъюз „Солидарност“ в Полша, подпомагат нетрадиционни религиозни движения, секти, настройват общности и народи[13].
Както виждаме, различни елементи от модното понятие „хибридна война“ не са непознати, а масово са прилагани. Но днес техните ефекти заради глобализацията, развитието на технологиите и науката многократно усилват техните възможностите[14].
Днес отново Русия е обвинявана за агресия, сепаратизъм, използване на „компоненти, включително задействане на военен контингент, proxy forces или подставени сили“. Това пък дава основания на НАТО да я очертае като опасен противник и приеме ответна Стратегия. Такова поведение следват и други от евроатлантическата общност. Положението в Украйна след 2014 г. ѝ придава особен статут и позволи тя да се включи в „хибридната война“[15].
Пръв американският експерт Я. Бугайски откри руска опасност за Балканите, видя българската национална сигурност застрашена от нея, обвини за използване на икономическо оръжие, пропаганда, дезинформация, заплахи и корупция за контрол върху политическата власт, срещу европейските и български интереси[16].
На фона на непрекъснати скандали, конфликти и политическа нестабилност в отношенията Русия – САЩ Дж. Сорос беше обвинен, че е финансирал властите в Украйна и антируските кампании[17].
Това даде основание през ноември 2015 г. Генералната прокуратура на Русия да обвини него и фондовете му, че налагат скрито геополитическите интереси на САЩ посредством корупция, машинации и рейдерство. Американски фактор беше отчетен сред причините за гражданско недоволство[18].
В същност терминът „хибридната война“ има богато съдържание и предистория. За „информационна война“ се говори от 80-те години на ХХ век. От 90-те влизат в употреба „кибервойна“, „информационни операции“. RAND Сorporation определя „информационното пространство като „поле на информационната война“, а през 1998 г. Русия предлага ООН да вземе мерки срещу използването на новото оръжие. Следва Резолюция 53/70[19].
Военните атлантически щабове през 1998 г. определят информационните операции като инструмент в глобалното противостоене[20]. Дж. Стайн оправда „информационната война за национални цели“[21]. През 2005 г.Frank G. Hoffman дефинира „хибридна война“ като „комбиниране на конвенционална и нерегулярна войска с терористични и криминални акции“[22].
Понятието обединява бойни действия с оръжие, самоделни устройства, информационно- психологически манипулации за подмяна на ценности, идентичности, рушене на стереотипи и нагласи, религии, операции на чужда територия без обявена война, дезинформации и кибератаки. Полк. Jack McCuen от САЩ определя хибридната война като асиметрична, насочена в зоната на конфликта; собственото население и международната общност. Според David Kilcullen хибридната война съчетава партизанска и гражданска война, метеж и тероризъм. Robert O. Work предлага военни да се инфилтрират сред цивилно население. В НАТО под понятието разбират комплексни действия, синхронизирани с военни цели.
Руският генерал В. Герасимов изтъкна, че в съвременни условия войната и мирът се размиват, а „методите на конфликт включват използване на политически, икономически, информационни, хуманитарни и други невоенни мерки, допълнени с подбуждане на местното население и използване на скрити въоръжени сили“.
За размиване на границите между тези две политики пише Шапар[23].
Нови възможности осигуряват компютърните системи и програми.
Често обвиненията се оказват взаимни.
Ако Русия призна такива тактики, тя обвини Запад за цветни революции, пролети, двойни стандарти.
В съвременната геополитическа битка България се оказа отново сред засегнатите. ЕК обвини българското правителство за най-корумпирано.
НАТО и Расмусен обвиниха Русия, че финансира неформални и формални групи, ползва пари, търговия, корупция, помощи и организирана престъпност за влияние[24]. Руската страна отговори, че срещу „хибридни войни“ е възможен отговор само със същите способи и призна, че срещу терористите съчетава „военни с невоенни методи, дипломация и международно взаимодействие“, като за своя защита приравни „хибридните войни“ с диверсии и тероризъм[25].
Но в международните отношения все още липсват нагласи за приемане на единни дефиниции, за приемането на регулации , което позволява действия, противоречащи на Женевската и Хагска конвенции[26].
За това днес множество субекти са в състояние и в право да извършват манипулации и намеси. Водещи остават интересите на транснационални корпорации и банки, докато политически, икономически, информационни, хуманитарни действия се подкрепят с такива средства, операции и намеси, незабелязано мобилизирани ресурси. Англичаните винят Русия за вълна от пропаганда през автономни компютърни програми, разпространяване на фалшиви информации, манипулиране на общественото мнение[27].
В атаки срещу Русия са подозирани Международният консорциум за журналистически разследвания, свързани с Дж. Сорос организации, българинът Иван Кръстев, Алексей Навални, различни медии.
Дж. Хогланд определи хибридната война в Украйна като типична за КГБ, за Путин и предупреди за кризи, колапс и изолация на Русия[28]. В Америка са притеснени, че Русия укрепва своята военна мощ и влияние, срещу което отговориха с разследване за руска намеса, санкции и открито противопоставяне. В Съвета за международни отношения обвиниха Путин и Русия, че „използват инструменти на политическата война срещу демокрацията“, докато те отчетоха консолидиране и одобрение за водената политика[29].
Германия обвини Русия, че манипулира равновесието и разкола в ЕС, а Федералното канцлерство възложи на BND доклад за руските служби[30].
Заради украинската криза Русия бе обвинена за въвеждане в употреба на „умишлен алгоритъм с цел постигане на териториални и стратегически придобивки“. Това поощри САЩ да разшири ПРО, а НАТО да проведе учения в широк периметър.
В отговор Русия също започна мащабни военни маневри[31].
Радикализацията добави нов потенциал към конфликтите[32].
Масовите въздействия се облекчават от безнадеждност, особено сред младите хора и потребителите на дигитални мрежи. Доверието в официалните институции спада, а индивидуалното разбиране за истина позволява масови манипулации. Нестабилните идентичности предопределят нестабилна динамика, увеличават религиозността, подменят публичната политика, предизвикват апатия, аномия, отчаяние[33].
Хибридните инструменти стават все по-достъпни и приложими, като намират почва в трупано с десетилетия социално недоволство. Като резултат в засегнатите страни на власт се оказа правителство, доминирано от ислямски радикалисти и терористи, върна се военната диктатура, докато повсеместно държава и обществото изпадаха в криза, територии в руини.
От тях най- масов се оказа прилива към ДАЕШ (ИД) и тръгнаха потоци мигранти, заредени с конфликтни потенциали, социални аутсайдери и жертви[34]. Всъщност явленията са естествена реакция на социални, икономически и политически неблагополучия, липса на внимание, опит, подценяване на причини и последици, на воля за промяна.
ООН предупреди за повторни конфликти, разходи за оръжия, използване на властта, корупция и масови загуби[35].
Формално или не, за конфликтите постоянно планове пишат САЩ, Русия, Германия, Франция, Иран и Турция. Решения търси и ЕС[36].
Докато скрити сили и държави въздействат на политиката.
Нарастват възможностите на масонските структури, които отдавна декларират желание за масово налагане на влияние, на свои разбирания за световния ред[37]. Те носят вина за тежките афери в Италия, за финансови манипулации около Ленин и Троцки, финансирани от Германия и САЩ.
Всъщност всички се стремят да увеличат своето влияние на Изток, включително за сметка на организираната престъпност, терористите, с които делят мистични отношения, послушание и сурови правила.
Съветът за международни отношения на САЩ и британската традиция помогнаха САЩ да се включат във Втората световна война, осигури научно-изследователска група, интердисциплинарни изследвания, позволи ясни военни цели и визия за следвоенното положение. Международната банка за обновление и развитие и Международния валутен фонд инициираха Маршаловия план, НАТО, възродиха идеята на атлантизма и американската хегемония. През 1973 г. бе приет „Проект 1980 – план за нов международен ред“, чиито координатори стават водещи интелектуалци и професори. Планът предвижда деполитизация на значими сектори във вътрешните системи на държавите и обосновава необходимост от обезпечаване на всички фактори в международните отношения[38].
Видимо нараства ролята на „Групата Билдерберг“, доказано свързана със Съвета за международни отношения със създател Йозеф Ретингер пропагандира европейско единение и „транснационална дипломация“. През 1992 г. по предложение на министрите на външните работи на Германия, Италия, Австрия и Канада е възприета тезата “за правото на интервенция във вътрешните работи на държави с цел защита на човешките права”. През есента същата година представители на организацията отричат концепцията за суверенитет и националните държави. Сестринската Трилатерална комисия става версия на американския хегемонизъм, а в нея Дейвид Рокфелер съчетава поста на председател на Съвета за международни отношения и член на ръководството на Билдерберг групата[39].
На 64- то заседание на последната бяха обсъдени президентските избори в САЩ, миграционната криза в Европа, предстоящия референдум във Великобритания (БРЕКЗИТ), енергетиката, енергоносителите, киберсигурността, панамския офшорен скандал, проблемите с международното облагане, новите технологии, Русия, Китай, ситуацията в Близкия Изток, Федералния резерв на САЩ. Хенри Кисинджър и Дейвид Рокфелер настояха САЩ да останат единствена офшорна зона в света[40].
Въпросите за парниковите ефекти и международното облагане на вредни газови емисии допълниха впечатлението, че тайните общества са загрижени за околната среда и се държат като Световно правителство[41].
Изпълнителният директор на МВФ Строс- Кан поиска универсален налог за банките и наднационален Застрахователен фонд[42]. ЕС създаде експертна група с Дж. Портман за контрол на политиката в Източното партньорство, противодействие на дезинформации и независимост на медиите[43]. Швеция и Финладия се включиха в програма на НАТО за противодействие на „хибридната война“[44].
Алиансът обяви подготовка за информационна война срещу Русия[45].
А ЕК излезе с програма за защита срещу руската дезинформация[46].
Разузнавателната общност на САЩ определи водещите опасности и понятия за хибридна война, твърде различни от нашите собствени оценки.
Поредната Мюнхенска конференция свърза актуалната ситуация с разпад на старата система за устройство на света, оспорване на американската хегемония, нова Студена война, локални конфликти, борба за сфери на влияние, сложни отношения Русия и Китай, ескалация на междудържавните войни и конфликти, като прогнозира да протичат като „хибридна война“[47].
Така отношенията между Москва и Запад може да се окажат опасни заради невежество в политиката, манипулации и дезинформации, тласкане на Русия към нови военно- икономически съюзи и тенденции, нарастващата патриотична и националистическа вълна, създаване на почва за антизападни настроения[48].
При всички случаи тези състояния излагат на риск възлови трансгранични проекти и състояния, имащи всеобщо значение.
Вместо отговорност и решения САЩ се затварят в себе си и конфронтират с Русия, прие „Закон за противодействие на противниците на Америка чрез санкции“ (CAATSA). Пред американският поглед се разширява и кръгът от опасни- Северна Корея, Иран, Китай, докато Европа повече се вълнува от икономически проекти и доставки[49].
А напоследък и от миграцията, която сама допусна.
Като изводи от казаното по- горе може да се заключи, че „хибридната война“ е понятие, което съдържа стари, познати на човечеството методи, които то непрекъснато усъвършенства и използва, но и толкова отрича това. В съвременните условия ефектите от използването дори на отделни елементи или комплекси се усилват неимоверно.
В същото време разнопосочните интереси и незавършен процес на геополитическо подреждане на осите на влияние отлагат приемането на международно признати регламенти. Докато инструментите на „хибридната война“ позволяват тя да бъде готвена и водена скрито, да постига огромни по ефект и мащаби разрушителни ефекти. А страни като България стават особено уязвими заради отрицателната политическа динамика, негативните обществени тенденции, липсата на необходими разбиране и потенциал за противопоставяне. Което ги изправя пред опасност да се влеят в статистиката на „хибридните и неосъществени държави“[50].
Организации, правителства и личности са в състояние да усилят своето влияние и значимост за сметка на „хибридната война“, както сочи анализ на Дж. Сорос и Вл. Путин.
Първият станал известен след внезапно забогатяване в резултат на мащабни финансови машинации от 1992 г. във Великобритания, прехвърлил се в Малайзия, Филипините, Тайланд, навсякъде проявил способности да използва финансовата слабост на отделни държави, да предизвиква масови вълнения и недоволство, страхове пред нищетата, за сметка на което да извиква правителствени и политически промени, като поставя на власт подвластни свои марионетки, които му осигуряват политическо влияние и неограничен достъп до местни ресурси. Като разчита на повече от 30 фонда в света, той финансира безредици, подкупва политици, издига агенти за влияние, които вгражда в управлението и с това влияние се нарежда сред съвременните световни архитекти, чертаещи бъдещето на човечеството. Наред с представителите на старите и известни фамилии Рокфелер, Ротшилд, Бил Гейтс и други, които охотно използват „цветни революции”, правейки събитията в Грузия, Киргизия, безредици в Белорусия, Майдан в Украйна, дали като плод несигурност, нестабилност, граждански сблъсъци и икономически срив. Докато Сорос заяви, че с дейността си цели подпомагане на демокрацията. Нищо, че Нил Уокър от ООН изнесе данни за 4,4 млн. украинци, пострадали от военния конфликт в Донбас, или че между април- май 2014/2017 са убити 10 090 души, сред които 2 777 граждански лица, а 23 966 са получили наранявания.
С 25 млрд. Сорос се нарежда сред най- богатите в света.
С разпадането на СССР негова заслуга е вграждането в политическия живот на младите реформатори Гайдар и Явлински, виновни за състоянието на икономиката, финансирането на ПП „Яблоко“, с които действия си осигурява достъп до природните ресурси на страната, уникални производства, всевъзможен потенциал, включително интелектуален. Това му осигури процъфтяване на собствените фондове, усилване влиянието на НПО и контрол върху СМИ.
Нещата се променят с идването на президента Вл. Путин, през чиито мандат се отчита 22 кратно увеличение на бюджета, 30 на БВП, 48 пъти на златния резерв, върнати под контрол на руската държава над 256 находища на различни полезни изкопаеми, 65% национализиране на нефтодобива и 95% на газта, отмяна на Хасавюртското споразумение, запазване целостта на Русия, изолиране на опасната „Пета колона“ от чужди НПО, забрана на народните представители да държат сметки зад граница.
Русия се намеси успешно в Сирия, сложи край на тежкия конфликт в Чечня, повиши благосъстоянието на гражданите, възроди икономиката, привлича инвеститори и свежи инвестиции. През юли 2015 г. Генералната прокуратура на РФ обяви за нежелани НПО, финансирани от Сорос[51].
Срещу моделът на „Еднополюсния свят“ се откриха нови възможности. Видима предпочитани в бъдеще ще бъдат сътрудничеството, диалога и дипломатическите усилия.
Срещата на членовете- участници в инициативата „Един пояс, един път”(ЕПЕП) постави основи за материална и електронна свързаност между страните от Евразия, осигурявайки устойчиво развитие на търговията и взаимното сътрудничество.
Срещата на върха на Шанхайската организацията за сътрудничество (ШОС) в Астана очерта условия за успеха на китайския проект, подобряване на диалога и доверието между държавите.
Последвалата среща на Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции (АБИИ) в Южна Корея очерта икономическите потребности на проектите.
Стъпките показаха, че Шанхайската организация за сътрудничество и китайската инициатива „Един пояс, един път“ имат много общо и взаимно се допълват. Ако ШОС е съсредоточена върху икономическите и политическите проблеми, върху сигурността в региона, то ЕПЕП съдържа инфраструктурни проекти, подкрепени с икономическата мощ на Пекин.
Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС) със седалище в Москва се фокусира срещу тероризма, а АБИИ е инвестиционна банка, базирана в Пекин, способна да генерира финансови средства за дългосрочни инициативи на Пекин по морските и сухопътните маршрути.
Синергията между инициативите се пресича в Евразийския икономически съюз (ЕИС), а те дават ясна индикация за търсене на път към интеграция, сътрудничество и мирно развитие.
Срещу това стои „световен ред“, подкрепян от МВФ, Световната банка, ЕС, ООН, НАТО, Световната търговска организация (СТО), като Вашингтон е в центъра на тази визия, заради което гледа с подозрение на евразийските инициативи.
Приемането на Индия и Пакистан в ШОС придава ново значение за обединението на Евразия. Очаква се по-широко споразумение да включи Афганистан, като организацията предложи вариант за окончателно уреждане на мира и съюз с дългосрочни проекти и хоризонти.
За мнозина е ясно, че тероризмът не може да бъде победен без осигурен икономическия растеж за слабо развитите страни в Африка, Близкия изток, Азия, от където терористичните организации набират нови бойци сред населението с ниски доходи и лошо образование.
А големите проекти от ЕПЕП обещават Евразийски мост от Западен Китай до Западна Русия, връзка Китай – Монголия – Русия от Северен Китай до Източна Русия, връзка между Централна и Западна Азия с Турция, коридор от Китай до Индокитай, друг, свързващ Бангладеш, Китай, Индия и Мианмар, трети от Югозападен Китай до Пакистан и накрая морският маршрут от китайския бряг до Сингапур, през Средиземно море до Гърция и Венеция. Всички те обещават революция в търговията и обрат в глобализацията каквато я познаваме, разрешаване на основните икономически проблеми, включително тероризмът и неравенствата, с което привличат участници. Иран и Египет вече отделят ресурси, а тяхното привличане в ШОС предоставя възможност за разширяване на проектите.
Йордания и Израел също са взети предвид за важни инфраструктурни проекти. Специално Израел ще разчита на технологично развитие, разширяване на пристанища и свързване с китайски маршрути до Гърция и Италия. Приемането на Турция в ШОС е насочено към групиране на основните доставчици и потребители на петрол и газ в региона.
За реализиране на тези проекти условие е разрешаването на конфликтите в Сирия, на кризата в Персийския залив между Катар и Саудитска Арабия. Предимствата са очевидни- по-голямо обединение, инфраструктурни връзки, засилване на търговските отношения, сътрудничество и взаимно развитие.
От Европа се очаква да играе решаваща роля, докато САЩ, поне засега, рискуват с политика на противопоставяне и изолация. Обнадеждаващо е, че европейски държави вече подписват с Китай, че демонстрират готовност да се еманципират. Но неочаквани изненади може да дойдат от подготвяната срещу на Владимир Путин с Доналд Тръмп[52].
Европейската централна банка вече обмени 500 млн. долара в юана, а представители на Лондон, Рим, Берлин и Париж присъстваха в Пекин за стартиране на ЕПЕП с високопоставени делегации.
Европа е най-големият износител и втори вносител на стоки от Китай. За досега доминиращите САЩ остават възможностите да заработят с ЕПЕП или да градят собствена сфера на влияние, включително да саботират ЕПЕП с обичайни инструменти, от което се очертава само да загубят. В противовес ще накарат ШОС да се развива и като военен блок.
И конфронтира с Вашингтон срещу неговите икономически интереси. По този начин евроазиятският блок обещава алтернатива на сътрудничество, диалог, развитие, нова парадигма, контрастираща с войната и унищожението[53].
На този фон на България остава възможност за избор, като отчита своето положение и национални интереси.
Условия за това са създадени с приемането на Конституцията, Стратегията за национална сигурност, ЗУФСЗНСРБ и др.
Проблем остава загубата на капацитет на власти и институции за сметка на политически и олигархични зависимости, дълбоката криминализация на обществените отношения и властта, проникване на повсеместно на организираната престъпност[54].
Отговор на всички предизвикателства в това отношение може да бъде незабавен тласък към вътрешни промени, организиране на способности за своевременни и ефективни оценки на състоянията на сигурността, въздействащите върху нея фактори, състояния, рискове и заплахи[55]. А в комплекс изграждане на способности не само за оценки и реакции, които често пъти се оказват постфактум, а за планиране на сигурността.
*Доклад e представен на 29 юни по време на националната конференция с международно участие на тема „Хибридните войни“, под егидата на Българския Национален Съвет за мир, с председател на Инициативния комитет и водещ модератор проф., дфн, д-р ист. Нако Стефанов.
