ЗАД НОВИНИТЕ

И още веднаж истината за „Истината за Ким Филби“

И още веднаж истината за „Истината за Ким Филби“

09 Октомври 2018

Българската журналистка е една от първите, които получиха достъп до силно обработените материалите от следствието на Филби от периода 1953 – 1963 година и материали от личното дело на баща му сър Хари Сент-Джон Бриджър Филби.

Ще започна с последния пасаж от рецензията на проф. Бончо Асенов за книгата на Петя Минкова “Истината за Ким Филби”

И ако има нещо хубаво в книгата на Петя Минкова, то това е, че тя припомня на нейните читатели и конкретно на младите хора историята  на “шпионина на ХХ век“ Ким Филби. Пък те ще си направят сами извода на каква кауза и по какъв начин Филби и неговите приятели са служили през съзнателния си живот.”

Има поне още нещо хубаво в тази книга. Ако я нямаше, нямаше да има и рецензия от професора.

Това може да ви звучи малко „закачливо” в личен план, но за мен един от приносите на книгата е, че отново ни връща към феномена „Ким Филби” и се надявам, че това няма да се ограничи с рецензията на един български контраразузнавач, а ще предизвика реакции и в други страни.

В дискусията се разкрива истината, а в този феномен все още има много неказани неща.  

Фактът, че преди няколко години се появи нова книга „Младият Филби” от известния автор Робърт Литъл, и че от сега с интерес се очаква през следващата година книгата на внучката на Ким – Шарлоте Филби – “The Most Difficult Thing” потвърждават очакването ми, че има още много неказани неща по темата. И важното е, че продължават да се казват.

Вече съм писал, че между разузнавача и контраразузнавача има една съществена разлика и тя е в сферата на техните „професионални увреждания”. Звучи екзотично, но става дума за баланса между доверието и подозрението. Изкривяването при контраразузнавача е, когато във всекиго започне да търси и вижда „врага”. При разузнавача е обратното – склонността във всеки потенциален „източник” да вижда „агента”, на който може да вярва и да се доверява. И така нареченото „емоционално обвързване” към тези, които е успял да вербува.

За съжаление в рецензията прозира тази „деформация”. Разбира се, не се стига до категорично твърдение, че ген. Тодор Бояджиев с предговора си и с оказаното съдействие на авторката при работата ѝ по книгата изпълнява чужда „поръчка”, но между редовете прозира това внушение. И си позволявам да го пиша, защото в телефонния разговор по инициатива на колегата преди два или три месеца прозвуча въпроса „Колко си платил ти или някой друг” за тази книга. Разбира се въпросът беше зададен във формата „Колегите се питат?”.

Няма да влизам в обяснителен режим какво е моето „участие” в книгата и защо. Ще припомня само, че в резултат на упоритостта на Петя Минкова преди няколко години в „168 часа” се появиха повече от дузина нейни интервюта с мен и без излишна „срамежливост” да припомня лесно проверимия факт, че се отразиха положително на тиража на този уважаван седмичник.

Очевидно така се е родила идеята на Петя да пише книга за ген. Тодор Бояджиев. И на един доста напреднал етап тя сподели какво пише. Предостави ми ръкописа на една почти завършена книга и в отговор получи моята „черна неблагодарност” в отказа ми да предлага ръкописа за печат. И тогава и сега не мисля, че си заслужаваше да се пише такава книга.

Предложих да фокусира творческия си интерес към наистина заслужаваща личност – Ким Филби. И обещах да окажа пълно съдействие в рамките на това, което знам лично.

Тук Петя извади наистина късмет. Моментът съвпадна с решение на британските институции да разсекретят материалите от следствието на Филби от периода 1953 – 1963 година и материали от личното дело на баща му сър Хари Сент-Джон Бриджър Филби.

И българската журналистка е една от първите, които получиха достъп до силно обработените (заличени почти 30-40% от текстовете) стотици страници. И сигурно е и първата, която ги изчете, анализира, съпостави, преведе и използва. И под черта дава възможност на всеки изследовател, критик и рецензент да види в интернет оригиналите, които е ползвала.

Ще си позволя да задам няколко въпроса на проф. Асенов.

  • Чувал ли е някога и къде, преди книгата на Петя Минкова, че бащата на Филби е идейният автор и двигател за появата на АРАМКО? Не знаете това съкращение? Помагам. Това е първата международна компания за добив и преработка на арабски петрол – АРабско АМериканска КОмпания с активното участие на Саудитска Арабия и крал  Ибн Сауд (Абдул-Азиз ибн Абдуррахман Ас Сауд).
  • Чувал ли е, че Филби-баща е представлявал американските интереси в компанията?
  • Успявате ли да направите връзка с факта, че два дни след атентата срещу „близнаците” в Ню Йорк на 11 септември 2001 г., с благословията на американския президент Джордж Буш-младши, самолет на Саудитска Арабия изведе през летище Далас, Тексас няколко десетки саудовски служители на тази компания? Защо ли? Ами защото фамилията Буш е един от основните акционери в тази компания!
  • Да сте чували за адмирал Синклер (дългогодишен шеф на британското разузнаване, неомъжената му дъщеря  - Ивлин Синклер, работила като негова лична секретарка и нейните два протокола за срещите на четири очи на баща ѝ с Филби-старши?
  • Да сте чували, че „Джон” (Филби-баща) се е познавал лично с Чърчил и Алън Дълес?

Мога да продължа с въпросите, но честният отговор може да бъде само „НЕ”, защото никъде до сега (освен в засекретените британски документи) не можеха да се видят отговорите. А сега ги знаем благодарение на Петя Минкова.

Споделям мнението, че при разсекретяването на въпросните документи е направен опит за манипулиране, но най-вече чрез заличаване  на голяма част от текста. Очевидно сериозно са подценили възможността при един задълбочен анализ да се види поне част от истината.

В рецензията има неточности, които изкривяват важни исторически факти.

В началото на рецензията се казва: „Наричани са „Кеймбриджката  петорка“ /защото всичките са завършили Кеймбридж/ или още „Великолепната петорка“. Уникалното при тях е, че за първи път в историята на шпионажа една тайна служба, каквато е КГБ, успява да вербува агенти издигнали се на най-високи нива в противниковия държавен механизъм.” Това твърдение е неточно.

С вербовката на тези петима младежи от Кеймбридж (и още 11, ДА – единадесет от Оксфорд) се ражда едно ново и нестандартно направление в разузнаването – „вербовка на перспективна агентура”. Не „агенти  (вече) издигнали се на най-високи нива в противниковия държавен механизъм”, а прогресивни младежи с леви идеи и идейно близки, с родословие и потенциал, който при умело напътстване и ръководство, в рамките на няколко години ще ги изведе на „най-високи нива” и позиции важни за съветското разузнаване.

Автор на тази идея е съветският нелегал от австрийски произход Арнолд Дойтч. Идеята му е не само нестандартна. Тя е в нарушение на основни разузнавателни правила и постулати. Тя допуска тези млади хора да се познават помежду си, да са общували и да продължават да поддържат връзка (поне до вербовката и началната им подготовка).

Идеята в началото е приета „със скърцане” от Центъра. Но дават ОК! Само след година-две тя се доказва с конкретни резултати.

Година след разрешението за Дойтч да започне работа по това ново направление, третата задача в писменото задание за работа на един от най-големите и най-малко известните съветски нелегали Йосиф Ромуалдович Григулевич – (той „Артур”, „Макс”, „Мигел”, „Юзик”, „Падре”, „Фелипе”, „Лаврецкий” и т.н.) вече е „вербовка на перспективна агентура”.

 „Макс” е нелегал претворил се в 16 различни личности, владеещ на ниво майчин език полски, испански, португалски, италиански, френски, немски, английски и разбира се руски език, с повече от 200 (двеста) вербовки, голямата част от тях на „перспективна агентура” по всички географски направления.

Завършил е разузнавателната си кариера като Теодоро Бонефил Кастро – посланик на Коста Рика в Италия, във Ватикана и в Югославия при Тито, а живота си под истинската си фамилия като доктор на историческите науки, член кореспондент на Академия на науките на СССР и автор на повече от 30 научни и научно-популярни книги за католицизма и за националните герои на Мексико, Чили, Аржентина и още няколко латиноамерикански държави.

Но да се върнем на книгата на Петя Минкова.

Това, което и днес е кошмар за англичаните е вече известно като факт, че Арнолд Дойч е „кръстник” на още 11 младежи от Оксфордския университет отговарящи на тези условия. Известни са 11 псевдонима и нито едно конкретно име!

Заслуга на Петя Минкова е и това, че за първи път в нейната книга се вкарва в публичното пространство понятието „Оксбриджка група”. И тя далеч надхвърля цифрата ПЕТ.

И точно в това се крие основния недостатък на нейната теза, която е събудила критика в професора и му дава „основание” да ме пита, защо в предговора към книгата „не реагирам и не се дистанцирам от тезата прокарвана от автора”.

Моята теза и сега и винаги е била ясна. Съветското разузнаване изключително сполучливо използва факта, че в 30-те години на миналия век, след голямата Депресия, левите идеи стават близки на огромни маси по целия свят. Коминтерна разпростира влиянието си по земното кълбо. СССР за много хора става идеала за това, което искат – свобода, равенство, братство. И което е най-важно, те приемат тези идеи като собствено верую. Тази атмосфера създава изключително удобна и подходяща вербовачна база.

Хипотезата на Петя е, че тези условия са достатъчни да се появят такива „самоорганизирали се” групи, които да поемат бъдещето на света в свои ръце. И тука бърка. Това не е ново масонство или темплиерство. Това, в най-добрия случай, е подходящата среда, в която руското разузнаване вижда възможността да действа като катализатор, организатор, ръководител. И успява да го направи!

Допускам, че професорът ще зададе риторичния въпрос „Защо не го обясни на авторката?”.

Отговорът ми едва ли ще го удовлетвори.

Ами защото исках това да бъде книга на Петя Минкова, а не на Тодор Бояджиев.

И вярвам, че и аз, и Петя Минкова и проф. Бончо Асенов следващия път като хванем писалката или седнем пред клавиатурата ще се постараем още по-сериозно да си свършим предварителната домашна работа и да четем написаното преди да го дадем за публикуване, не по два пъти, а поне по пет пъти.

   Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без разрешение от редакцията на БРОД за България

на горе