Остава и горчилката, че въобще допускаме така лесно да ни провокират:
…нима от месеци не се знаеше, че Вселенският ще постави в София въпроса за паметника на екзарх Антим в Одрин /той между другото е в двора на българската църква, а това си е определена суверенност, пък и май никой не поставя под съмнение вдигането на схизмата/;
…нима мераците да се прехвърлят в България мощите на цар Самуил от години не е прикритие да се изтъргуват църковните ценности и особено средновековните ръкописи от Западна Тракия и Егейска Македония срещу грандиозна комисионна;
…нима не се знаеше отдавна, че Вселенският само чака сгоден момент, да си събере вересиите, за уж безкористната подкрепа срещу разкола в БПЦ от 90-те години на миналия век ?
Не бива така, Ваше Светейшество! В християнския мир помощта е даром, иначе е търговия или услуга в аванс -знаем кой ги практикува.
Да си епископ на София е престижно колкото да си епископ на Рим или на Константинопол. Обръщението към тези епископи е Ваше Светейшество! Това го знаят всички, които се отнасят добронамерено към християнството, независимо от натрупаните исторически проблеми, болки и табута.
Но когато натрапчиво се обръщаш към някои от тези Светейшества с Ваше Блаженство, вече си е провокация и то не към протокола, а към цивилизационните устои на християнския дух .
В Църквата дребни неща няма! Както в живота - няма дребни чувства - има само дребни души.
И нещо забележително - зад доста демонстративното и менторско натякване за църквата-майка и църквата-дъщеря - прозираше искреното до изумление учудване на Вселенския, че щенията му и отношението му срещат негативни реакции. Сякаш май някой предварително му бе внушил, че овчедушните в София ще преглътнат смирено всичко! Именно това учудване създаде усещане за непохватност в този несъмнено умен и гъвкав духовник.
А и реакциите сред домакините не бяха еднозначни. Когато един държавник почне да се обяснява, уви, го прави за сметка на цялата нация. Никой по света не казва „Горките аборигени, виж какъв вожд им се е случил”. Казват „Каквото тялото, такава и главата”. И дано в търсенето на отговорност да го отнесе някой Мунчо, без да се лепне нещо по Светата ни Църква.
Прочее, какво да му се сърдим на Вселенския? Той просто ни пробва на опън, пък ако нещо се откърши - още по-добре. Берекет версим, както казват в Константинопол.
Та нима ние сами не дадохме повод за подобно отношение още с разкола и с безумния стремеж да оплюем всички и всичко – и в църковната йерархия и в самата духовност. Сами сме си виновни. До гуша да му дойде на човек от борци за „истината”, обладани от якобинско-болшевишки демократичен плам!
Българската Църква е канонизирала Свети Борис-Михаил като Цар, Равноапостолен Покръстител, но всезнающите историци тръбят – Не ! - той е княз… Баста! Светата Православна наша Църква казва Цар, значи е Цар - и толкоз, какво тук значи някаква си историчност.
Нашият Рим е в София, нашата Голгота е в Батак, нашите Термопили са на Шипка, нашата гордост са АзБуките… Да не забравяме, да внимаваме!
И тогава някакви мимолетни визити няма да ни уязвяват!
