ЗАД НОВИНИТЕ

Калейдоскоп: Големите прегрешения на „малките хора“

Калейдоскоп: Големите прегрешения на „малките хора“

12 Септември 2023

В дните около Гергьовден попаднах на есе от проф. Евгени Дайнов – автор и коментатор на  немската  пропагандна  станция „Дойче веле“ (DW), която, както е известно, е форт-пост на информационната кохорта на американската „дълбока държава“ в Европа. По силата на таен договор, подписан на 21 май 1949 година от преходното правителство на ГФР и съюзническите сили в Западна Германия, Федералната република предоставя на победителите пълен контрол върху немските вестници, радио и телевизии до 2099 година, поема задължението да осигурява най-добри, привилегировани условия за техни инвестиции в немската икономика, да съхранява златния си резерв в националния трезор на САЩ във „Форт Нокс“- Кентъки, да осигурява най-добри условия за постоянното и автономно военно присъствие на Съединените щати в Германия. Това е „премията“ на САЩ за вложените средства и дистанционното проследяване на гигантската битка с немския фашизъм, продължила цели шест години. Странното е, че подобни „дивиденти“ САЩ получиха и след победата си в Студената война, като с подмолни „мирни“ действия, конспирации, предизвикване на икономически кризи, надпревара във въоръжаването и тотална демагогия, само за няколко години превърнаха високоразвитите бивши социалистически страни, и най-вече СССР, в своя огромна европейска колония.Итованебяхасамоприказкиинамерения – българите вече над тридесет и четири години са „ощастливени“  от  реалното  си  включване  в глобалния план, но за разлика от немците, имащи тежка вина за милионите човешки жертви в сполетялия Европа Апокалипсис, за българите нямаше „план Маршал“, а с много възторг и опиянение от сбъднатите си надежди, под аплодисментите на народните  си  избраници,  те получиха своя „подарък“ - Програмата Ран-Ът, даваща изключителна политическа, икономическа, финансова и военна защита за интереси на западните правителства и бизнес у нас. За съжаление, обещаните многомилионни инвестиции не дойдоха, напротив, бедна Блъгария кредитира американския ВПК с безлихвен, няколкомилиарден кредит в долари, и години наред очаква да получи своите платени и морално остарели американски самолети.

Въпросният договор от 1949 година, превърнал победената и унизена Германия в най-голямата колония   на   САЩ   в   Европа,   е   известен  като „Канцлер-Акт“  и  всеки  новоизбран  канцлер  на ГФР, преди официалното си встъпване в длъжност полага подписа си под него. Владеейки тази информация, всеки честен и здравомислещ човек в света е наясно, че информацията, която излъчват  немските  СМИ  се  следи  и  е  част  от общата   пропагандна   имперска    стратегия   на американската „дълбока държава“, характеризирана от 45-я президент на САЩ Доналд Тръмп като „...корумпирана политическа власт,..., стояща зад усилията на радикалната Глобализация, която отнема властта от работещите хора. Техните финансови ресурси са практически неограничени, техните политически ресурси са неограничени,  техните  медийни  ресурси  са   ненадминати. И най-важното! Дълбочината на тяхната аморалност е абсолютно безгранична!“ 

Антрифилето на Евгени Дайнов в DW е със заглавие „Лоша новина за тези, които чакат“ гнилия Запад „да пропадне“.

По  форма  това   писание   не   е   „антрефиле“,   а разгърнато пропагандно русофобско есе, подтикващо болшинството от българския народ да не вярва на родителите си и на собствените си преживявания от преди 35 години, да забрави, че в недрата на неговата държава се е родила сляванската писменост, че Св. Седмочисленици са първите разпространители на православната вяра сред сляванството. Подобни писания преследват разединение в обществото, омраза между държавите, изтриване на родовата памет и отказ от традиционните ценности, дълбоко вкоренени в гените на българите още от времето на Първото българско царство, когато Родината ни е била третата по сила държава в Европа, а старобългарският, църковнославянският език е бил признат от папа Андрий Втори за четвъртия език  след  еврейския,   латински   и   гръцкия,   на който да се четат молитви и отслужват богослужения в христианските църкви по света. Авторът и коментатор на „Дойче веле“ си играе  с понятията права и свободи, индивидуализъм   и съборност, превъзнася „договора“ между гражданите и държавата, съдържащ правила, писани от Големия брат вместо закони, целящи ошашавената аудиторията да  забрави чувството си на признателност и благодарност към   великия   руски   народ и да възхвалява „единствените“ и „изключителните“,  имащи за свои идоли властта, парите и удоволствията в т.ч. и сексуалните первезии.

Тук  би  трябвало  да   отделим   малко   място   на личността на автора на въпросното есе. 65-годищният професор от НБУ Евгени Дайнов произхожда от здраво, комунистическо семейство: Баща му Александър Дайнов от 1961 г. до 1965 г. е постоянен кореспондент на печатния официоз на НРБ в-к „Работническо дело“ в Москва, а от 1971 г.  до 1977 г.  е кореспондент  на същия вестник в Лондон – длъжност високо номенклатурна и добре платена.

Интересното в случая, че журналистът Дайнов и в двата случая се завръща в България след важни събития: в първия, след снемането на Хрушчов, а във втория- следподписването на Заключителния акт от Хелзинки. В тази връзка за интересен случай от своята практика разказва Костадин Чакъров, дългогодишен помощник на Тодор Живков. През втората половина на 70-те години на миналия век, на сутрешното кафе при Първия, Живков се обръща към него с въпроса: „Чакъров, какъв е този кореспондент на „Работническо дело“ в Лондон? Следя публикациите му и не мога да разбера, какво иска да каже с постоянно повтаряните квалификации: „загниващия капитализъм“, „тежкото положение на работническата класа“, „нечовешката експлоатация на английските трудещи се“? Кажете му да престане с тези внушения. Хората вече пътуват, четат, сами виждат, кой как живее и трябва да ги оставим сами да си правят изводите!“ Не след дълго Дайнов- старши е върнат в страната и е назначен на непрестижния за неговите заслуги пост – редактор на в-к „Софийски новости“.

Самият Евгени Дайнов завършва средно образовоние  в  Лондон,   бакалаварска   степен в Оксфорд („Много странно!“ - по онези, комунистическите мерки!), като по време на следването си, както пише в автобиографичния си роман „Записки по революцията. В България и другаде“ се е увлякъл идейно по троцкизма. Тази опортюнистична изцепка не му попречва през 1982 година, когато е само на 24 години, с решение на Секретариата на ЦК на БКП, да бъде зачислен като редовен аспирант в Института по история на БКП при ЦК на БКП, където защитава дисертация на тема: „Френската комунистическа партия  и  проблема  за  политическите   съюзи -  1972  /1981г.“  („Странно  и  гнило!“-  от днешна гледна точка!) От март 1985 година е асистент във Философския факултет на Софийския университет, а 1985/86 г. е гост-преподавател в колежа „Сейнт. Антоний“ на Оксфордския университет. По-късно специализира в Париж под ръководството на проф. Ален Ланспо. ( Какъв е този афинитет към гнилия Запад, според официално изповядваните квалификации по оново време? Или има нещо друго?)

За генезиса на тези политически „салто морталета“ се налага да си спомним и за още един  парадокс.  През  1972  година  авторът  на „Тоталитарната държава“ Желю Желев, след седемгодишна забрава и за изненада на всички, които са били наясно с железните изисквания на класово-партийния подход при издигането на кадри, е назначен от „лошата“ държава на висока номенклатурна длъжност – завеждащ секция „Култура и личност“ в престижния Институт по култура на НРБ, а през 1974 година той защитава, с деветгодишно закъснение, и кандидатската си дисертация. За какви заслуги, с чия протекция, с какви договорки е било възможно да се случи всичко това в една тоталитарна комунистическа държава?!

Въпроси, останали загадка за много верни на Партията и народната  република  съграждани  на др.Желев, но станали особено актуални след 1982 година, запомнена със смъртта на Леонид Брежнев и с появилия се бестселър на Ж. Желев
 „Фашизмът“!

Едва ли така подробно щяхме днес, 40 години след тези събития, да си спомняме за тях, ако  д-р Желев не бе оглавил политическата партия Съюз на демократичните сили, която заедно с Иван Костов, Филип Димитров, Петър Стоянов, под ръководството на Андрей Луканов и под „акомпанимента“ на бившия научен сътрудник от Института по  философия  на  БАН,  дисидент  и терорист Ахмед Доган, както и проф. Иван Ангелов от Икономическия институт на БАН формира   шпиц-командата   за   ликвидиране на народната република и превръщането на страната в безгласна колония на САЩ, без морал и етика в отношенията, без традиционните ценности и с умишлената заблуда, че народът, заедно със западните демокрации, е поел пътя към по-справедливия и щастлив живот.

И нещо много интересно, което дава отговор на много въпроси, свързани с редица „малки“ хора.

Ж. Желев е готвен от външни сили и веднага след  10  ноември  1989   г.,   по   разпореждане на Луканов, поема ръководството на СДС, финансово подпомаган с държавни средства от министър-председателя Луканов и от Фондация „Отворено общество“ на Сорос.  Иван  Костов,  по свидетелство на същия  Костадин  Чакъров,  на среща с Луканов е молил да бъде нает да работи за новото правителство, след като вече е работил срещу заплащане при Кръстьо Петков. Луканов изпраща Костов при Ж. Желев, където той се присъединява към ръководния екип на СДС. И, както пише Антон Тодоров, в началото на 90-те години, по същата методика(!) представят Евгений Дайнов на Костов,  след  което  той  пише до бъдещия лидер на  СДС: „Уважаеми  г.-н Костов, с неизбежното за балканските условия закъснение прилагам обещаното... Ако биографията Ви безпокои, няма да се разсърдя да спрем нещата още сега... В края на 1989 година напуснах Института с политически обоснована оставка. Малко по-късно комунистически комплот ме изгони от СУ“. След като описва,  че е работил като съветник на Кръстьо Петков в периода януари-февруари 1990 година, т.е. по същото време, когато Костов е заработвал своите 30 хил.долара при същия Кръстьо Петков, Дайнов завършва писмото си: „Накрая. Навремето това, което знам и мога, се представяше  като кауза безплатно и беше използвано без особено висок КПД. Днес това, което знам и мога, струва пари“. („Особено користолюбиво и гнило!“ Всичко си идва на мястото!). И за да може  читателят  да  бъде  окончателно  наясно  с   кого   си   има   работа,   когато   чете   есето  за „процъфтяващия“     Запад,     още     един   малък щрих. През 1998 година Евгени Дайнов заема изключително доходното място на председател на Управителния съвет на фондация „Отворено общество“.  Управителният  съвет  при  избора  си е имал 5-6 кандидатури за този пост, но по предложение на досегашния председател проф. Богдан Богданов се е наложила кандидатурата на Дайнов, който е бил единственият кандидат, лансиран от самия Джордж Сорос.

По отношение на публикацията на „Дойче веле“ от 3 май тази година, оставяме читателите и слушателите сами да си направят своите изводи за  истината  на   изнесеното   и   насочеността   на внушенията, които прави автора. Ние ще коментираме само няколко фрагмента от публикуваното.

Според     твърдението     на     Дайнов,  терминът „гнилият  Запад“  за   пръв   път   е   въведен   от С. П. Шевирев: „Погледнато исторически, въпросната теза се появява за пръв път в статия на руския пропагандист С. П. Шевирев от 1841  година. В тази статия Шевирев  пише: „В нашите искрени, дружески отношения със Запада ние не забелязваме, че имаме работа с човек, носител на зъл, заразен недъг... целуваме се с него, прегръщаме се, споделяме трапезата... и не забелязваме скритата отрова... не усещаме присъствието на бъдещ труп, който вече намирисва.“

Поради това, че този цитат е „отровното жило“, квинт-есенцията на целия текст на Дайнов за реализиране русофобската атака на изданието и автора към българската аудитория, то си струва да разгледаме въпроса по-подробно.

През 1841 година в първия брой на списанието „Московитянин“ е публикувана статия на Сергей Шевирьов със заглавие „Образованието в Европа през погледа на руския човек“. Шевирьов не е пропагандист, той е литературен критик, литературовед,     поет,     обществен     деец  със славянофилски убеждения, редовен  професор и декан  в  Московския  университет,  академик  в Петербургската Академия на науките. В периода 1838-1840 години посещава и чете лекции в институти и университети на Рим, Берлин, Мюнхен,  Париж,  Лондон.  Удостоен  е  с докторска степен в Парижския университет, избран е за член на художественото дружество   в Атина и филологическото дружество в Аграм (днешен Загреб, Хърватия). След завръщането си в Русия е назначен за старши професор по руска словесност и за декан на Философския факултет (1847-1855) на Московския университет..

Добросъвестният превод на цитираният от Дайнов текст е  самокритичен  по  отношение  на руската интелигенция и критичен към преклонението ѝ пред запада, факт, характерен и за българските възрожденци преди и след Освобождението, разделил българското общество на западнофили и русофили по внушения на руския императорски двор. А точният превод на дълбоко метафоричния текст на Шевирьов, тенденциозно изваден от контекста за образованието в Европа, е следният:
„В нашите искрени, приятелски отношения със Запада ние не си даваме сметка, че като че ли си имаме работа с човек, който притежава зъл, заразен недъг, заобиколен от опасна за живота атмосфера .Ние се целуваме с него, прегръщаме се, споделяме трапезата на мисълта, пием от чашата на чувствата и не забелязваме прикритата отрова и, пирувайки, не усещаме бъдещия труп, който вече понамирисва!?“

Само този фрагмент от есето на Дайнов показва,че той изпълнява политическа поръчка. Превръщайки се в съвременния Кириак Стефчов, политологът е напълно увлечен от мейнстрима  и говори пост-истини, обслужващи чужди и вредни за България интереси. Сергей Шевирьов е виден представител на панславянството, такива каквито са и Достоевски, и Аксаков, и Киреевски, и Хомяков, и Данилевски. И само благодарение на обществената дейност на панславянското дружество в Санкт Петербург става възможно след Априлското въстание, императорът Александър Втори да обяви война на Османската империя, свидетелство за което   е включването в движението на княз Черкаски, на генералите  Скобелев,  Черняев,  Фадеев  и на много други  руски  офицери.  Противници  на панславянизма в Русия са Чаадаев и Херцен, които са били прозападно настроени. Интересно е да се знае, че панславянизмът не е руска инициатива, а първоначално се заражда в Европа – през 1826 година в Чехия (Ян Херкел), в Словакия (Павел Шафарик), в Хърватия (Лудвиг Гай), в Сърбия (Вук Караджич). Общославянското братство дарява свободата на България и след 485 години отсъствие от картата на Европа, тя отново възкръсва с името Княжество България! Професор Дайнов и компания дали си дават сметка, какво означава този факт за българската народност, сравнен с едва общо 247-те години живот от основаването на любимите им Съединените щати!!!

За да разбере читателят, че основната идея на автора не са толкова размисли по повод тезата на марксистко-ленинската философия, че „висшият и последен стадий на загниващия капитализъм е империализма“, а възможност да се реализира пропагандна атака срещу онези българи, които по една или друга причина симпатизират на Русия и руския народ. А те са много и затова злобата е толкова голяма! 

Поредната инсинуация на автора е цитат на видния държавник и писател  Уинстън  Чърчил от неговото есе „Близнаци от Ада“, публикувано през 1937 година, в което той пише: 
„Нацизмът и Комунизмът се представят, че са противници... Но те са сходни във всичките си основни белези. Тяхната простота е впечатляваща. Махаш Бог, слагаш на негово място Дявола; махаш любовта, слагаш омразата, след това всичко заработва ясно и логично. Те всъщност си приличат като две грахчета“.

След неудачи като първи лорд на адмиралтейството по време на Първата световна война, след неуспеха му като канцлер на хазната, през 1930-те години Чърчил не е поканен да заеме държавна длъжност и се намира в политическа изолация. В този период на лично творчество той търси аргументи срещу опасното въоръжаване на Германия, както и срещу разрастващото се икономическо сътрудничество между изпадналите във Велика депресия Съединени щати и провеждащата Велика индустриализация Съветска Русия. Есето е предназначено за истамблишмънта на САЩ и звучи като предупреждение.

Когато започва войната, за Чърчил, вече министър-председател, единствената надежда Великобритания да оцелее във войната с Германия е силата на руския дух и Сталин, както и парите и военната помощ от САЩ и Рузвелт.
Той сменя тона и в реч пред Палата на общините от 24 май 1944 г., заявява:
„Дълбоки промени се случиха в Съветска Русия. Троцкистката форма на комунизма напълно е „изметена“ от страната. Победата на руските армии ще доведе до укрепване мощта на руската държава и, несъмнено, ще разшири нейния кръгозор. Религиозната съставляваща в живота на руския народ сега ще преживее удивително възраждане!“ 

Неистовата ангажираност на Дайнов след 10 ноември 1989 г. към русофобията, антикомунизма и неолибералната  идеология  не говорят добре нито за неговия морал, последователност и отстояване на принципи, нито за професионализъм в търсенето на истината – всичко се свежда до конюнктурна избирателност, безкраен конформизъм и меркантилизъм. Въобще, нашите неолиберали и отляво, и отдясно, изповядващи до посиняване безгранична свобода, пазарен диктат  и  отказ от държавност би следвало да потънат вдън земя, замисляйки се докъде доведоха страната  и народа на България за 34-те демократични години: на дъното сме сред държавите от Европа по отношение на жизнен стандарт, по наличие на собствени производствени фондове, по духовна нищета и разпадане на обществените, политически и междуличностни отношения. Това ако не е деградация и пълен провал на управляващата компрадорска политическа класа, заедно с обслужващите я пропаганден и наукообразен персонал, здраве му кажи!

Сляпото подражание и готовността да се преминат всички граници, за да се угоди на Големия брат и силните на деня, винаги водят до пълно морално падение. Никой не е застрахован от грешни прогнози и временни заблуди. Силата на умния е да признава грешките си, преди те  да са станали големи грехове, касаещи живота и нормалното съществуване на общности от хора  и цели народи. Такива грехове не се прощават , особено когато няма покаяние от съгрешилия!

Деградацията на Запада е обективен процес. Дали този процес ще бъде наречен загниване, боледуване или  пропадане  в  бездната  не  е  от принципиално значение. Важното е,  че  той не води към издигане качеството на живот на големите човешки общности, а облагодетелства малка група от хора, внушили си, че те ръководят света, че те определят правилата на играта, че   те решават кой, как и къде да живее в нашия общ дом – планетата Земя. Такъв подход е примитивен, недалновиден, сбъркан и винаги води до недоволство, сътресения и революции.

Загнива ли Запада? Ето, какво казват истинските личности:
Освалд Шпенглер – световно известен германски историк и философ, през 1922  година публикувал знаковото си изследване „Залезът на Европа. Очерци  по  морфология  на световната история.Т.2. Световно- исторически перспективи“, където е записал:

„..С помощта на парите демокрацията се самоунищожава и то след като парите вече са унищожили духа. Капиталистическата икономика вече на всички е опротивяла до отвращение. Възниква надежда за спасение, която ще дойде някъде отстрани, упование, свързано с забравения тон на честта, на рицарството, на вътрешния аристократизъм, самоотвержеността и дълга“
(„Звучи актуално днес!“)

Йозеф Стиглиц, нобелов лауреат по икономика (Joseph Stiglitz), през 2012 г. публикува капиталния си труд „Цената на неравенството“, в който пише:
„Ние се превръщаме в страна, в която богатите живеят в затворени общности, изпращат децата си в скъпи училища и имат достъп до първокласна медицинска помощ. Мнозинството от народа обаче живее в условия на несигурност, има достъп в най-добрия случай до посредствено образование и до ограничено здравеопазване.....
Сегашното американско общество се управлява от правила на играта, които отслабват способността на работниците да се пазарят равностойно с капитала”.
(„Процес на деградация!“)

Проф. Иван Ангелов – учен-икономист, член на групата по Ричард Ран и Доналд Ът, преразгледал и изцяло променил разбиранията си за пътя на България след 1989 г.:
„Българският преход“ е много по-труден от прехода на други диктаторски еднопартийни режими като Испания и Португалия, към политическа демокрация и нормално пазарно стопанство. Там нямаше промяна в системата – тя беше и остана капиталистическа в рамките на същия европейски пазар... Пренебрегването на това обстоятелство чрез прилагане на прословутата „шокова терапия“ и грубо разкъсване на тъканта на икономическата система причини драматични икономически, социални и психологически последствия. Настъпиха резки промени в характера на собствеността и нейното разпределение; голяма безработица и принудително масово търсене на работа в чужбина; мащабно изтичане на мозъци и на генетичен потенциал; значително обедняване; социална, социално-етническа и регионална поляризация; дълбока депресия, обхванала милиони хора; изостряне на демографската криза. У нас много се говори за материалната разруха, но духовната разруха е по-дълбока, с по-сложни последствия и по-трудно поправима. Това предизвика драматични икономически, социални, политически и психологически промени в живота на милиони хора, хиляди лични и семейни драми с фатални последици“.
(„Процес на загниване!“)

Информация за „незагниващата“ и „процъфтяваща“ България

В рейтингите на ООН за 2019 година (по време на третото, с евроатлантическа насоченост правителство на Б. Борисов!) РБ заема следните позиции: по свобода на словото е на 111 място; по ниво на усещане на щастие – 97 място от 156 страни; по продължителност на живота – 83 място; по доходи на населението – 80 място; по просперитет – 49; по конкурентноспособност, икономически процес и държавно управление – 49; по върховенство на закона – 55 място. За сравнение, до 1989 година, в тези класации НРБ е била винаги сред първите 30 страни в света!

За първи път от създаването си преди повече от 30 години Индексът на човешкото развитие, който взема предвид  очакваната  продължителност  на живота, достъпа до образование и здравеопазване, средните доходи и качеството на живота, България слиза с четири места надолу в сегашната класация, която отразява данните от 2021 година. В нея страната ни заема 68-мо място. Изпреварват я дори Сърбия, Черна гора и Грузия. България се оказва единствената държава от ЕС, която не намира място сред най-високоразвитите държави в света и е втора в групата на „високо развитите държави“ след Албания! („Много лошо!“) До 1989 година НР България е заемала 29 място в тази класация!

Информация от „незагниващите“ Съединени щати

Учени от Харвард – фалшификатори!

Неотдавна  публикувани  документи  показват,  че производителите на захар в Америка са подкупили високопоставени и влиятелни учени от Харвардския университет в САЩ, заплащайки им за публикация с фалшиви новини за основните причини за сърдечните пристъпи при човека. Тези позиции на харвардските учени в течение на десетилетия значително са повлияли на стратегията  на  общественото   здравеопазване и резултатите от това влияния се усещат и понастоящем.

Тази новина бе обявена в наскоро публикуван доклад в списание JAMA Internal Medicine и разтърси изследователското общество.Ако експертите взимат подкупти и лъжат за причините на сърдечните пристъпи, то за какво още биха могли да лъжат?

Захарната промишленост е заплатила на авторитетните харвардски учени за публикация, в която се констатира, че мазнините, а не  захарта са основната причина за сърдечно- съдовите заболявания се посочва в неотдавна публикуваните документи! (гнило!) www.dailymail.co.uk

Ръст на самоубийствата в САЩ

През 2021 година в  САЩ  над  38  000  мъже  са се самоубили, което е най-високият  показател за последните 20 години. При това мъжете умират  от  самоубийство  четири  пъти  по-. често от американските жени.,  пише  в  статия  от 18 май т.г. вестник The Hill, публикувайки данни на компанията Gallup. Проблемът със самоубийствата при мъжете, сравнен с реалната криза с психическото здраве на жените и девойките в САЩ е на второ място. 37 % от жените са преживяли депресия през живота си, докато при мъжете този процент е 20%. Парадоксално е, че жените извършват по-често опити за самоубийство, докато мъжете умират по-често от извършени самоубийства.

Според изследване, проведено в 17 страни през 2008  година,  Америка  заема  първото  място   в света по броя на опитите за самоубийство. Демографската група на възрастните мъже е най-силно заплашена от самоубийства. През 2021 година броят на самоубийствата сред мъжете на възраст над 75 години е 42,4 на 100 000 американци, което е най-високият показател сред мъжете и жените в останалите възрастови групи. Най-тревожно, обаче, е стремителният ръст на самоубийствата сред младежите, отбелязва изданието. Нивото на суицида сред юношите и девойките във възрастовата група от 15 до 24 одини за периода 2001 -2021 година е нараснал от 16,5 на 100 000 души на 23,8. Нивото на самоубийствата за същия период сред девойките и жените в същата възрастова група се е увеличило над два пъти и е 6,1 на 100 000 души. Самоубийствата сред момичетата на възраст от 10 до 14 години, за които до преди 20 години нямаше данни,през 2021 година е 2,3 на 100 000 души.(„Страшна истина!“)

ххх


Човешката цивилизация трябва да намери отговор и решение на въпроса  за  приемливия за всички жители на планетата модел на развитие на държавите и обществените отношения.  Справедливи  и  актуални  са думите от Декларацията на независимостта на Съединението щати от 1776 година:
„Ние смятаме, че видни от само себе си са истините: всички хора са създадени равни, а техният създател ги е дарил с някои неотнемаеми права, измежду които правото на живот, на свобода и на стремеж към щастие. И за да гарантират тези права, хората си учредяват управление, което извлича справедливата си власт от съгласието на управляваните“.

Ако този универсиален текст се приема от всички хора на земята, които изповядват различна вяра, имат различно социално и имуществено положение, различен цвят на кожата, различен пол, различни умствени и физически възможности, то би трябвало да се намери формата, по която всеки да изрази съгласието си към тези принципи лично. Като резултат от това всеобщо съгласие следва да се приемат няколко общи правила, които никога и от никого да не бъдат нарушавани. Едно от тези правила трябва да бъде, че хората, държавите и обществата се ръководят от СИЛАТА НА ПРАВОТО, А НЕ ОТ ПРАВОТО НА СИЛАТА!

Днешните проблеми на света са следствие от наглото твърдение  на  американската  нация,че е изключителна и единствена по рода си! Ето доказателството:
44-ят президент на САЩ Барак Обама, без стеснение за неадекватност, заявява:
„Америка трябва да определя правилата. Америка трябва да приема решенията. Другите страни са длъжни да играят по правилата, които ще установи Америка и нейните партньори, а не обратното“.

Това изказване може да е вярно само за народа на САЩ и то при положение ,че управляващата власт е справедлива към всички свои граждани. Но в сегашното  ѝ  изпълнение,  обективно,  тя  не е такава. Сегашната власт на Америка не е само неоколониална, тя е класически пример за империализъм вдействие! Воденот тази максима, Клинтън бомбардира Югославия и силово наложи чрез агентите си за влияние „Вашингтонския консесус“, по който всички бивши соцстрани в т.ч. и Русия фактически бяха анексирани и силово, с натиск отвън, бяха принудени да деградират!

„Рейгъномиката“, чиято рожба през 1989 г  бяха  и 10-те правила на Уйкилсън за „Ващингтонския консенсус“, се базираше върху „политиката на предлагането, където пазарът решава всичко“; тя залагаше на намаляването на данъците,на държавните регулации и разходите; на използването на притока на пари за регулиране на инфлацията. Но за разлика от желязната ръка на МВФ, който методично тероризира и задушаваше България през годините, то за Големия брат, когато е било в негов интерес,  заобикалянето на „правилата на свободния пазар“  никога не   е било проблем. Така например, президентът Обама, при настъпилите тенденции за разпад на системата в резултат кризата от 2008 г., през 2009 г. той рязко сменя посоката, като заявява: „Аз основавам политиките си не върху абстрактни модели (има се предвид неолибералния модел- б.а.), а върху реалните факти, базиращи се на това, как хората постъпват в ежедневието си“, т.е. изчистено от деликатността на израза, той се ръководи не от неокласическата, а от поведенческата икономика, което е едно и също, но обръща гръб на „рейгъномиката“ и „пазара“! Група наши възмутени граждани питат: „Защо този тезис за отказ от неолибералните подходи не бе препоръчан за изпълнение чрез МВФ и на управляващите компрадори в  България,  които  и до ден днешен отказват намеса на държавата при решаването на важни за народа въпроси, оправдавайки се с наказания на ЕК за оказване на „държавна помощ, която нарушава или застрашава свободната коонкуренция!“ А когато „свободната“ конкуренция на стара Европа унищожи цели отрасли на НР България, обричайки на мизерия и болести един цял народ?! Обичайните двойни стандарти?

Престъпвайки принцините на „Рейгъномиката“  и   „Вашингтонския   консенсус“,   Обама  създава „Отдел за информация и регулация“ в Белия дом, състоящ се от 29 държавни служители под ръководството на видния икономист Кас Състейн, който започва да надзирава всички регулаторни органи на изпълнителната власт на федерално ниво. Отменени са рестриктивните политики на ФРС, смекчено е антитръстовото законодателство, регулира се производството, търговията и цените на петролните продукти, прилага се антициклична фискална и монетарна политика в кейнсиански стил, за да се стигне до днешните мащабни антикризисни програми в стил „а ла Кейнс“ и национализации на банки „а ла Маркс“ за застрашени от фалит ключови финансови институции. Къде остана сакралната регулираща роля на пазара?

САЩ, в навечерието на Първата световна война, имат  държавен дълг от 3 млрд. долара, който  се равнява на 4500 т злато, а в същото време кредитират с емитирани от ФРС долари и двете воюващи страни на обща стойност 10 млрд. долара, превръщайки се от сериозен длъжник   в крупен световен кредитор, измествайки британския фунт -стерлинг в качеството му на резервна валута. Това е началото!

Към края на 2013 година общата стойност на наличните долари и на финасовите инструменти (деривати) номинирани в долари бе $710 трилиона, което девет пъти превишава стойността на световния брутен вътрешен продукт ($87 трилиона). Т.е. доларът е бил обезпечен със стоки и услуги едва на 11%, но не и със злато! Всичко останало до 100% е тонове обикновена хартия, „защитена“ от американското оръжие и армия, разположена по целия свят. Тази система действа безотказно вече над 100 години. Всички опити за промяна и отказ от подчинение на правилата се наказват по възможно най-жестокия начин и дискредитация за инициаторите .

На 4 юни 1963 година Президентът  Джон  Кенеди подписва Указ  №11110,  който  връща  на правителството на САЩ правото да емитира американски долари, обезпечени със сребро, собственост на държавната хазна, т.е. емисия  без да се трупа държавен дълг към 12-те частни банки на ФРС. След по-малко от 6 месеца, на 22 ноември с.г., президентът Кенеди е убит. В същия ден встъпилия в длъжност президент Линдън Джонсън отменя указ № 11110 и по-късно изземва от обръщение емитираните от държавата долари, обезпечени със сребро.

Ето и думите на големия американски индустриалец Хенри Форд:
„Добре е, че американците не разбират нашата парична система. Ако те се заинтересуват от нея, то още утре в Америка ще избухне революция!“

Не е ясно как политологът Дайнов би определил тези факти, но за здравомислещия непредубеден човек, тази планетарна далавера не е симптом на гниене – това са показания за тежка „болест“ с летален изход!

В есето на Евгений Дайнов главният лайтмотив   е тържеството на абсолютната свобода и индувидуализма, които са гаранция за просперитета на Запада в противопоставянето им на съборността и справедливостта,  характерни за православната и славянска народопсихология и общност. Но както при търсенето на компромис  по   въпроса  за  славянофилството   и прозападната линия на поведение, то и тук решението  е  в  съвместяването  на  понятията  и нормите за поведение така, че да не страда общият хармоничен ход на обшествения  живот, целящ благоденствието на всички хора. Когато се фетишизира тезата на гуруто на неолиберализма М.Фридман, че „Свободният човек гледа на държавата като на средство, като на инструмент, а не като на източник  за милостиня и подаръци(?), или като на господин, или Бог, комуто сляпо да се кланяш   и на който да служиш!“ не може да има даже размяна на мисли, камо ли диалог в търсенето на общополезни и взаимноприемливи решение. Това е път за никъде, защото  във  всяко  човешко общество, наред с предприемчивите, с инициативните и работохолиците, трябва да има организирана могъща сила, която да се грижи за бедните, за тези, които не крадат и не лъжат, не бандистват и не рекетират, а просто честно   се трудят, за децата и престарелите, за хората в неравностойно положение!

И това може да бъде само справедливата държавата!

   Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без разрешение от редакцията на БРОД за България

на горе