brodbg.com | БРОД ЗА БЪЛГАРИЯ
   

Тръмпономиката-част 1
Икономическата политика на президента Тръмп
проф. Нако Стефанов 22 Ноември 2018 

Функционирането на неолибералния модел във времето демонстрира системни недостатъци, които „удрят“ по основните държавно-политически платформи, които поддържат този модел – САЩ, както и страните от Западна Европа и Япония. Т.е. тяхното развитие и благосъстояние все повече и повече започва да зависи не от възпроизводството, осъществявано чрез усилията на самият американски социум. Обществената динамика започва да се осигурява в нарастваща степен за сметка на печатането на долари, възползвайки се от положението, че „зелените пари“ са ключово платежно средство в
глобален план.


На 8 ноември 2016 г. милиардерът Доналд Тръмп спечели надпреварата в президентските избори на САЩ срещу кандидата на Демократическата партия Хилари Клинтън. Трябва да се подчертае, че още когато се включва в предизборния процес Доналд се сблъсква с остра реакция на доминиращите политико-икономическия живот на Щатите неолиберални-неоконсервативни кръгове във връзка с издигнатата от него икономическа програма.
Всичко това не може да не предизвиква нашия интерес към това какво той обещаваше, какво изпълни и какво не изпълни от своята програма. Оттогава до днес минаха почти две години, което дава повод да се направи една равносметка на икономическата политика на президента Тръмп...

ВЪВЕДЕНИЕ

Проблемите на икономическата политика на САЩ, включително промените в тази политика, са определено от изключителна важност и актуалност, имайки предвид огромната роля, която играят САЩ в глобален план като влияние и въздействие на световната политико-икономическа динамика, особено след края на „Студената война“. Целта на дадения материал е да се разгледат:
• Измененията на политико-икономическия курс на САЩ, настъпили с идването на власт на президента Доналд Тръмп;
• Факторите и причините предизвикали тази промяна;
• Съдържанието на промяната и силите, стоящи зад нея;

И като четвърта и последна цел е да се направи опит да се оцени американската икономическа политика през последните почти две години, която в Щатите наричат вече „тръмпономика“. Поставените в материала цели се осъществява чрез ключовите задачи, структурирани в основните раздели на представената кратка разработка, а именно:
1. Неолибералният модел на стопанска динамика като икономически курс предшестващ „тръмпономиката“;
2. Предпоставки за търсене на промяна на неолибералния модел;
3. „Тръмпономиката“ – заявления и обещания, осъщественото до днес и резултатите на тази реализация;
4. За силите и ресурсите, които стоят зад „тръмпономиката“;
Вместо заключение – опит за оценка на „тръмпономиката“ и вероятни прогнози за нейното бъдеще.

1.НЕОЛИБЕРАЛЕН МОДЕЛ
на стопанска динамика като икономически курс предшестващ „тръмпономиката“

Началото на неолибералния курс като модел на политическо и икономическо действие и взаимодействие в САЩ може да открием в едно интелектуално движениеот 60-те години на ХХ век. Тогава група икономисти в Лондон, а също и в Чикаго, формират теоретично ядро, критикуващо използването на кейнсианските методи в стопанската практика на Запада.

Тук ще припомним, че т.нар. „кейнсианство“, по името на английския икономист Джон Мейнард Кейнс, се проявява в Съединените Щати във формата на т.нар. “New Deal” , т.е. “Новия курс” на президента Франклин Делано Рузвелт. По своята същност представлява държавна намеса в икономиката. Този „държавен интервенционизъм“ става ключов механизъм за преодоляване  на “Великата депресия” от 1929-33 г. Самата “Велика депресия” е криза на доминиращия Запада по онова време либерален модел на капитализма. Засилването на ролята на държавата в управлението на стопанските процеси след 1933 г. на практика дава възможност чрез определени структурни решения да се преодолее сериозната системна криза на капитализма в края на 20-те и началото на 30-те години на ХХ век.

Така или иначе като интелектуално движение неолиберализмът започва да кристализира чрез критиката на държавната намеса в икономиката. Така се създава известната Чикагска школа, дала няколко Нобелови лауреата по икономика. Сред ключовите ѝ представители са М. Фридмън, Ф.Найт, Дж.Стиглер и други. На върха на това интелектуално-теоретично ядро се утвърждава класикът на неолиберализма - Фридрих фон Хайек – британски икономист и социолог от австрийски произход.

Против кейнсианството като съвкупност от регулативни мерки, провеждани от държавата с цел стимулиране на стопанските процеси, те противопоставят “чистия” пазарен механизъм. Икономическите кризи т.нар. “монетаристи” свързват не с противоречия на възпроизводството, а с нарушения в парично-кредитната сфера. Затова те разглеждат като най-главен инструмент за въздействие върху икономиката варирането на размерите на паричната маса. 

Първа сериозна победа в развитието си неолиберализмът постига през 80-те години на ХХ век. Тогава, интегрирайки се с идейно-политическото течение на неоконсерватизма, неолиберализмът започва активно да влияе върху политикоикономическия живот най-вече в англосаксонските страни чрез президента Роналд Рейгън в САЩ, както и чрез премиера на Великобритания Маргарет Тачър. Именно посредством “закваската” с неоконсерватизма като политико-пропагандистки миш-маш, съставен от традиционни ценностни установки - семейство, държава и т.н., но погледнати от позициите на англосаксонските общества, неолиберализмът се форматира като конкретен стопански модел. Той става известен като „рейгономика“ в САЩ и „татчеризъм“ на Британските острови.

„Рейгъномиката“ и „татчеризмът“ започват силно да променят стопанската картина в САЩ и Великобритания, а по „индукция“ и на други страни в Западна Европа и Япония. Стартира решително преодоляване на кейнсианските и неокейнсианските модели на функциониране, завоювали приоритет в стопанската динамика на страните на развития капитализъм след Втората световна война. Рязко са снижени нивата на корпоративните данъци и прогресивните скали на данъците на физически лица. Тръгва се към приватизация на цели отрасли. Инициира се мащабно ограничаване на държавното регулиране на стопанските процеси. Не бива да се забравяче зад всичко това стоят интересите на най-крупния, преди всичко финансов капитал, най-вече на САЩ, но също така и на Западна Европа и Япония. Същият отдавна работи в режим не толкова на износ на стоки, отколкото в режим на износ на капитали. За него високите копоративни данъци и държавните регулации са тежко бреме, от което трябва да се освободи.

Важен момент в неолибералната политика“ в икономиката е съпроводена с такъв ключов компонент като курса на “money supply”, т.е. на „паричното предлагане“. По своята същност този курс представлява безконтролно печатане на пари, станало възможно поради факта, че доларът е основната резервна валута на света. Новият елемент в курса на „паричното предлагане“ е активно кредитиране не само на производството, но и на потреблението. Стартира епохата на потребителството, която за Запада има както положителни, така и отрицателни ефекти. Политиката на увеличаващото се потребителско кредитиране, осъществявано от банките на Запад, стимулира разширяващо се търсене.

И тъй като последното е насочено към потребителски продукти в сферата на електрониката, то тласва напред феномена, който днес на Запад наричат „Трета Индустриална революция“, т.е. микроелектронния етап на технологическо развитие.

В крайна сметка, всичко това създава убеждаваща видимост на успех на неолибералния модел. Той се разглежда като двигател на техническия прогрес. Но също така и като механизъм осигуряващ подобряването на материалното благосъстояние на широки маси от населението, т.нар. „средна класа“, наричана още 2/3 на обществото. Ражда се митът за пазара, т.е. за търсенето и предлагането, както и конкуренцията в рамките на това търсене и предлагане, като „демиург“ на обществения прогрес. Оттук идва пропагандата за „пазарната свобода“. На “кантара” на човешките ценности “пазарната игра”, пазарът надхвърлят по своята значимост общата съвкупност на всички останали човешки ценности. Всякакъв опит да се търси обединяваща човешкото общество етика се разглежда от теоретиците на неолиберализма като “път към робството”(Фридрих фон Хайек).

Формираната на основата на неолибералните идеи социокултурна парадигма поставя въпроса за човешката нравственост през призмата на максимата – “всичко, което е пазарно неефективно, е безнравствено”. По този начин измерител на човешкото и човека става пазарът. Ако не дай боже пазарът (т.е. тези с парите) не те приема, то ти нямаш право на съществуване. Такива възгледи взривяват цялата конструкция на човешкото съществуване, основен принцип на която, потвърден от хилядолетната човешка практика е, че “всичко, което е нравствено, е социално-ефективно”. Затова всяка култура, включително класическата буржоазна култура, се е стараела дахограничава свободата в определени етични рамки. За да не се превърне последната в нещо, което добре се изразява от българската дума „слободия“.

Друг важен момент в развитието на неолиберализма като базова площадка за стопанска динамика, е трансформирането му като “модел за експорт извън световните центрове на капитализма” във втората половина нах80-те години на ХХ век на базата на т.нар. “Вашингтонски консенсус”. В условията на „перестройката“, инициирана от М. Горбачов в бившия СССР, отричаща и заклеймяваща цялата позитивна практика на СССР до този момент, редица лидери на страни от т.нар. “Трети свят”, т.е. бившите колонии на Запада, се обръщат към предишните си метрополии за помощ.

Поддръжката, която Западът оказва, се състои в това, че на “Третия свят” е предложен (по принципа на приказката за това, че не трябва да се дава на бедния риба, а е нужно той да бъде научен да лови риба) неолиберален модел като начин за “процъфтяване”. Ключовите понятия на „експортния неолиберален модел“ остават същите: “край на държавната собственост и държавното регулиране в икономиката“, „приватизация на всяка цена навсякъде и във всичко”, „безгранична свобода на частната инициатива”.

В края на 80-те и началото на 90-те години, в резултат на политиката на “перестройката” на Горбачов, системата на “държавния социализъм” в бившия СССР и Източна Европа, е съзнателоно и целенасочено срината. От Запад чрез ключови фигури на “новите демократи”, но и на значима част от „реформиралата се“ стара държавно-партийна номенклатура, е предложен като база за социално-икономическо развитие на бившите социалистически страни именно експортния вариант на неолиберализма. Още тук следва да се отбележи, че сривът на съветския и източноевропейския социализъм спасява неолибералния модел на Запад от неговото срутване още в края на 90-те години на ХХ век. Източването на ресурси, средства и хора, безпрепятственото отваряне на пазари, и подаряване на пазарни ниши на просторите на бившия СССР и източноевропейските страни вкарва не „конска“, а „слонска“ доза от стимули за по-нататъшното продължаване на живота на неолиберализма с поне още 30 години.

С края на „Студената война“, в началото на 90-те години, САЩ се превръщат в неоспорим за това време глобален лидер. Същевременно още един ключов компонент в мисленето и практиката на американския елит става „глобализацията по американски“, (американския глобализъм). Тук трябва да отбележим, че този т.нар. „глобализъм“, т.е. „глобализация по американски“, не е просто естествен процес на взаимодействие между различните човешки общности, какъвто върви от самото начало на възникване на цивилизованото човечество. Това е целенасочено осъществяван глобален проект за създаване на Нов световен ред, преформатиращ националните държави и общества в безформена потребителска маса, пренебрегваща собствените си интереси, включително национално-държавните си такива и приемаща с „възторг“ глобалния хегемонизъм на САЩ. Затова този проект успешно си „жонглира“ с американския неоконсерватизъм, изразяващ нескривания стремеж на щатския истеблишмънт да се използва „твърда“ и „мека сила“ за постигане на глобална хегемония.

Всичко това се основава на неолиберализма като икономически модел, предаващ в ръцете на корпорации и финансови институции – мегабанки и различни видове фондоне, изключителното право да се разпореждат с пазари, производствени мощности, трансгранична търговия, иновационнно и технологическо развитие. Това, първо, по своята същност означава прехвърляне на държавни функции на транснационалните и глобалните корпорации и олигополите, най-вече тези с американски и западноевропейски произход. Второ, предполага изземване на държавен суверенитет не само в икономически, но и в политически и в социо-културен план, на страните разположени в периферията и полупериферията на световното капиталистическо стопанство. Като обобщение на всичко гореказано може да се твърди, че като една цялостна система, глобалистичният неолиберално-неоконсервативен модел, демонстрира следните ключови измерения:
• В геополитически план – еднополярен свят, ръководен от единствената останала след разпада на СССР свръхсила – САЩ, при което само последната има правото и „задължението” на използване на военна сила, както и други форми на натиск и намеса – дипломатически, информационни и т.н. Безспорно САЩ се опират и на определени многонационални механизми като блока НАТО в зоната на Атлантическия океан или Договорът за сигурност с Япония в зоната на Тихия океан, чрез които диверсифицират тежестта на носените финансови, човешки и прочее разходи за поддръжката на еднополярния свят;
• В геоикономически план – като специфична структура, на върха на която са глобалните финансови институции, най-вече със североамерикански, но отчасти и западноевропейски, и японски произход, домини-ращи производствените мощности, разположени по целия свят, а най-вече в страни с благоприятен климат и ниска цена на работната ръка, каквито несъмнено са страните от Източна и Югоизточна Азия. Като ключов оператор на финансови потоци се разглеждат глобалистичните структури като МВФ и Световната банка, контролирани от САЩ, по-точно от глобализирания американски финансов капитал, а основна световна резервна валута – доларът на САЩ. Значим елемент в този геоикономически план е създаването на ЕС(Европейския съюз) като съюзна и доминирана от САЩ структура, която, обаче, в никакъв случай не следва да се допуска да придобива позицията на самостоятелен фактор. Във времето друга ключова платформа на гореупоменатия модел става Световната търговска организация (СТО). Също така се подготвят и възникват нови глобалистични схеми като Транс-Тихоокеанското партньорство (Trans-Pacific Partnership – TPP), Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции–ТПТИ (Transatlantic Trade and Investment Partnership– TTIP), Споразумението за търговия с услуги – СТУ (Trade in Services Agreement -TiSA);
• В икономически план – въздействие върху страните в света в посока на формиране на т.нар. „неолиберални модели на стопанска динамика”. Последните се опират на „три слона” – пълна или почти пълна приватизация на цялото стопанско пространство и даже социалната сфера, квазипазарна конкуренция (тъй като е трудно да се говори за „честна пазарна игра” в условията на свръхмонополизираното и олигополизирано световно стопанство, като се изключат ниските етажи на същото) и чуждите инвестиции като базов източник на развитие;
• В социо-културен план – разработката, разпространението и пропагандирането на ценностите на пазарното общество – свръхпотребителството и свръхиндивидуализма, развитие на мултикултурализма, на крайните форми на хедонизма, внедряване на т.нар. „джендър-идеология“ и т.н.

2.ПРЕДПОСТАВКИ ЗА ТЪРСЕНЕ
на промяна на неолибералния модел

Функционирането на неолибералния модел във времето демонстрира системни недостатъци, които „удрят“ по основните държавно-политически платформи, които поддържат този модел – САЩ, както и страните от Западна Европа и Япония.

Така например започва да „скърца“ важен механизъм, поддържащ безпрепятственото функциониране на неолибералния модел – кредитирането. Тъй като стимулирането на търсенето чрез кредити започва да създава явлението на разширяваща се задлъжнялост. Още при президента Рейгън публичният дълг на САЩ, в края на втория му мандат, се увеличава два пъти в сравнение с началото на неговото президентство.

С почти същите темпове нараства корпоративният, както и дългът на домакинствата. Съединените Щати като цялостно общество тръгват по пътя на паразитизма. Т.е. тяхното развитие и благосъстояние все повече и повече започва да зависи не от възпроизводството, осъществявано чрез усилията на самият американски социум. Обществената динамика започва да се осигурява в нарастваща степен за сметка на печатането на долари, възползвайки се от положението, че „зелените пари“ са ключово платежно средство в глобален план.

В условията на „глобален пазар“, американският глобализиран капитал, заедно с подобни нему западноевропейски и японски такива, водейки се от капиталистическия стремеж за максимизация на печалбата, идваща в резултат от използване на работна ръка с ниска цена, съдейства за активното инвестиране в КНР, както и в други страни от Югоизточна и Южна Азия, т.е. за трансфера на производството на редица стоки от Щатите, Западна Европа и Япония в горепоспоменатите страни, а преди всичко в Китай, Индия, Тайланд, Виетнам, Малайзия и други. „Родената“ в развития Запад от неолибералната политика вълна на „западно свръхпотребление“ съдейства за производствената динамика на гореуказаните азиатски страни. Така през 90-те години се преминава към т.нар. „Дълъг Азиатски цикъл на ускорено възпроизводство“.

В условията на значително интегриране на Китай, Индия и т.н., в световната система на разделение на труда и нарастващи инвестиции от страната на западния едър капитал и най-вече на този от САЩ, в икономиките на посочените азиатски държави, вълната на свръхпотребление се удовлетворява във все по-голяма степен от китайски и други азиатски стоки. Немалка част от печалбата идваща от продажбата на тези стоки на западните и преди всичко на американските пазари, най-вече Китай, но и други „азиатци“ използват за закупуване на американски държавни облигации. Това дава възможност на Федералната резервна система на САЩ да печата още долари. По този начин Щатите влизат в „спирала“ на натрупване на огромни задължения от една страна и „деиндустриализация“, от друга.

Стига се до екстремни нива на освобождаване от промишлено производство в развитите капиталистически страни, особено в цитаделата на съвременния капитализъм. Така в БВП на САЩ делът на индустрията пада в средата на първото десетилетие на ХХI век до нищожните 14%. Но обществото не може да остане бездейно и на мястото на работническата класа се появяват много банкери, застрахователни агенти, брокерите, т.е. работещи във финансовия сектор. В САЩ започват да играят парични игри. Така на територията на Съединените щати се появява т.нар. „постиндустриална икономика“, основана на финансите, информационните технологии и услуги, както и контрола върху интелектуалната собственост.

Но при това се забелязва характерно явление. Финансовият сектор се „откъсва“ от реалния. Парите, печелени в рамките на този финансов сектор, нямат за основа създадена нова стойност. Поради това те не са пари в тесния смисъл на това понятие. Капиталът се откъсна от своята материална база, която се превръща във виртуална. Стремежът за максимизация на печалбата започва да се удовлетворява не толкова от производството на изделия и услуги, а от игра на фондовите борси.

Тази трансформация е наречена от редица западни изследователи „financialization“, т.е. финансиализация (несъмнено съществуват редица различни тълкувания на този термин, но в случая се придържаме към определението на Грета Крипнер /Greta Krippner/ от Мичиганския университет, която дефинира финансиализацията като „модел за натрупване, при който печалбата се постига в нарастваща степен чрез финансови канали, отколкото чрез търговия и производство на стоки“- вж. https://en.wikipedia.org/wiki/Financialization, последно влизане 12.08.2018 г.).

Вследствие на тази виртуалност на финансовия капитал, за него стават присъщи постоянната промяна на субекта на собствеността и замъгляване на правата на собственост. Той губи такива характерни особености на капитала, както управляемост, планомерност на процеса на вътрешен живот на капитал. Управлението на фирмата при виртуалния капитал е заменено от игра на борсите, които не са доминирани от собствениците на акции, а от борсовите брокери. Налице е относително „изключване“ на този капитал от пазарното саморегулиране на процеса на производство. Неговата ефективност не зависи вече от качеството и цената на продукцията, а от случайни фактори, от постоянно променящата се пазарна ситуация на пазара на фиктивни ценни книжа.

При класическия либерален капитализъм, та даже и при кейнсианския такъв работи формулата „пари -стока - пари-прим“. Капиталистът за да получи по-голяма печалба трябва да произвежда повече стоки и да се стреми да бъде по-конкурентен. Но при неолибералната форма на капитализма в развитите капиталистически страни, т.е. в центъра на съвременния глобализирания капитализъм влиза в действие друга формула - „пари- ценни книжа – пари-прим“. Америка прекратява да произвежда продукти – били те изделия и/или услуги и преминава към производството на долари.

Ефективността на този глобализиран капитал започва да зависи не от качеството и цената на продукцията, а от случайни фактори, каквито са постоянно променящата се спекулативна ситуация на пазара на фиктивни ценни книжа. Виртуалният финансов капитал може да е пари, а може да бъде „фикция“ - чиста измислица.

Този капитал вече не е локализиран в пространството и времето. Той се „детериторияризира“, т.е. няма страна, с която да е свързан. Лесно избягва всякаква регулация – държавна или международна. Като достига невероятни мащаби виртуалният финансов капитал се превръща в особен вид „черна кутия“, живееща относително независимо от системата на социално възпроизводство. Промените в структурата и размера на паричните потоци се движат толкова бързо, че познаването на вътрешната им структура, система за взаимодействие и т.н., е фундаментално невъзможна задача. Като „черна кутия“ виртуалният финансов капитал е в състояние да продължи да функционира относително стабилно, но може да създаде и създава гигантски „балони“, какъвто става „Глобалната криза“ през 2008-2010 г.

В крайна сметка, всичко това води до относителен упадък на Запада, в частност на САЩ. КНР през октомври 2014 г. изпреварва по размер на БВП, изчислен по ППС (паритет на окупателна способност) Щатите, което свидетелства, че те започват да губят в глобалната икономическа конкуренция. Междувременно нов болезнен удар във военно-стратегическата област получават от Руската федерация, която американците смятат за сила, изгубила окончателно способност да им отправя предизвикателства в каквато и да е сфера.

Но Русия, формирайки цял нов клас оръжия, успява не само да ги изненада, но и да ги изпревари на поредния „завой“ във въоръжената надпревара. Всичко това става тревожен сигнал, че системата на неолибералния капитализъм не работи. При което съществува опасност САЩ да изгубят конкуренцията в овладяване на „Четвъртата индустриална революция“, за която американците, имащи най-значителния иновационно-технологически потенциал в света, до този момент са почти сигурни, че ще бъдат пионери.

В крайна сметка става ясно, че има нещо „гнило в Дания“ и камбаната бие за промяна...

3.ТРЪМПОНОМИКАТА 
заявления и обещания, осъщественото до днес и резултатите на тази реализация

Заявления и обещания

В условията на задълбочаваща се криза на неолибералната система, ерозираща основните държави, явяващи се водещи платформи на тази система – Япония, Западна Европа и особено САЩ, вероятността да се появят сили, които да търсят алтернатива на неолиберализма, както и на най-високоразходните аспекти на такъв негов израз като глобализма, става неизбежна.

Тази вероятност се реализира на изборите за 45-ти президент на САЩ, при които на финала се изправят един срещу друг представителят на Републиканската партия Доналд Тръмп и Хилари Клинтън от Демократическата партия. В кандидат-президентската надпревара Тръмп се явява като алтернатива на „неолибералното статукво“ в частност в икономически план. Като редица най-важни намерения, са заявени следните:
• Съкращаване на данъчните нива на корпорациите и на физическите лица с по-високи доходи;
• Повишаване на военните разходи и увеличаване на инвестициите в инфраструктурни мегапроекти на територията на САЩ;
• Тъй като горните мерки определено водят до намаляване на приходите и увеличаване на разходите в бюджета с цел балансиране на загубите се предлага протекционистска политика, защитаваща местното производство. В тази връзка се предвижда получаващите печалби зад граница американски корпорации, скриващи част от доходите си в офшорни зони, да бъдат принудени да преведат финансовите си ресурси под юрисдикцията на САЩ. Също така се полагат усилия да се съкратят социалните разходи;
• Обявяване на курс на дерегулиране на финансовата сфера и отраслите на реалната икономика. Предвид това се предлага отмяна на ограниченията за добив и износ на въглеводороди – петрол и газ, кактохи снижаване на равнището на изискванията по защита на околната среда;
• Създаване на нови правила на функциониране на глобалната икономика, съпроводени с отричане на досегашния модел на глобализация, който е обвинен за кризата на цели сектори на преработващата промишленост на Щатите и създаването на т.нар. „ръждив пояс“ (на англ. ез. „Rust Belt“ – става дума за част от Средния Запад и източното крайбрежие на САЩ, където до началото на „рейгъномиката“ в края на 70-те и през 80-те, а най-вече на „глобализацията по американски“ през 90-те години на ХХ век и първото десетилетие и половина на ХХI век, са разположени стоманодобивът и други отрасли на тежката промишленост на страната, станали жертва на глобализационната деиндустриализация). Именно този модел е обвинен за рязкото съкращаване на заетостта в индустриалните отрасли, замразяването и снижаването нахреалните доходи на „средните американци“ и общия упадък на икономиката и обществото.

Лозунгите, които издига Тръмп в рамките на преидзборната кампания, се характеризират с изключително предизвикателство, доколкото те косвено критикуват неолибералното статукво, което почти открито е обвинено за относителния упадък, в който се намират САЩ. Тези лозунги се простират от „Да направим Америка отново велика“ през „Да направим Америка отново горда“ до „Да накараме Америка пак да работи“.

Още на етап предизборна кампания, а и по-късно след избирането на Тръмп за президент, тези намерения предизвикват изключително остра реакция сред значителна част от висшите политически кръгове, и сред ключовите средства за масова информация, както на САЩ, така и на Запада като цяло. Предизборната програма на ексцентричния милиардер е описвана като националистическа алтернатива на неолибералния проект и глобализма, чието осъществяване ще доведе не просто до нееднозначни, но до катастрофални последствия за САЩ и Запада.

Различни по своя характер обвинения и разгромни критики към Доналд Тръмп, както в рамките на кандидат-президентската кампания, но вече и в качеството му на президент, достигат невиждани мащаби. Те стигат дотам той да е обявяван за агент на Русия. В дадения материал, обаче, тези процеси са извън нашето внимание, което е съсредоточено върху „тръмпономиката“ – икономическата политика на президенството на Доналд Тръмп.

Данъчната реформа и промяната на условията за кредитиране като важни стъпки по пътя на изграждане на „тръмпономиката“

Важна стъпка на „антистатуквото“ около президента Тръмп, което си поставя за цел да „рестартира“ реалната икономика на САЩ, е предложения и приет на 20.12.2017 г., от Палатата на представителите и Сената, Закон за съкращаване на данъците и за работните места (Tax Cuts and Jobs Act), влязъл в сила от 01.01.2018 г. Според този закон корпоративният данък е намален от 35% на 21% от чистата печалба. Данъчната реформа, инициирана от 45-ят президент, включва също данъчни облекчения за капиталови разходи, както и данъчни облекчения при връщане на приходи в САЩ от дейности в чужбина от 35% до 15,5% за пари в брой и до 8% за безналични средства (вж. https://taxfoundation.org/the-distributionalimpact-of-the-tax-cuts-and-jobs-act-over-the-next-decade/).

Друг аспект на данъчното реформиране засяга данък доход на физически лица, където определено се осъществяват определени облекчения спрямо лица с по-високи доходи.

Цит. по Mercado, Darla „Find your new tax brackets under the final GOP tax plan“. CNBC, December 15, 2017. (Тук ще добавим само, че в това отношение американците дълго има да ни „настигат“, след като у нас и най-ниските, и най-високите доходи на физически лица се облагат с еднаква данъчна ставка, за което трябва да благодарим на нашия т.нар. „политически елит“).

Следва да се каже, че тази фискална рефлация (англ.ез. reflation - мероприятия, имащи за цел нарастване на обемите на националното производства чрез държавно стимулиране на икономиката с помощта на бюджетно/ фискална или парично-кредитна политика) води до падане на бюджетните доходи поради съкращаване на данъчните ставки. Това от своя страна увеличава бюджетния дефицит и съответно държавния дълг. Днес този дълг е достигнал равнище от 105% от БВП. Въпреки прогнозите за растеж на икономиката на САЩ със средногодишен темп от 3-3.5% може да се очаква, че през 2020 г. дългът ще достигне 110%. Съгласно Бюджетната служба на Конгреса (Congressional Budget Office) и Сенатския финансов комитет (United States Senate Committee on Finance) данъчната реформа ще намали бюджетните приходи с 1.633 трилиона долара. Според изследвания на Фонда за данъчни проучвания (Tax Foundation) загубата за бюджета за 10 години ще бъде 1.414 трилиона долара.

От друта страна, се предполага, че доходите на данъкоплатците ще нарастнат между 8-10%,. Тъй като се увеличава данъчната база се очаква, че това може да доведе до 566 милиарда дополнително данъчни постъпления по линия на данък физически лица и 683 милиарда по линия на данъка върху работна заплата. Важна стъпка за стимулиране на инвестиционното кредитиране е отмяната на закона Дод-Франк(Dodd–Frank Wall Street Reform and Consumer Protection Act- Закон за реформиране на Уолстрийт и за защита на потребителите), ограничаващ дейността на търговските банки след „Глобалната криза 2007-2008 г.“

На 14 март 2018 г. Сенатът на САЩ приема Закона за икономически растеж, регулиране на облекченията и защита на потребителите(Economic Growth, Regulatory Relief and Consumer Protection Act), освобождавайки десетки американски банки от банковите разпоредби на закона Дод-Франк. На 22 май 2018 г. законът е приет в Камарата на представителите(Конгреса) на САЩ. На 24 май 2018 г. президентът Тръмп подписва частичната отмяна на закона Дод-Франк.

Социални разходи и бюджет

Един от пътищата за съкращаване на пренатоварването на бюджета според Тръмп е съкращаването на социалните разходи. Така например през последната фискална година на мандата на президента Обама – 2016 г. федералният бюджет на Съединените щати се състои от задължителни разходи (включително Medicare и социално осигуряване), дискреционни разходи за отбрана, кабинети (например Министерство на правосъдието) и агенции (напр. Комисията по ценните книжа и борсите) и лихвени плащания по дълга. Основните категории разходи от 2016 г. включват: (1) Здравни грижи като Medicare и Medicaid ($ 1,060 трилиона или 28% от разходите); (2) Социално осигуряване ($ 910 милиарда или 24%). Общо те достигат 52% от общата сума на бюджетните разходи(вж. CBO/Congressional Budget Office/ Budget and Economic Data. 10-Year Budget Projections, Projections of spending and revenues by category and of deficits and debt held by the public. Jan 2017 в https://www.cbo.gov/about/products/budget-economic-data#2).

Не бива да се забравя, че деиндустриализацията в резултат на неолибералната глобализация води до промяна на трудовия пазар в САЩ, който рязко се стеснява. След „Глобалната криза - 2007–2008 г.“ доходите на домакинствата стагнират, а сред определени категории даже намаляват. През 2009 г. 109 млн американски граждани се оказват безработни или работят на непълна заетост. Според данни на Market Watch т.нар. „средна класа“ (т.е. сбора на социалните групи, можещи да си позволят средно равнище на потребление), която до началото на рейгъномиката е 62% от населението, през 2006 г. се съкращава до 43% от същото (вж. „America’s middle class is slowly being ‘wiped out’“ в https://www.marketwatch.com/story/americas-middle-class-is-slowlybeing-wiped-out-2018-07-23).

С цел да не се допуснат сериозно масово недоволство и вълнения в Щатите по време на Обама, създават силно хипертрофирана социална система. Около 45-50 милиона души получават купони за храна (food stamps), а няколко милиона и купони за дрехи (clothing stamps).

Постепенното обезсилване на Закона за защита на пациентите и за достъпна здравна грижа (Patient Protection and Affordable Care Act/ACA/), известен още като „Obamacare“, се разглежда от екипа на Тръмп като начин за съкращаване на социалните разходи. Тук ще припомним, че горният закон става основа за най-дълбока реформа на американското здравеопазване. Той е един от най-значителните реформистки проекти в САЩ от 60-те години на ХХ век насам, насочен към подкрепа на широките необлагодетелствани маси. Реформата е инициатива на президента Барак Обама. Тя е и най-голямото достижение на неговото президентство. Несъмнено трудно ще бъде да се отзове този закон, тъй като засяга широк кръг избиратели. Но определено от страна на Тръмп от самото начало на неговото президентство се прави всичко възможно законът по един или друг начин да бъде „ампутиран“.

Важна стъпка за стимулиране на инвестиционното кредитиране е отмяната на закона Дод-Франк (Dodd- Frank Wall Street Reform and Consumer Protection Act- Закон за реформиране на Уолстрийт и за защита на потребителите), ограничаващ дейността на търговските банки след „Глобалната криза 2007-2008 г.“ На 14 март 2018 г. Сенатът на САЩ приема Закона за икономически растеж, регулиране на облекченията и защита на потребителите (Economic Growth, Regulatory Relief and Consumer Protection Act), освобождавайки десетки американски банки от банковите разпоредби на закона Дод-Франк. На 22 май 2018 г. законът е приет в Камарата на представителите(Конгреса) на САЩ. На 24 май 2018 г. президентът Тръмп подписва частичната отмяна на закона.

Инфраструктурният план на Тръмп

В своeто обръщение на 30.01.2018 г., озаглавено „Състояние на съюза“ (State of the Union), Доналд Тръмп представя инфраструктурен план, който да позволи на Америка „да изгради блестящи нови пътища, мостове, магистрали, железопътни линии и водни пътища в нашата земя“.(вж. в https://www.vox.com/policy-andpolitics/2018/2/12/17003840/trumps-infrastructure-plan). В този план се предлага да се инвестират 1 трилион долара в инфраструктурни проекти. Конгресът, обаче, не подкрепя размера на това финансиране да се осъществи от федералния бюджет предвид това, че се увеличава бюджетния дефицит.

В крайна сметка, Конгресът предлага план за стимулиране на инфраструктурни инвестиции на стойност 1,5 трилиона. Но федералният бюджет да покрие едва 200 милиарда от тях. Останалите средства следва да дойдат от от частни инвестиции или от бюджетите на местните власти.Именно във връзка с тези инвестиции – частни и от местните бюджети, се смята, че ще възникнат проблеми. Конгресмените, най-вече от Демократическата партия едва ли ще подкрепят финасиране по линия на местните бюджети. А частните инвеститори не са в състояние и не могат да си позволят да покрият трилионни разходи за инфраструктурни проекти.

Още по темата
„Тръмпономиката“ Част II
„Тръмпономиката“ Част III

   Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без разрешение от редакцията на БРОД за България

  „Брод за България”   ©2019 Всички права запазени.
Общи условия | Рекламирайте тук