Животът е най-добрият учител, а историята е неизчерпаем източник на мъдрост и поуки. Ние имаме поучителна история свързана с обединението и разединението на организациите на запасното войнство. Нека си припомним 1941 г., когато се прие специален закон за „Общия съюз на запасното войнство“. Този Съюз обедини пет военно- патриотични организации. Днес, макар и при коренно различна обстановка, темата за обединението на военно-патриотичните и родолюбиви организации отново е на дневен ред. Сега, образно казано, се намираме в ситуацията, за която народната мъдрост казва, когато каруцата се обърне, пътища много.
Не знам дали е правилно да се твърди, че каруцата, на която са натоварени военно- патриотичните организации, се е обърнала, но няма да е грешна констатацията, че тя е дълбоко затънала, че буксува на място и няма движение напред. Затова търсим път за изход от ситуацията, чрез обединение на десетките военно- патриотични организации, които се нароиха през последното десетилетие.
Голeмият въпрос днес е как да стане това?
Години наред на идеята за единение на българското войнство и за обединение на военно- патриотичните и родолюбиви организации , аз отдавам много сили и енергия. В рамките на каузата „БРОД за България“ и в търсене пътя за единение на българското войнство посветих труда си и съм предоставил на заинтересованите двете си монографии – „В единението е силата на българското войнство“ и „Визията за създаване, развитие и функциониране но Общ съюз на българското войнство“.
Тази ми дейност в никакъв случай не е насочена срещу СОСЗР, в когото, наред с КООСО, виждам лидер на обединителните процеси. И през ум не ми е минавало да искам промяна на неговото име, още повече- неговото разпускане или ликвидиране. Та това е моя съюз. Аз съм негов редови и почетен член и искрено желая по- нататъшното му развитие и успешно функциониране. Ако в моите предложения за обединението, които не съвпадат с вижданията на ръководството на СОСЗР има хляб, те ще получат одобрението на колегите. Ако те са безпочвени, със сигурност офицерството ще ги отхвърли. В такива случаи няма нищо по- справедливо от максимата, Глас народен, глас божии.
Знам, че бългаското офицерство стои високо в интелектуално отношение. Всеки който се опитва да го манипулира, рано или късно, ще катастрофира. Затова се учудвам, защо ръководството на СОСЗР налага цензура на документите, които с много усилия и чувство на отговорност разработвам? Защо не ги прави достояние на низовите организации? Мисля, че позицията на почетен член на Съюза и на член на Столичния съвет на СОСЗР, не трябва да се крие от членската маса. Нека хората, редовите членове на Съюза, кажат своето информирано мнение и дадат оценка дали моите тези са градивни, реалистични и изпълними. От това няма нищо по- естествено и нормално. За сега обаче вижданията и тезите ми остават глас в пустиня за ръководството на СОСЗР .
Аз се съобразявам с Устава на Съюза, разбирам какво правя и зная за какво иде реч, защото не съм летящ слон и фанатизиран мечтател.
Аз съм патил човек, здраво стъпил на земята, с реалистичен поглед за ситуацията в нашето съсловие. Знам, че по пътя на обединението ще срещнем много подводни камъни, кой от кой по- остър и с потенциал за съпротива. Разбирам, че някои ги устройва статуквото и го бранят със зъби и нокти. Други пък се опасяват да не се лишат от привилегията да водят бащина дружина. Да не забравяме и политиците, които се страхуват от единен и силен съюз на българското войнство. Въпреки всичко съм убеден, че проблемите на обединението са решими и съпротивителните сили са преодолими. Най-важното сега е да намерим верен отговор на четирите въпроса: какво, кога, кой и как?
Дешифрирано, това означава да си отговорим, какво трябва да направим за да се обединим, кога във времето ще е възможно да се осъществи този акт, кой ще го направи и най- важното – как да стане това,т.е. с каква политика, стратегия, действия? Аз се опитах да дам изчерпателен отговор на тези въпроси с „Визията за създаване, развитие и функциониране на Общ съюз на българското войнство“. Удоволетворен съм, че на общо събрание, КООСО я утвърди и прие единодушно като свои програмен документ за участие в обединителните процеси.
Виждания които излагам, са само една гледна точка по дискусионната тема за единението на българското войнство и за обединението на неговите организации. Сигурно в това отношение ще се лансират и други проекти. Не трябва да се пренебрегва нито един от тях. Всеки сам по себе си е някаква ценност, защото, както е казал незабравимия Чарли Чаплин, „на най- важните житейски кръстовища, няма никакви пътни знаци“.
Българското войнство и неговите организации действително са на кръстопът. Вече не търпи отлагане отговорът на въпроса- ще бъде ли българското офицерство фактор в държавата и обществото, или ще си остане само един статист и страничен наблюдател от който нищо не зависи. Затова на дневен ред се поставя задачата за обединение на военно- патриотичните организации и съюзи, което е условие и предпоставка за промяна на статута на българското войнство. Съвременен опит в това отношение няма. Никой от нас не е правил обединение. Затова важна предпоставка и гаранция за успеха на каузата за обединението е тя да стане колективно дело на целокупното българско войнство и на неговите организации, а не на измислени и при това нелигитимни координационни съвети. Подмяната няма да ни свърши работа. Още повече, че обединението не е самоцел. То е само първата стъпка по нелекия път на промяната, която ще доведе до повишаване качеството на съюзната дейност. В случай, много актуално звучат думите на великия Алберт Айнщайн, който изрича поучителните слова че, „не е възможно да се справим с проблема, ползвайки същия тип мислене, който е докарал този проблем“.
Фундаменталният проблем е, че българското войнство е разпокъсано, че са налице десетки ВПО, че по- младите офицери и сержантите странят от съюзния живот, че не сме фактор в обществото и държавата, че не сме опора и защитник на своите членове. Нашите организации носят отговорност за това, че българското офицерство, което винаги е било в първите редици на елита на нацията, през годините на прехода беше унизено и захвърлено в задния двор на обществото. До тази нерадостна реалност стигнахме по много причини от обективен и субективен характер, по които аз вече съм писал и съм изказал своето мнение. Започнатата промяна ще изисква нова философия, преустройство на мисленето и действията за решаване на проблемите, с които сега се сблъскваме. Аз не чукам на отворена врата, а се опитвам да предложа ключ за отваряне вратата на обединението.
Ключът на единението и на обединението на военно- патриотичните организации и съюзи е в наши ръце. Този вълшебен ключ е създаване, на конфедеративен принцип, на единен, Общ съюз на българското войнство. Това означава да има обединение, но на равнопоставена основа, при запазване на организационната самостоятелност, автономността и самоуправлението на съществуващите ВПО. Организираните от ръководството на СОСЗР съвещания и работни срещи посветени на обединението не дадоха резултат. Откровено казано, с няколко изключения, огромното болшинство от ВПО ги бойкотираха. Дори упорито налаганото Споразумение за съвместна дейност по обединението на военно- родолюбивите организации в Р. България в крайна сметка не беше подписано. Не е ли това знак за преосмисляне решението на Централния съвет, обединението да стане на основата на СОСЗР, и за отправяне на поглед към другите проекти, включително и на преложения от мен.
Много ми се иска да бъда разбран правилно. Аз не предлагам „риба“, аз предлагам „въдица“.
Този израз е само една метафора. Всъщност „въдицата“ е политика, стратегия и план за действие. Моят проект е с поглед устремен към бъдещето.Той отчита, както сегашните реалности, така и изискванията произтичащи от тенденциите за развитието на света, страната и гражданското общество у нас. Той не търси еднократен ефект и моментни изгоди за когото и да било. Това е работещ и перспективен модел, който води до решаване на пробемите и носи трайни изгоди на членовете на Общия съюз, на държавата и обществото.
С моите тези и виждания по въпросите на обединението, аз не предлагам „пари“, аз давам формула за печелене на пари.
Парите, колкото и да са , рано или късно свършват, ако не се умножават. Те са като огъня, който ако не се подклажда, бързо огасва. “Парите“, в нашия случай, са идеите, политиките и практическите действия за тяхното реализиране. А формула за печелене на „пари“, която предлагам включва целия инструментариум от подходи, форми, механизми и технологии на работа обединени в система, която да функционира по единен замисъл и план за действие.
Аз съм ценител и се прекланям пред мъдростта на народа. През годините научих и изпитах на гърба си най- важния урок на историята, който учи, че „Няма добро дело, което да остане безнаказано“.
Тази житейска мъдрост може да бъде прочетена по два начина. Някои ще кажат, че щом добрите дела се заплащат с наказания, значи не трябва да се правят добрини. Други пък, към които и аз се причислявам, смятаме, че добрите дела са присъщни на добрите хора. Затова не се страхувам от „наказания“ и продължавам да работя в интерес на общественото благо. В конкретния случаи, заради моите виждания по въпросите за обединението на военно- патриотичните организации и съюзи, срещам от отделни колеги от ръководството на СОСЗР подозрителни погледи, получавам упреци и безпочвени обвинения. Колкото и да е парадоксално, „наказват“ ме защото искам да съм полезен, защото имам собствено мнение и открито прокламирам своите тези и виждания за начина по който да се извърши обединението на нашите организации. Аз разбира се съм над нещата и няма да вдигна белия байрак. Ще отстоявам до край моята правда.
Мнозина определят обществената работа като много благородна, но неблагодатна дейност. За мен обществената работа е апостолско призвание. Тя не е за всеки. На обществената работа се посвещават само хората решили да служат безкорисно на своето съсловие, на своя народ и Родина. Не приемам , че ангажираните, срещу заплащане, с ръководството или работата в граждански организации, вършат истинска обществена работа. Това е всичко друго, но не и общественополезна дейност. Едно от нещата с които се гордея е , че в почти 20 годишната ми работа в обществения сектор не съм получил нито стотинка за вложения от мен интелектуален и какъвто и да е друг труд. Всичко е било и е на ползу роду.
