КАУЗИ И ИДЕИ

І
НОВАТА НАЦИОНАЛНА ИДЕОЛОГИЯ НА СЪВРЕМЕННА БЪЛГАРИЯ

Изначална е нуждата да постигнем обществен консенсус относно понятието „национална идеология”. Под национална идеология следва да се разбира система от идеи, принципи и идеали, въздигнати в ранг на устойчиви ценности, представляващи теоретичен израз на коренните интереси на нацията, както и за средствата и пътищата за практическата реализация на тези интереси.

Националната идеология не е догма, а ръководство за действие, съсредоточие на активната духовна енергия на нацията и на нейната воля за осъществяване на националните интереси и идеали при конкретни исторически, социалнополитически и духовно-идеологически условия.

Няколко основополагащи принципа определят концептуалната матрица на българската национална идеология от Възраждането до наши дни: българизъм, славянство и европеизъм. Но през последните две десетилетия идеите, които съставят ядрото на съвременен, съобразен със социокултурната концепция за нацията модел на национална идентичност, скоро са изоставени или дори драстично пренебрегвани под влияние на противоположни политически или културно-исторически идейни течения, които изпълват почти целия период между двете световни войни. Главните от тези идейни течения се обособяват като позиции на отделни среди и представители на българската интелигенция, които губят много време във взаимни атаки и обвинения, предимно в идеологически пристрастия. Основните групи българска интелигенция през периода на двете войни се обединяват около идеологиите: българизъм, славянство и европеизъм. Впрочем, диференциацията сред интелигенцията на идеологическа основа продължава до наши дни. Не е трудно и днес да се открият последователи на тези основни идеологически стереотипи във връзка с българската национална идентичност. В най-ново време се налага разбирането за „кръстопътния” характер на българската културна идентичност. Формулата за „кръстопътна” култура се използва, за да се обоснове противоречивата природа на българската идентичност.

Отношението на българската интелигенция към национална идея винаги е било противоречиво. Още в началото на века идеологията на „българизма” се определя като фашизъм²⁹⁵. Найден Шейтанов през 40-те години определя българизма като: великобългаризъм, великобългарска идеология, всебългаризъм, балканобългарски титанизъм, общобългарски активизъм (синтезиращ славянобългарското и трансбългарското) и т.н., влагайки в тези понятия отрицателни стойности²⁹⁶. Стоян Михайловски пише: „Българският народ, възприел вънкашно християнство – но в дъното на душата си останал езичник”. „Християнството на българите бил сух формализъм – без наниз от обреди и молитвени формули”. Българинът и днес е запазил и запазва своите езически привички, поверия, церемонии, магии и емблеми. И тук се наблюдават така характерните за българския национален дух антиномии. От една страна, християнството се обявява за „българска (национална) вяра, а от друга – се предприемат практически действия с коренно противоположни насоки.

Впрочем, подобни ограничения днес са анахронизъм, независимо къде и с каква цел се прилагат.

Славянството винаги е заемало съществено място в българската национална идея.  Освен идеята за културната самобитност, особената световноисторическа мисия на Русия, за „загадъчността” и за изключителността и мистичността на „славянската” (руска) душа, славянската идея е и противопоставяне на славянската духовна идентичност на западния прагматизъм, европейската меркантилност и утилитаризъм. За Александър Николов, привърженик на идеята за славянското единство, българинът е член на „великото славянско семейство”. Според него, българинът е славянин не само по етническия си произход, а преди всичко по духовната си нагласа и обвързаност с „конкретния идеализъм на славянството”. Българинът има право да претендира за определена историческа мисия, а именно чрез принадлежността си към славянския свят. На това, според него, се дължи общият копнеж, общата глъбина на българина, „стремеж към съвършенство и правда, преди всичко правда – на всяка цена, за всички, за човечеството, за всяко човешко същество по лицето на Земята, без оглед на граници, нации, раси и култура”. Писателят Константин Петканов набляга на „единния и чист православен славянски дух”, на „много по-чистата и по-богата душа – душата на православния българин и славянин”²⁹⁹.

Според българския философ Янко Янев от 30-те години, славянството е световният експеримент на духа. „Винаги против рационализма, славянството е търсило начин да осъществи големите идеи на западната Култура”.  Същевременно Я. Янев изразява опасението, че славянската идея, която той отъждествява с руската идея, може да „погълне” или „изчерпи” българската национална идея. Народопсихологът Тодор Панов е категоричен: славянската идея е „славянска басня”, панславизъм, идеология на русофикация, детско-наившовинистично тежнение. Друг автор от този период – Борис Йоцов, се противопоставя на опитите за изолация на България от славянското братство и разобличава причините за „българския страх от славянското робство”.

Има и автори, които са за културно взаимодействие между националното и универсалното било със Запад, било с Русия. Други автори се придържат към формулата: нито Изток, нито Запад. Българският дух е уникален, снел в себе си съществуването на същностните характеристики и на Изтока, и на Запада. Нямаме нищо общо нито със западната, нито с източната цивилизация: културен изолационизъм. Тук водещата идея е тази „чистотата” и уникалността на собствения културен тип.

Наблюдава се и още една любопитна позиция по третирания проблем: „Славянските народи не са членове на европейската културна общност, макар католическите от тях да вземат известно участие в създаването на западната култура – пише К. Гълъбов през тридесетте години на миналия век – Нищо, че са усвоили много от надплеменното у западняка, продължава той, – те не са били, не са и днес европейци, защото европеизмът им е чужда заемка и не прераства винаги към племенните им черти, а понякога среща дори опозиция от страна на племенното.

Темата за мястото на славянската идея в българската национална идентичност не престава да вълнува научните среди и в по-ново време. Със задълбочаването на европейската интеграция интересът към тази тема ще нарасне повече. Тук ще се задоволим да припомним категоричността, с която акад. Димитър Ангелов изразява своята позиция: „Въпросът за славянското самосъзнание на българите ни отвежда в най-ранната фаза на историята на българската народност, изградила се в резултат на продължителен процес на сливане на славяните и прабългарите”. Благодарение на това, подчертава авторът, се създава „специфична общност като съчетание на славяни и прабългари, като един своего рода „славянски микроетнос”. Макар и с различна аргументация същата позиция се поддържа и от други видни български историци като П. Динеков, К. Куев, Д. Петканова и др.

Европеизмът е третият основен елемент на българската национална идеология. Както е известно, националното ни Възраждане оставя в наследство стремежа да намерим своето място в семейството на просветените и демократичните европейски нации, наред с националната идеология и славянството. Важно е да се отбележи, че и в миналото, и днес това наследство се разглежда в контекста на обективната тенденция на задълбочаващата се интеграция в европейски и световен мащаб. Още повече, проблемът за националния характер и националния манталитет придобива нарастващо значение особено в кризисни състояния на националния живот. Поради това тези две състояния на националния дух заслужават да бъдат анализирани постоянно, за да не се стигне до положение, при което преходните състояния с отрицателен знак да се превърнат в трайна черта на националния ни характер. Поради това е от особено значение да се осъзнае истината, че търсенето или поддържането на национализъм, обладан от духа на любовта между нациите, е не по-малко разумно и оправдано от идеята за свят без граници и световно гражданство (космополизъм). Така е възможно да се постигне едно необходимо помирение между национализъм и интернационализъм, между национална идентичност и универсализъм на културните стандарти и на ценностите с общочовешко значение.

Напълно възможно е да се реализира идеята на акад. Ангел Балевски „чрез любовта към България да обикнем света”.

През периода между двете световни войни европейската идея у нас запазва противоречивите си изяви. Общо-взето, понятието „европеизъм” предизвиква отрицателни асоциации. Петър Мутафчиев го нарича „фикция”. Европеизацията  се разглежда като стремеж на нацията „да стигне до едно състояние на оценка на собствените национални ценности, които да имат обща универсална стойност. Доминиращото настроение на публикациите на тази тема през този период обаче е разглеждането на европеизма като културна асимилация и етнокултурно обезличаване на българската нация. Това настроение се споделя и от някои чужди наблюдатели. Широко разпространено е убеждението, че в „преследването на европейската сензация българите губят индивидуалността и националността си и стават една треторазрядна Европа”.

След Първата световна война европейският патос на следосвобожденската ни интелигенция постепенно отстъпва място на резерви, колебание и нихилистично отношение към европейската цивилизация. Започва да надделява разбирането, че европеизмът като етнокултурна позиция и светогледна нагласа трябва да бъде израз на желанието за съизмеримост на родното с общовалидното, с общочовешкото. От една страна, това е израз на противопоставяне на културния изолационизъм, и от друга – открояването на самобитната българска култура само в перспективите на приобщаването й към европейския стандарт. Формулата на това разбиране е предложена от Иван Шишманов: „Да бъдем европейци и все пак българи”.

Боян Пенев е по-ясен: „Нашата цел е: една синтеза върху българската душа – едно критично и по-дълбоко вникване в цялостния характер на чуждите култури и усвояване само на онова, което наистина би имало значение за нас и би отговаряло на една действителна потребност”. Друг е въпросът, че той вижда този синтез като примиряване в българската национална идентичност на немската предметност и добросъвестността и глъбината на немската мисъл с живия френски стил в противопоставяне на руския нравствен идеализъм и грубата българска практичност: в победа над сухия догматизъм със свободните форми на английското творчество; в осмисляне и облагородяване на нашия органичен индивидуализъм с широката общественост и универсалния дух на Франция.

Все пак предпочитанието към националната самобитност има доминиращо значение към края на периода между двете световни войни. Ярък изразител на тази тенденция дават Цв. Петков, Л. Владикин, А. Илиев и др. Петър Дървингов е готов да приеме, че българинът е приел характерните за европееца качества, поради което и между българите европеецът се чувства като в свое отечество и като между хора от своя „вид”._.

През последните десетилетия на ХХ век търсенето на европейската принадлежност на българина се извършва и в различни посоки. Най-големи заслуги за това несъмнено има проф. Александър Фол, който посвети няколко труда с фундаментално значение за утвърждаването на нов подход към изследването на европейските корени на българската култура”. На тази цел вероятно е подчинена и националната програма „Антропологическа характеристика на населението в България (1993). С това се поддържат усилията на изследователи като проф. Стефан Ватев и акад. Методи Попов от средата на века. Крайният извод, до който се стига, е, че българинът си е чист европеец. Не липсват и публикации, в които се изразява и виждане, че според някои чужди автори (Оскар Бар, Зенга Лонгмор) били сме „етническа смес” от славяни, турци и гърци”. В най-ново време антропологът проф. Йордан Йорданов предлага нови аргументи в подкрепа на тезата за общоевропейските характеристики на българите.

Европеизирането на България обхваща един дълъг период от Възраждането до наши дни, т.е. почти цели три века, след като този процес е прекъснат с падането на страната ни под османско владичество. Сега за нас е важно да отбележим, че всичко това обосновава необходимостта от съзнаване на изключителното значение на по-нататъшното укрепване, развитие и обогатяване на културната самобитност на българската нация като реален израз на нейната духовна идентичност и неповторимост. Това предполага да се изгради нова национална култура, която от една страна е широко отворена към света, и от друга – с постоянна грижа за съхраняване и обогатяване на своята културна самобитност.

Първото условие за това е решително да се освободим от всичко, което ни отчуждава от Европа и ни тегли с веригите на историческата обремененост към чужда на същността на българската, славянската и православната духовна културна система. Това предполага идеята за културна самобитност на българската нация и съзнанието за това да се заложи в учебното съдържание на образованието във всички видове и степени български училища. Изучаването на българската самобитност следва да се утвърди като задача от първостепенно значение на всички научни дисциплини от хуманитарната област. Особено важно е във връзка с третирания проблем да се подчертае, че винаги, когато се забравя или пренебрегва принадлежността на България към славянския свят, нейните исторически връзки с изградения от него културен модел, разочарованието идва бързо. Затова културната, а това означава и цялостната преориентация на България при новите условия, не може да не се съобразява с тази истина.

Усилията на България да се „европеизира” винаги са били обект на политически спекулации. Общо взето, тези усилия са били едностранни – от наша страна. Европа и сега продължава да гледа на тези наши усилия през призмата на своите политически интереси, свързани с другите балкански страни. Така е било през ХІІІ-ХІХ век (Възраждането), така е и сега.

Да се опазва и развива националната културна самобитност означава да се реагира срещу съблазните както на традиционализма, така и на космополитизма, т.е. против опитите да бъдем лишени от истинско националното чрез чудовищното му отрицание или порочната му мистификация. Днес вече напълно погрешна е дилемата  национално или общочовешко (космополитно), специфично или универсално, българско или европейско. Националното има стойност и перспектива в зависимост от количеството на ценностите с общочовешко (космополитно) значение, превърнати в собствено богатство. Само на тази основа една нация може да разчита на възможността да заема достойно място в световната културна съкровищница, в която да свети със собствена светлина. Преди всичко идеята за културна самобитност не означава да се изпада в културна ксенофобия (омраза към чужденците и всичко чуждестранно), нито романтична идеализация на миналото и неговите проекции в културното битие на нацията, нито пък към културна стагнация, когато механизмите на развитие се превръщат в окови, пречещи на развитието. При това чертите на културната самобитност на нацията не са дадени веднъж завинаги. Те се определят от бавното натрупване на изменения в обществото. Нужна е постоянна културна трансформация, която означава преустройството на онези културни елементи, които играят регулиращата роля в развитието на  културната система; ограничаване на загубилите своето значение социокултурни структури и възникване на механизми, съдействащи за по-оптимална адаптация на културата. Културната общност, която се характеризира с определена културна (духовна) самобитност, се формира по много начини. Тя е в резултат на много етнически потоци, които идват със своите културни стереотипи, традиции, религии, обичаи, обреди, език, ценностна система.Тези характеристики или се разпадат постепенно, изчезвайки безогледно, или остават в новата културна общност, преобразувайки нова амалгама от културни образувания. Това взаимно преливане създава оригиналния, истинския енергетичен тонус на новосъздадената културна общност. Ярко потвърждение на тази истина е нашата нация. /В тази връзка и „БРОД към България“ отправя своята активност и усилия към българските творци в чужбина/.

          В културното ни развитие се очертават две коренно противоположни парадигми:      

• прекомерно подчертаване на националната специфика се превръща в абсурд;
• безкритично отношение към чужди културни образци, което причинява маргинализация на духовната идентичност на нацията.

Известно е, че всяка национална култура има стойност само със своята самобитност, т.е. снеповторимостта на автентичната си духовност.

Националната идеология на България в началото на ХХІ век утвърждава като

основна ценност единството и целостта на нацията, суверенитета, сигурността и неделимостта на държавата и нейната територия; поддържането и обогатяването, развитието на ценностите и добродетелите, които осигуряват физическото и духовното възпроизводство на нацията, нейната етнокултурна самоличност, уважение и защита на символите, в които се въплъщават националното достойнство и гордост; разширяване и умножаване на материалното и духовното богатство на нацията.

Най-ярките прояви на националната идеология у нас са свързани с Възраждането, израз на нов подем на българския национален дух и на иманентно присъщата му славянска духовност. Както се изразява Михаил Арнаудов (1878-1978), националната идея е онази „строителна сила”, която подхранва съзнанието за език, духовната традиция, историческата памет и всичко преживяно като съдба. „Нито държавна идея, нито културни постижения с печата на гения са възможни без надмощие на съзнанието, което превръща определена човешка група  в колективна индивидуалност, способна да се бори и преодолява вековни спънки”. На тази основа, продължава М. Арнаудов, народът става историческа народност или нация едва от момента, когато една нова вяра го издигне в собствените му очи като рязко очертана група според другите напълно осъзнати народи. „И колкото малък и потиснат да бъде той отначало, съзнанието за собствената му цена и за собственото му достойнство е достатъчно, за да го подтикне към най-голямо напрежение за въздигане и уважение от страна на по-силните народи. Народното съзнание, веднъж влязло в активна фаза, създава чувство на благородство и на чест, което не позволява предизвикателство от никоя страна”.

Появата на Паисий Хилендарски не е случайно явление. Паисий и неговата Славянобългарска история са доказателство, че огънят на народния дух, импулсите на неговото родолюбие не са загаснали, че народното чувство е живо. Няма съмнение, че личността и делото на Паисий имат огромно значение в този обновителен процес. „Той е първият, който с гордост се нарича в началото на ХVІІІ век българин³²⁰. С него е свързан оня мощен поток, отприщил неколковековна духовна летаргия. Следи от нея могат да се открият до днес.

Затова днес еднакво актуално звучат и възмущението на Паисий срещу преклонението пред чуждото, срещу безкритичното приспособяване към него, за да се стигне до национално обезличаване, и чувствителността му към откъсването на България от славяно-православната духовна орбита, както и внушението му за съхранение и развитие на съзнанието за „европейските начала” на българската култура, които й осигуряват достойно място в семейството на „просветените народи”. В първото явление той вижда доказателство за накърненото народностно чувство. „А болгари са прости и глупави” – тези думи слушаме не по-малко и не по-рядко от времето на Паисий. И тъкмо тогава става необходима и неизбежна появата на Паисий, вероятно и новият Паисий би призовал с напираща енергия: „Ти болгарино, не прелащай се, знай свой род и учи се по своему язику”.

Националната революция, чийто идеолог и организатор е Левски, отбелязва проф. Николай Генчев, има за крайна цел обособяването на нацията в духовно, политическо и държавно отношение. В бъдещата „свята и чиста република”, в която всички народности ще бъдат равни и еднакво свободни, върховно значение за Левски има „историческата реализация на българските интереси”. Национално-патриотичните въжделения на Апостола на свободата нямат нищо общо с експанзионизма, мегаломанията и други форми на изродения национален дух. Той не иска извънредни, специални, привилегировани права за българите, но поставя в основата на своята идеология формулата за правото на българитеда бъдат „равни с другите европейски народи”.

След Втората световна война новата отечественофронтовска власт се обявява срещу всяка форма на национализъм, отъждествявайки го еднозначно с шовинизъм. Разпространяването на национализма е поставено под ударите на закона и е обявено за държавно престъпление. За проява на буржоазен национализъм е обявена дори употребата на понятия като „патриотизъм”, „патриот”³³⁵ и т.н.

Духът на криворазбрания интернационализъм засилва националния нихилизъм до краен предел. През този период много от титаните на българския национален дух като Иван Вазов, Захари Стоянов и др. са заподозрени в шовинизъм. Дори гордостта от храбростта на българския воин в Българо-сръбската война през 1885 г., описана от патриарха на българската литература Ив. Вазов в стихотворенията от цикъла „Сливница”, е обявена за проява на шовинизъм.

Реабилитацията на националната идеология по-късно (след 1956 г.) става жертва на политическия волунтаризъм и на липсата на цялостна национална доктрина. След 10 ноември 1989 г. отново Хр. Ботев, Отец Паисий и други будители на българската национална съвест са заподозрени в създаване на „етнически конфликти” и омраза между децата на демократична България. Избуяват най-невероятни политически и идейни течения. Националното съзнание се движи от благороден, модерен, умерен, демократически национализъм до прояви на ксенофобия, расизъм и шовинизъм. „Първородният грях” на българското национално съзнание в лицето на „етническия обструкционизъм” и предопределеност на българската национална принадлежност от християнското вероизповедание и „българския родов корен” продължава да ни пречи да се приобщим към разбирането за нацията като културна идентичност.

Повтарят се вече известните парадокси. Ту национализмът се обявява за шовинизъм и расизъм, ту прояви на шовинизъм и расизъм се представят като патриотизъм. Държавниците и политиците ни оставят глухи към бунта на нацията срещу обречеността и усилията й за оцеляване, за да се гарантира едно достойно бъдеще. Това е една от причините дори от позициите на своя национализъм българинът с лека ръка да се отказва от трайни национални символи и образци в името на конюнктурни политически пристрастия.

Духовно-идеологическата конструкция на Обединена Европа предполага устойчива вътрешна структура на нациите като необходима предпоставка за създаване на общност на отечествата.

Идеята за обединена Европа изправя нацията пред сериозни изпитания. От способността ни да се ориентираме адекватно в новата ситуация ще зависи кога и как ще се интегрират в нея и какъв ще бъде характерът на получения синтез между специфично националното и универсално европейското.

II
НАЦИОНАЛИЗЪМ И ПАТРИОТИЗЪМ

Не винаги и не от всички автори правилно се разбира диалектиката на понятията „национализъм” и „патриотизъм”. Най-често те се противопоставят на демократичната идея като еднакво несъгласни с нея. Според християндемокрацията, гордеенето с Отечеството е смъртен грях. Същото ни внушават и родните ни адепти на християндемократическите „ценности” в лицето на лидерите СДС Затова нейните идеолози изискват от народите спешно да изкоренят родолюбивите си чувства. Изследване на американски специалисти в Калифорния показва, че канадците, австралийците, финландците, костариканците и американците най-силно страдат от тези чувства. Друго изследване, осъществено в Чикагския университет, разкрива, че от това „заболяване” („смъртен грях”) страдат и австрийците, и българите.

От същите позиции национализмът и патриотизмът се атакуват и от идеологията на либерализма и някои евроатлантически ориентирани интелектуалци, които всячески се опитват да унищожат тези чувства у младите българи.

„Национализъм” и „патриотизъм” са понятия, които имат много общи черти, но не са тъждествени. Патриотизмът е държавен (териториален) национализъм, любов към родината, към родната земя, привързаност към държавността. Национализмът в неговия традиционен смисъл е привързаност към културната идентичност, културен национализъм. Патриотизмът е насочен към историческото минало, към родината и нейните красоти и богатства, към нейното бъдеще и настояще. Национализмът е насочен към духовната самобитност, привързаност, преклонение пред духовните ценности на нацията, съзнание за нейния принос в духовната съкровищница на човечеството.

Разликата между комунизма и либерализма по отношение на национализма и патриотизма е в това, че и двете доктрини са против национализма, докато комунизмът е за патриотизма в неговата класова (комунистическа) насоченост.

Модерният български национализъм не трябва да се обвързва с никакви панидеологии: панбългаризъм, както и с пангерманизъм, панамериканизъм, панславизъм, пантюркизъм, панелинизъм. Днешният български националист е способен (способен ли е?!) да прави разлика между панславизъм и славянофилство в смисъл към привързаност към славянската идея. Национализъм, обвързан с подобни течения, е обречен никога да не се извиси до благородството на истинското национално достойнство.

Съвременният модерен национализъм не се противопоставя на интернационализма. В началото на ХХ век истинските родолюбци у нас разглеждат по-нататъшното развитие на българския национализъм в контекста на закономерното сближаване на народите, стремежа им за взаимно опознаване и обогатяване, в което виждат едно от необходимите условия за вътрешното многообразие на единното човечество, в което като нация запазва своята самобитност, неповторимостта на своята културна идентичност. Иначе нацията изпада в положение, което Белински нарича „китаизъм”, чието съдържание се изразява в това, че нацията се самозатваря в тесния свят на своите ценности и се отчуждава от световната култура.

И до днес идеята за възможността национализмът и интернационализмът да се съчетаят в едно благородно чувство, което първоначално бе дефинирано като космополитизъм, по-късно и в продължение на хилядолетия се превръща в предразсъдък, че комсполитизъмт е синоним на национализъм, източник на националното предателство и антипод на националното съзнание. По същия начин днес национализмът еднозначно се обявява за синоним на шовинизъм, патриотарство, расизъм, ксенофобия. Съществува една малко известна персийска мъдрост: „Никой не бива да се гордее, че обича отечеството си. Човек трябва да се гордее, че обича човешкия род”.

Национализмът в смисъл на естествена привързаност към ценностите на една нация, определящ нейната културна идентичност, проявена от членовете й и националният нихилизъм, като безразличие, отчуждение, пренебрежение и индиферентност, са двете основни състояния, в които се проявява човешкият дух. Националният нихилизъм е антипод на национализма. Вън от тези състояния, човек е или шовинист, ксенофоб, или циник. Историята ни убеждава, че национализмът в своята автентичност и националният нихилизъм са двете състояния, между които лежи ярко изразената разграничителна линия. Националното възпитание е призвано да научи индивида да осъзнае тази линия и да направи адекватния избор. Това е основанието на лишените от чувството за национално достойнство да отхвърлят изисквнето за необходимостта от национално възпитание. Това е особено характерно през последните две-три десетилетия у нас. Тази ирационална идеология щедро се финансира от враговете на българската нация.

Една нация има малко шансове да излезе бързо от кризата, в която е изпаднала, ако половината от нея обругава миналото, а другата не вярва в бъдещето. В такъв случай нихилизмът се превръща в основна характеристика на националния дух. Нихилизмът е отчаянието на духа след всяко крушение на идеала. Нихилзмът изпитва „порив към небитието”. В неговия речник най-често се срещат думи като „хаос”, изрази като „разрушена картина на света”. Преобладаващата част от политическия му лексикон се състои от думи и изрази, свързани с отрицание, разрушение, разграждане, ликвидиране, отлъчване и т.н.

Нихилизмът е отчаянието на духа от самия себе си, поради болезненото чувство за неизвестността на онова, което предстои, без при това да се забележи, че нерядко това е доказателство за ограничеността на самия дух.

Нихилизмът едновременно е и отказ от всички стари ценности, и чувство за обречеността на всеки опит за положително преобразуване на реалността.

Ако идеализмът е ентусиазъм на вдъхновения дух, то нихилизмът е неговото разочарование. Мопасан нарича Тургенев „изобретател” на думата нихилизъм, имайки предвид образа на Базаров в романа „Бащи и деца”. Мопасан вижда в нихилизма „могъща секта”, изразяваща „своеобразен кризис на разпространения душевен недъг”. Още през 1868 г. А. И. Херцен определя нихилизма като „логика без структура”. В своята книга „Европейския нихилизъм” Хайдегер отбелязва, че философията на Шопенхауер и Ницше е отговорна за нихилизма в ХХ век.

Нихилизмът е сложно духовно явление. Неговото появяване и изчезване не може да се свърже с желанието или нежеланието на отделни хора, дори от величината на Шопенхауер, Мопасан, Тургенев или Ницше. Причините са много.

Няма съмнение, че една от тях е „шоковият ефект”, предизвикан от катастрофалното действие, което от своя страна поражда и кризата на духовните ценности, обединили в колебливо равновесие противоречията. В резултат на това настъпва експлозия в духовния и емоционалния статус на човека.

Изключително опасни са последици от нихилизма, породен от сблъсъка на идеологическите системи, при които настъпва „духовен вакуум” с продължително действие. Човешкият дух се лишава от една централна идея около която се съсредоточават убежденията. Твърде често нихилизмът се превръща в цинизъм, който отхвърля всички и всякакви идеали, развивайки до крайност инстинктивното у човека.

Националният нихилизъм е една от най-опасните форми на това тежко духовно заболяване. Той представлява умонастроение и практически действия, дефинирани като отрицание на обществените културни ценности, идеали, концепции, норми на живот и т.н., определящи специфичната духовна нагласа на националната общност. Затова изясняването му е от изключително значение от гледна точка на състоянието на националния дух на всеки етап от неговото развитие. У нас оценките за националния нихилизъм по отношение на българската нация се движат от абсолютизиране на неговите мащаби и дълбочина до пълното отрицание.

Националният нихилизъм не е привилегия на една или друга нация. Но в историческата съдба на някои нации се повтарят по-често причините, които раждат това състояние на духа. За българската нация те са:

• дългото историческо време, прекарано под чуждо владичество;
• честата смяна и резките преходи в националната политика на българските държавници и политици;
• постоянно редуващи се национални кризи и катастрофи;
• предопределеността на решаването на българския национален въпрос от чужди (велики) сили;
• прекомерността и екстремизмът в почти всички начинания и т.н.

Несъмнено, всички те имат своето място и значение в нашия национален нихилизъм. Резултатите от тяхното действие са добре известни: чувството за малоценност, стремежът да се приписва на другите достойнства, които те обективно не притежават, самоунижението и прекаленият критицизъм по отношение на собствените достойнства и др., които са се превърнали в трайни особености на българския национален дух. Самокритичността нерядко прелива в национален мазохизъм. Това особено ярко се проявява в често прилагания принцип на обратността, в основата на който лежи тоталното отрицание по отношение на всичко, което е свързано с миналото. В основата на този постоянен източник на нихилизъм стои прекомерната политическа обремененост на оценките за важни събития и личности с огромно значение за историческата ни съдба.

Промяната на политическата ситуация в страната почти винаги води до безпощаден политически остракизъм или до безогледна реабилитация на много събития и имена, както и на свързаните с тях паметници, паметни знаци и символи. Тази разрушителна стихия на нихилизма не подминава дори събития като 3 март – ден на Освобождението, имена като Левски, Ботев, Вазов, Захари Стоянов и др. Повтаря се една и съща трагедия, която подкопава колективната памет на нацията, нейното историческо съзнание. Непосредствено след Втората световна война, почти всичко от предишния период е заклеймено с печата на възможно най-тежките квалификации и обвинения. След 1989 година всичко сътворено през 45-те години е отречено и обругано по същия начин. Обвинения в национална катастрофа и национално предателство, расова дискриминация и геноцид, корупция и престъпност се повтарят. Разменят си местата само обвиняемите и обвинителите. По същия начин „фобство” и „филство” по отношение на „по-големия брат” и новите покровители се сменят с безогледна апология и .

Това формира у българската нация нихилизъм и исторически фатализъм. Тежките и резки преходи в националната ни история предизвикват кризи на българското национално съзнание. Раната, причинена от Берлинския конгрес от 1878 година, националните катастрофи през 1913-1918 година, насилственото разделяне на нацията и откъсването на части от българската етнокултурна територия по волята на външни сили, остава и до днес неизлекувана. Причините за дълбоки кризи в българското национално съзнание твърде често произтичат от недалновидността на българските политици и държавници пред наложените отвън решения.

Така българското национално съзнание, още неизлекувано от една криза, се оказва в друга, още по-дълбока и трайна. Всичко това не само формира чувство на малоценност у народа, но и го прави лесно уязвим за политически манипулации, от които най-голяма полза отново извличат чужди държави с претенции към нашата страна, към нейната история и културно наследство.

Не малка роля в българския национален нихилизъм играят и крайните оценки, които нихилизмът получава в нашата политическа философия в зависимост от конкретната политическа конюнктура. Особено опасни се оказват рецидивите от прякото идеологическо обвързване на най-високите ценности като демокрация, свобода, равноправие, мир и мирно съжителство с безпринципни и необосновани от гледна точка на националната ни съдба. Те неизбежно водят до принизяване на българската национална идея, до заменянето й с лозунги, обслужващи чужди на нашите национални интереси домогвания.

Така в продължение на 600 години българското национално съзнание се намира в криза. В такова състояние съзнанието схваща национализма или като нацизъм или като абсурден идеализъм (демократизъм). Поради това, днес в България има или само демократи, или само националисти, разглеждани като нацисти.

Няколко от проявите на национален нихилизъм в наши дни стават особено актуални и могат да се окажат със сериозни последици за близката и далечната перспектива на нацията.

По случай Деня на Европа и приемането на България в Съвета на Европа през май 1992 г. от трибуната на парламента и чрез средствата за масово осведомяване се произнесоха ярки слова. В тях с основателната гордост се съдържаха и немалко нелепости. Не е въпрос на интелигентност и философска култура да се помни, че нито България е от вчера в Европа, нито пък Европа открива днес България. Образована Европа прекрасно знае, че името България е свързано с една нова цивилизация. Тя се появява благодарение на онази писменост, която се разпространява в славянския свят чрез България.

Особено опасна форма на национален нихилизъм е тази, която обслужва определена политическа конюнктура. Твърде често тя придобива чертите на цинизъм. Профанирането е съществена нейна черта. В тези случаи българската национална идентичност се свежда до „конската опашка”, „шопската салата”, „гроздовата ракия”. От тези позиции вече по-лесно се мъдрува на тема национална идентичност, чието третиране се обявява за върховна глупост.

В статия под заглавие „За какво ми е в Европа с конската опашка?” (24 часа, бр. 32, 4 февруари, 2000) Петър Волгин обявява, че „взирането към корените прикрива липса на идеи за бъдещето”. Той ни внушава, че „връщането към националното е пречка в днешния свят, който се движи не от нацията, а от индивидите и разнообразните групи”, че „патриотичните примери от рода на „Балканджи Йово и Хубава Яна” могат да стоплят сърцата на балкански субекти, че „всяка привързаност към националната общност ни кара да се съобразяваме с комплексите и маниите на сънародниците”, че „колкото по-малко се занимаваме с героичното си минало, с изконно българското, толкова повече време ще ни остане за учене на чужди езици, за работа с компютъра или за усвояване на нова професия”, „че много по-зле ще е, ако не успеем да се разберем с чуждия бизнес-партньор, който е учил английски, докато ние сме си пълнили главите с национално идентични глупости”. Същите внушения се съдържат и в статията на Е. Дайнов, публикувана във в. „Труд” (26 ноември 2002 г. под заглавие: „Нова културна революция за НАТО”. И резултатът е налице: по данни от проучване на Центъра за изследване на общественото мнение в Прага (2002) българите са на едно от последните места, заедно с балтийските републики, по отношение на национална и европейска гордост (24 часа, бр. 78, 20 март 2002).

Вече десетилетия по българската духовна нива избуяват най-невероятни политически и идейни течения. Националното съзнание се движи от благороден, модерен, умерен, демократически нихилизъм до прояви на ксенофобия, расизъм и шовинизъм. „Първородният грях” на българското национално съзнание в лицето на „етническия обструкционизъм” и предопределеност на българската национална принадлежност от християнското вероизповедание и българска кръв” продължава да ни пречи да се приобщим към разбирането на нацията като социокултурна идентичност.

България почти винаги е страдала не толкова от липсата на идеи и концепции, а от липсата на колективна воля и готовност да се обедини около една от тях. Това е причината и досега да няма една единна представа за същността на демокрацията.

Демокрацията е призвана да активизира историческото, гражданското, нравнственото и националното самосъзнание. Това означава самооставане (самоотстояване) на духовната самоличност от индивида и от общността чрез определени специфични ценности като права, свободи, задължения и отговорности. По този начин те се превръщат в субект на самата демокрация. Безличието вулгаризира демокрацията като я свежда единствено до права и свободи, които силно накърняват свободата и правата на другите, ако бъдат подчинени на дисциплината на дълга и отговорността. Това заплашва самата демокрация.

Националната идея и дълбоката привързаност към националните идеали дават сериозни шансове на демократичната идея да възтържествува. Затова демокрацията и национализмът, в смисъл на искрена и активна привързаност към националните ценности и идеали, не бива да се противопоставят. Те се нуждаят от нов синтез на своите ценности.

Българинът е готов да приеме предизвикателствата на демокрацията и основаната на нея национална етика. Но в същото време той не може да се примири с жалкия факт, че под прикритието на демократическата идея му се натрапват чужди на душевността му модели, изковани в света на чужди ценности и традиции. При по-нататъшното налагане на тези модели  е застрашена духовната ни самоличност. Крайният резултат от тяхното действие се изразява в тенденцията на обезличаване на нацията чрез прекомерно насищане на нейната духовна среда с чужди ценности: реч, музика, начин на общуване, джендър философии, танци, и т.н. Всичко това засилва центробежните процеси в националния ни живот. Накърнява се етнокултурния ни облик, изкуствено се активизират процесите на обособяване, сепаратизъм и отчуждение на определени части от населението на страната на етническа и религиозна основа. Издигат се искания, които целят да се наруши еднонационалният статут на страната, за да се превърне тя в конгломерат от обособени племенни, етнически и религиозни общности, ориентирани навън, към чужди нации и държави, които не крият своите имперски амбиции спрямо страната ни.

Изложеното дотук недвусмислено потвърждава, че национализмът:

• не е шовинизъм, защото шовинизмът е доктрина за изключителност и богоизбраност, презрение и високомерно отношение към другите народи и нации, към техните култури и достойнства, войнстващо патритотарство. Неговите основни лозунги са: „Вън от България...”, „България на българите”, „Циганите на сапун!” и т.н., а неговите принципи са етническа, религиозна и расова стерилност, изключване от българската нация на граждани с недоказан български произход и т.н.
• не е расизъм, защото расизмът е отстояване на наличието на „висши” и „низши” раси въз основа на презумпцията за тяхната биологическа и психическа неравноправност, „чиста раса”; етническа и религиозна предопределеност на националната принадлежност; самочувствие за превъзходство на собствената раса, която стои „над всички раси”, защото е „най-висша раса”. Расизмът се стреми към расова ксенофобия, расова омраза;
• не е фашизъм, защото фашизмът е открита терористична диктатура, фанатизъм, спиртуалистична концепция, агресивност, волунтаризъм, авантюризъм, великодържавен шовинизъм, доктрина за стимулиране на империума, виждайки в него стремежът към експанзия като израз на жизненост, презрение към останалите;
• не е нацизъм, защото нацизмът е идеология за световното господство за богоизбрана нация, държава или раса, стремеж към върха на една гибелна йерархия, казармена дисциплина, върховенство на партийния вожд като единствена еманация на националния дух, антикомунизъм, геноцид и етноцид; поради това национализмът не може да се отъждествява с расовия и разрушителен делириум на нацизма;
• не е фундаментализъм, защото фундаментализмът във всичките му форми е идеология на върховенството на религиозната догматика, отъждествяване на вероизповеданието с националната принадлежност, фанатична привързаност към традиционните догми на вярата, налагане на технократично управление на обществото, пълно господство на каноническите предписания на вярата, които задължително се разпростират върху цялото общество. Неговите привърженици  не допускат никакъв плурализъм на убеждения и поведение. Важна особеност на всеки фундаментализъм (религиозен, етнически и т.н.) е „възстановяване” на корените на „първообраза”, т.е. на автентичните очертания на определена реалност: идентичност, традиция, ценности, мит. Проява на фундаментализъм е: да приемеш само онова, което не заплашва да постави под съмнение собствените ти ценности и убеждения. Фундаментализмът избира само онова, което се оказва най-подходящо за отхвърляне на другите. Това увеличава преходността на демокрацията и непреходността на агресивността. Поради това фундаментализмът оправдава всякакви форми на насилие и потисничество по отношение на другомислието и свободата на съвестта. Той обявява открита война срещу европейската идея и произтичащите от нея процеси на интеграция и сближаване на нациите и техните култури. Фундаменталисткият национализъм претендира за превъзходство на един етнос над всички останали, нещо повече – за асимилирането на други етноси и безусловното им присъединяване към културата и бита на превъзхождащия ги етнос. По правило фундаменталисткият национализъм е свързан с расизма, където „принципите” на кръвта и на „родовия корен” очертават предимствата, превъзходството;
• не е хегемонизъм, който превъзнася дълга на един народ да владее всички други, служи за идеологическа основа на политиката за световно господство и представлява източник на кървави конфликти.

И не на последно място се налага да се отбележи, че както всяко друго идеологическо явление, така и национализмът може да се изроди в собствената си противоположност, в различни модификации под влиянието на различни фактори.

Българската нация се нуждае от ново Възраждане. Обновяването на нацията навлиза във фаза, отбелязваща началото на един нов национален мироглед, освободен от предразсъдъци и закостенялост, . Само това може да послужи като основание да разчитаме на достойно бъдеще. Това е трудна и дълбока трансформация. Но в същото време и единственият залог за оцеляване и извисяване на националните Устои, като гаранция за историческа жизнеспособност.

ІІІ
НОВО ДУХОВНО ВЪЗРАЖДАНЕ

Духовната зрелост на нацията има много и най-разнообразни измерения. Тя се формира и развива в органично единство с материално- база на обществото. Същевременно в най-голяма степен влияе върху обществото като цяло и върху отделната личност, върху тяхната , политическа и социална активност.

Нарастващата роля на духовното извисяване намира израз в ценностната система, в културата на бита, в културата на общуването и т.н. Те от своя страна оказват съществено въздействие върху физическото и духовното възпроизводство на нацията. Съзнателно преобразуващото, творчески изменящото начало у човека се съдържа в активното му отношение към действителността. То е израз на „идеалните стремления” у личността.

Високата духовна култура намира израз в съзнателната и закономерна естетизация и хуманизация на труда, бита, културата на общуването и поведението на хората, вкуса и т.н. Най-общо казано, духовната зрялост на личността в определен смисъл обхваща всички аспекти на духовността.

Устойчиви резултати във възпитателния процес се постигат там, където тя обхваща всички страни на жизнената дейност на хората, включително техния бит, свободното време, сферата на семейните отношения. Свободното време трябва да бъде по-богато и интересно, да подпомага развитието на дарованията на човека, да компенсира; да спомага за преодоляване на психологическите натоварвания, които носи със себе си динамичният ритъм и противоречията на съвременния живот.

В практически план духовното единство на обществото означава равностойно и равномерно привличане на всички слоеве и групи от народа в целия процес на духовното възпроизводство, както и непосредственото им участие в усвояването и сътворяването на духовни ценности при условията на високотехнологичните и информационни реалности днес.

Благодарение на духовното си единство по принцип обществото е в състояние да осигурява необходимите условия за осъществяването на хилядолетната мечта на човечеството да живее, да се твори и се труди по законите на красотата.

Духовното единство на нашето общество означава единство на формите на историческата приемственост, единство между духовните интереси и потребности на различните слоеве и групи от населението, на различните поколения и категории от народа, единство на формите и средствата, чрез които се усвояват духовните ценности. Това е и единство на духовния облик на обществото като израз на еднотипността близостта и взаимността на духовните интереси и потребности на всяка отделна личност. Върху тази основа се формира и нова гражданска етика.

Новата културна нагласа, отразяваща една нова етика на духа, шанс на гражданското общество да се превърне в общност от личности – богати, енергични, проникнати от универсални ценности.

Изграждането на добродетели у човека и вярата в тяхната сила за облагородяването на нравите, за формирането на нова култура и ново качество на живота предполага да се сътвори нов модел на личността. Постигането на такава цел е възможно чрез дълбоко духовно обновление на обществото.

Съвременното духовно обновление поставя и необходимостта  от критична преоценка на редица ценности, с които израснаха няколко поколения. Ще се наложи по нов начин да се подходи към редица предразсъдъци. Вписването в контекста на новите реалности също така следва да се осъществява от позициите на нашите идеали за обществото, в което искаме да живеем, което бихме искали да оставим на децата и внуците ни.

Нашата национална етика предполага да се утвърдят определени основни принципи на националния консенсус. Някои от тях имат изключително значение за нашата страна:

• никой гражданин или етническа, религиозна и друга общност не може да претендира или предоставя привилегии на етническа и религиозна основа;
• основен и единствен критерий за равенство във всички области на обществения живот са равнопоставеността и равностойността на гражданите;
• участието на гражданите в структурите на властта и общественото самоуправление се определя не от тяхната етническа или религиозна принадлежност, а според личните им качества, професионализма и гражданските им добродетели;
• културните и исторически паметници върху територията на България са под закрилата на държавата и са част от нейното историческо и културно наследство. Те имат еднакъв статут. Никой не може да ги присвоява от името на етническа общност или в услуга на друга държава. Посегателството върху тях е посегателство върху българската култура.

Основна цел на новата гражданска етика е: да оставим на поколенията свят по-добър, по-красив, по-сигурен, по-толерантен, по-богат и по-мирен от този, който сме заварили. Това е ядрото на идеята за устойчиво развитие. Нейното осъществяване е цел на гражданското общество,

IV
НАЦИОНАЛЕН КОНСЕНСУС ЗА НОВ ОБЩЕСТВЕН ДОГОВОР

Вътрешната политическа конфронтация в страната не намалява. Тревожни размери вземат реставрационни тенденции. Социалният модел, който днес се прилага в страната, все повече разкрива своята несъвместимост с цивилизационната идентичност на българската нация. Този модел узаконява социалното разединение, намалява възможностите за социалната справедливост. Днес огромна и постоянно увеличаваща се част от българския народ живее при условия, поставящи я под социалния минимум, а някои категории от населението са на границата на нищетата и социалната резигнация. Продължава разграбването на националното богатство, създадено от поколенията през десетилетията. Политическите сили продължават да търсят дивиденти от дейност, насочена срещу националното единение.  Духовното и националното обезличаване на огромни части на българската нация се задълбочава. Сериозни политически спекулации се наблюдават с националната идея. Тя се използва за извличане на егоистични и тяснопартийни изгоди. Надеждите на нацията отново се оказват измамени. Тази разложителност и дезинтеграционна дейност на държавници и политици намира пълна подкрепа от външни сили, заинтересовани от подкопаването на българската държавност и пълно обезличаване на българската национална идентичност. При тези условия сериозно е застрашено оцеляването на нацията.

Новият обществен договор за национален консенсус да се обедини около следните идеи и принципи:

• България е еднонационална държава.
• Българската нация обхваща всички членове на обществото, независимо от тяхната етническа и религиозна принадлежност.
• Нацията не е кръвнородствена (племенна, етническа, расова) или вероизповедна предопределеност, а духовна общност, изградена върху трайна културна идентичност, постигната в резултат на свободен избор.
• Етническото съзнание, вероизповедание и културно-битовите особености на гражданите на страната се зачитат и защитават от закона, като се обявяват за личен въпрос на всеки член на нашата нация.
• България – като държава, икономическа система и културна общност трябва да полага постоянни грижи за съхраняване на българското самосъзнание сред българите, живеещи в други държави, като ги подпомага чрез икономическо сътрудничество, с начинания в областта на културата, образованието и източноправославната църква, които не влизат в противоречие с местното законодателство и международните ангажименти на България /каквато е инициативата БРОД към България/.
• България не претендира за чужда територия и чуждо културно-историческо наследство и не позволява другите да посягат на нейната история, културно-историческо наследство и население.
• Съвременната българска национална идеология възприема принципите и ценностите на модерния демократичен национализъм.
• Стремежът към права и свободи на гражданите не може да се използва за дезинтеграция на българската нация, за формиране на чуждо национално съзнание сред отделни нейни съставки.
• Всяка политическа сила и всеки член на обществото приема за свой свещен дълг да допринася за укрепване на българското национално съзнание на гражданите на страната, за постоянно извисяване на тяхното чувство за българска национална принадлежност, като етническото самосъзнание остава личен въпрос на отделния индивид.
• Политическите партии и движения, както и обществената и културно-просветната дейности, с цел натрапване на гражданите само едно или друго етническо съзнание за приобщаването им към чужда национална общност, да бъдат поставяни извън закона.

Основните национални интереси на България в началото на ХХІ век обхващат гаранциите за единството, сигурността и неделимостта на държавта и нейната територия, поддържането и обогатяването, развитието на ценностите и добродетелите, които осигуряват физическото и духовното възпроизводство на нацията, нейната етнокултурна самоличност, уважение и защита на символите, в които се въплъщават националното достойнство и гордост; разширяване и умножаване на материалното и духовното богатство на нацията.

Онова, което заслужава най-голямо внимание, безспорно, е истината, която се подчертава от почти всички изследователи на нашата национална съдба. Тази истина може да бъде изразена така. България много рядко е била адекватна на себе си в своите решения, защото почти винаги е била принудена да се съобразява и се ръководи от правила, диктувани от други. Това я прави лесно уязвима, зависима и я лишава от способността да провежда собствена, формулирана от самата нея политика – външна и вътрешна. Така наречената идентичност постоянно се накърнява и деформира. По-трагично е, че всеки, който застане на върха на нейната политическа йерархия, внушава на народа, че за първи път България е независима и свободна да провежда собствена политика. И винаги това се оказва поредна лъжа. Тази вътрешна противоречивост на националната ни идеология обуславя от своя страна и постоянно наблюдаваните крайности в позициите на отделните политически сили в страната по основните аспекти на българската национална идея.

Изтъкването на всички тези кризисни явления в рзвитието на българската национална има смисъл само ако целта е пробуждането на националното и укрепването на националното единение, концентрирайки цялата енергия на нацията върху постигането на консенсус относно днешния и утрешния на Родината, Нека бъдем достойни за подвига на онези наши предци, които мереха своя патриотизъм, роболюбие и национално достойнство с безрезервната готовност за саможертва в името на щастието и благоденствието на майка България!

Лазар Мурджев
С всеотдайното покровителство на проф. Орлин Загоров
и научната общност сп. „Сигурност“.