„Страните по Договора се договарят, че въоръжено нападение, предприето срещу една или повече от тях в Европа или в Северна Америка, ще се разглежда като нападение срещу всички тях“.
Чл.5 на Северноатлантически договор
НАТО е най-старият и най-силният военно-политически съюз. В началото на месец април, тази година, той навърши 75 години. Към момента, под знамената на Алианса, маршируват армиите на 32 страни от Европа и Северна Америка. С тази внушителна военна сила народите от атлантическото семейство свързват своята сигурност и защитата на свободата и териториалната цялост на страните си. За държавите - членки, Северноатлантическия съюз е опора, надежда и гарант за техния суверенитет, политическа независимост и просперитет.
Същевременно, поставяйки се в ролята на основен инструмент в ръцете на САЩ във войната с Русия в Украйна, НАТО е със „заслуги“ за приближаване на човечеството до Третата световна война. Никога до сега, след Втората световна война, не сме били толкова близко до избухване на нова световна война, която ще погуби човешкия род. И тази опасност с основание се свързва най-вече с войната в Украйна.
Днес се навършват 1000 дни от началото на Специалната военна операция на Русия в Украйна. Ескалацията на тази братоубийствена война, може да доведе до пряк сблъсък на САЩ и НАТО с Руската федерация и до въвеждане в действие на чл.5 на Договора за НАТО. Всъщност
иде ли време за чл.5 на Вашингтонския договор?
На 17 ноември западни медии огласиха информация, която два дни по-късно беше официално потвърдена от Държавния департамент, че президентът на САЩ Джо Байдън е разрешил на Украйна да използва предоставените й армейски тактически ракетни системи (АТАСМS) с обсег до 300 км., за нанасяне на удари в дълбочина на територията на Русия. И не беше нужно много време това решение да се приведе в действие. На 19 ноември Министерството на отбраната на Русия съобщава, че в 3,25 ч., УВС са нанесли удар с шест американски оперативно-тактически ракети „ATACMS“ по военна база в близост до град Карачев, Белгородска област. Пет от тези ракети са били унищожени от руската ПВО система, а една е повредена и паднала на техническата територия на военния обект и е предизвикала пожар, който е бил оперативно ликвидиран. Великобритания и Франция също разрешиха на Украйна да се нанасят удари с предоставените от тях ракети Storm Shadow/SCALP. ВСУ се възползваха от това разрешение и на 21 ноември, в хода на комбинирана ракетна атака системите Storm Shadow от Обедненото кралство и системите HIMARS от Съединените щати, поразиха военни обекти на територията на Руската федерация в Брянска и Курска област. Всичко това се случва малко повече от два месеца преди официалното встъпване в длъжност на 47 президент на САЩ Доналд Тръмп.
Случайно ли, това за което от месеци моли и настоява президентът Зеленски, се случи точно сега, в преходния към новото управление период, или такива събития в свръхдържава като Щатите се подготвят предварително, търпеливо и целенасочено. Възникват и други въпроси, кой от кой по-важен и всички сочещи наличието на общ знаменател – в тази работа има стратегия и тя е присъща на средите от които е родена. И действително логични са и такива въпроси като: Как така бързо се спука балонът, че евентуалната победа на Тръмп няма да бъде призната и може дори да се стигне до гражданска война; Как „дълбоката държава“ и сие противници на Тръмп, „со кротце и со благо“ приеха на президентския пост да застане омразен човек, на когото заведоха десетки съдебни дела и когото на два пъти дори се опитаха да убият?; Случайно ли Байдън, след изречените тежки обиди, клевети и интриги по адрес Доналд Тръмп, го покани на среща в Овалния кабинет, посрещна го добродушно, поздрави го за победата и го увери в цивилизованото предаване на властта; И защо в тези дни президентът Зеленски смекчи конфротационния тон и заговори за планове за мир и преустановяване на бойните действия. Всички тези „благи“ приказки, действия и бездействия се приеха със задоволство и бяха мехлем за ушите на американската и световната общественост.
Оказва се обаче, че много хубавото не е на хубаво. Разрешението за удари в дълбочина на руската територия е нещо като бомба в мирното предаване на властта в САЩ. Със или без основание, на мен лично ми замирисва на привеждане в действие на коварен план целящ затормозяване или направо проваляне встъпването на Доналд Тръмп на президентския пост чрез разпалване на голям военен конфликт. Възможно е да се преследва и друга цел – да се ескалира напрежение в отношенията с Русия, което да попречи на Тръмп да постигне обещаното мирно споразумение между Русия и Украйна и в крайна сметка да се принуди да продължи политиката на Байдън. От екипът на Тръмп реагираха остро на тази провокация. Доналд Тръмп-младши каза: „Военно-промишленият комплекс изглежда иска да започне Трета световна война, преди баща ми да успее да постигне мир и да спаси животи“. Не може да има съмнение, че Тръмп - младши е съгласувал предварително тази си позиция със своя баща. От своя страна милиардерът Илон Мъск, като разкритикува решението на Байдън, предупреди, че „Русия може да отговори огледално, което е проблем“. И действително, опасенията и тревогите, не са никак безпочвени. Известно е, че за руското държавно и военно ръководство ударите в дълбочина е най-червената от всички червени линии, която се възприема като екзистенциална заплаха за самото съществуването на руската държава. По повод на подобни заплахи, още на 12 септември, в Санкт–Петербург, В. В. Путин заяви: „Западът ще влезе в директна война с Русия, ако позволи на Украйна да нанася удари по територията на Русия с ракети с голям обсег западно производство“. Много остри и гневни са реакциите на Москва, които последвалите украинския ракетен удар. Известният политик и депутат, генералът от запаса Владимир Джабаров, определи този ход на американския президент като „безпрецедентна стъпка към Трета световна война“. Отчитайки реалните екзистенциални опасности за Руската федерация, още същия ден ( на 19 ноември) президентът Путин издаде указ с който утвърди направените съществени и от принципен характер допълнения на руската ядрена доктрина. Една от промените казва, че „…всяка конвенционална атака срещу Русия, подпомагана от ядрена сила, може да се счита за съвместна атака срещу Русия“. Широко се коментира, че Русия ще използва в отговор на тази провокация, тактическо ядрено оръжие. Ето какво пише на 19 ноември в публикация в канала си в Telegram Дмитрий Медведев, заместник -председател на Съвета за сигурност, бивш президент и министър-председател на Руската федерация: „Използването на ракетите на Алианса по този начин вече може да се квалифицира като нападение от Блока срещу Русия. В този случай Русия се позовава на правото си да отмъсти с оръжия за масово унищожение срещу Киев и основните съоръжения на НАТО, където и да се намират. И това вече е Трета световна война“. В обръщение на руския президент В. В. Путин, излъчено на 21 ноември, се посочва , че с тези „…атаки конфликтът в Украйна е придобил елементи на глобален характер“. Освен това президента Путин съобщи, че в отговор на украинските ракетни удари с далекобойни оръжия, Русия е нанесла удар, с новата балистична ракета с неядрено хиперзвукова оборудване наречена „Орешник“, по един от най-големите и известни промишлени комплекси от времето на Съветския съюз в Днепропетровск, който произвежда ракетно оборудване и други оръжия. Бойните части на ракетата падат с 10 маха скорост и не могат да бъдат прихванати от никакви средства за противовъздушна и противоракетна отбрана.
Като отчитам факта, че президентът Путин е достатъчно мъдър и търпелив държавник, смятам, че в отговор на ракетните удари в дълбочина на територията на Русия, за сега няма да се използва ядрено оръжие. Ще има стискане на зъби поне до 20 януари догодина. До тогава напрежението ще ескалира, може да има и други удари в дълбочина с което светът ще се приближава към началото на Трета световна война, която безусловно ще бъде армагедон, последван от апокалипсис на човешкия род.
Създадената драматичната ситуация, намекът (за който спомена в Обръщението си на 21 ноември президентът Путин), че Русия ще използва „…оръжията си срещу военните обекти на онези държави, които позволяват техните оръжия да бъдат използвани срещу нашите обекти“ (САЩ, Великобритания и Франция), правят все по-реална вероятността да се стигне до задействане на чл.5 на Вашингтонския договор.
Чл.5 - основа на концепцията на колективната защита на НАТО
Не е пресилено да се каже, че заради чл.5 държавите членуват в Алианса. Мнозина споделят наратива, че без чл.5, НАТО губи смисъл и значение и, че чл.5 е сърцевина на Вашингтонския договор.
Вашингтонският договор е много кратко споразумение, състоящо се само от 14 члена, между страните членки за изпълнение мисията на Съюза. Той съдържа правата, задълженията и отговорностите на партньорите за осигуряване на колективната отбрана. В него няма определен срок за действие на Договора, което означава, че той е безсрочен.
Подписаното от 12 страни на 4 април 1949 г. във Вашингтон международно споразумение съставлява договорно-правната основа на Съюза. Тя е изготвена в съответствие с Чл.51 от Устава на ООН, утвърждаващ неотменимото право на суверенните държави на индивидуална и колективна отбрана
Философията на договора е, че страните се обединяват в общ съюз и действат координирано и в единство въз основа на принципа определящ агресията спрямо държава или държави от евроатлантическото семейство като нападение срещу всички други страни, поради което, заедно или поотделно, те помагат на потърпевшата страна да отблъсне агресора и се осигури нейната свобода, суверенитет, политическа независимост и териториална цялост.
При създаването на НАТО, новоизбраният първи генерален секретар, английският лорд Хастинг Исмей определя неговата мисия с думите: НАТО е нужен за да „задържа руснаците вън от Европа, американците – вътре, а германците – долу“. Първото и второто и сега са си актуални, третото обаче от дълго време е забравено. През 1955 г. ФРГ стана пълноправен член на НАТО и активно участва в колективната отбрана, включително и в изпълнение на първите две повели от завета на лорд Исмей.
Днес мисията на НАТО, като военно-политически блок, е да гарантира свободата и териториалната цялост на страните членки от външна агресия и да способства за осигуряване на международния мир и сигурност включително и извън Евроатлантическата зона.
НАТО се определя като междуправителствена организация (не наднационален съюз) за колективна отбрана, основен стълб на мира и стабилността в евроатлантическата зона и извън нея и стожер на сигурността в света.
Ролята на чл.5 за функциониране на Съюза и за изпълнение на неговата мисия образно може да се сравни със значимостта на сърцето за жизнената дейност на човека. Само, че „сърцето“ на Вашингтонския договор не работи от подписването му та до сега. В 75 годишната история на НАТО няма случай за привеждане на чл.5 в действие, ако не се брои задействането му при удара на 11 септември 2001 г. по кулите -близнаци и Пентагона, но тук не става дума за военна агресия, а за терористичен акт. „Покоят“ на чл.5 не беше пречка, през месец май 2017 г. ,старият нов президент на САЩ Доналд Тръмп, да открие в новата централа на НАТО в Брюксел паметник (създаден от останките от разрушения Световен търговски център в Ню Йорк) посветен на 11 септември 2001 г. и на чл.5 от Вашингтонския договор. Тогава Генералният секретар на Алианса Столтенберг каза, че „… е невъзможно да си посветен на НАТО без чл.5, защото НАТО съществува заради съвместната отбрана“. „Бездействието“ на чл.5 си има своето обяснение и аргументи в интерес на запазването на мира, в противовес на твърдения от рода на за какво ни е нещо, което „гълта“ толкова много средства, пък 75 г. не е използвано по предназначение дори и един път.
Противниците на Алианса му дават други определения и характеристики като: НАТО не е отбранителен съюз, а агресивен блок. (Тази констатация се потвърждава от факта, че Алиансът до сега не се е отбранявал, но е нападал суверенни държави, дори и без надлежно разрешение на Съвета за сигурност на ООН като например Република Сърбия през 1999 г.); НАТО е инструмент на САЩ за гарантиране на тяхната световна хегемония; Той е съюз за обогатяване на ВПК на САЩ; В контекста на войната в Украйна, Алиансът не е гарант за сигурност на страните - членки, а по-скоро е заплаха за техният суверенитет и отбрана, защото ги въвлича в чужда война.
И тук основателно възниква въпросът – мит или реалност е безусловната защита, по силата на чл.5 на Вашингтонския договор, на страните членки от външна агресия?
Защитата по чл.5 на Договора на НАТО не е безусловна.
Мит, който упорито се втълпява на българската общественост след интеграцията ни в евроатлантическото семейство е, че въпросът с военната защита на страната е решен трайно и по безапелационен начин. Този мит се подхранва от наратива, че по силата на чл.5 на Вашингтонския договор, НАТО ни пази и е гарант на териториалната цялост на страната. Без да отричам факта, че чл.5 е сърцевината на Вашингтонския договор, изразявам мнението, че текстът на този член се чете така, както дявола чете евангелието.
Член 5 казва три неща:
Първо - че въоръжено нападение срещу една страна, ще се разглежда като нападение срещу всички страни, които се договарят да окажат помощ на нападнатата държава. Този текст е пожелателен;
Второ - при нападение на страна - членка на Алианса, всяка друга държава незабавно предприема индивидуално и съгласувано с останалите страни по Договора „…такива действия, каквито смята за необходими, включително и употреба на въоръжена сила“. Този текст ясно казва, че помощта на нападнатата страна не е безусловна и не следва автоматично, а има процедури и в крайна сметка националните органи на страните – членки вземат решение под каква форма, кога и как да предоставят помощ на засегнатата партньорска държава. Употребата на въоръжена сила е крайната мярка за подпомагане на нападнатата страна. За този втори аспект на ангажиментите по чл.5 почти не се говори. Клишето е, че по силата на член 5-ти НАТО ни пази. А в същност този член има друг смисъл и той трябва да се схваща като текст регламентиращ започването на съгласувателна процедура между партньорите, а не като постановяващ безусловно задължение да се помогне на потърпевшата страна. И този факт не е единствения с който се манипулира общественото мнение.
И трето: Чл.5 предвижда и сезиране от застрашената страна на Съвета за сигурност на ООН, който да „…предприеме необходимите стъпки за възстановяване и поддържане на международния мир и сигурност.“ Ако неговата намеса доведе до преодоляване на кризата, то тогава няма да се налага въвеждането в действие на чл.5 на Вашингтонския договор.
Задействането на чл.5 зависи и има връзка с чл.3 на Вашингтонския договор, който задължава страните членки „да развиват непрекъснато и ефективно собствените си възможности“ и „да поддържат и развиват способности да се противопоставят на въоръжено нападение“. Това означава, че страните членки на Алианса не трябва да бъдат само консуматори на сигурност, а са длъжни да изграждат такива отбранителни способности, които да им позволяват да се противопоставят и в национален формат на външна агресия.
Ако преведем на разбираем език взаимовръзката на текстовете на членове 3-ти и 5-ти на Договора, ще видим, че тя води към един фундаментален извод. И той е, че България, наред с това, че трябва да е в състояние да дава подобаващ отговор на предизвикателствата и заплахите за колективната сигурност в контекста на съюзните системи за отбрана и сигурност, е длъжна да изгражда нормативен, институционален, ресурсен и професионален капацитет за самостоятелно реагиране при всяка извънредна ситуация свързана със защита на териториалната цялост на страната до пристигане на съюзническата помощ.
В дискусиите по въпросите на колективната защита като правило се изпуска и пренебрегва връзката между чл.5 и чл.4 на Договора. Важно е да се отбележи, че чл.4 се явява предварително условие за задействане на чл.5. Той (чл.4) казва „Страните по Договора ще се консултират съвместно всеки път, когато по мнение на някоя от тях е възникнала заплаха за териториалната цялост, политическата независимост или сигурността на която и да е от тях“.
Можем още да говорим и за връзката и зависимостта на чл.5 и от чл.1 на Договора, който от своя страна постановява „Страните по Договора се задължават…да уреждат всеки международен спор, в който могат да бъдат въвлечени, с мирни средства и по начин, който да не застрашава международния мир, сигурност и справедливост“.
Така че, едва след като се измине описания път и се изпълнят предвидените в посочените членове процедури по Договора, партньорите от НАТО могат с консенсус да вземат решение за провеждане на военна операция за защита на нападнатата страна.
И още нещо за Договора, но извън неговите клаузи, което на практика омаловажава ролята на чл.5.
Бившият и бъдещ президент на САЩ Доналд Тръмп изразява понякога мнения, които на практика обезсилват митичния чл.5. Два примера в това отношение:
По време на първият си мандат ( през 2018 г.), по повод задействането на чл.5 на Вашингтонския договор, Доналд Тръмп публично и многозначително запита: „Защо САЩ са длъжни да защитават една малка страна – членка като Черна гора, рискувайки избухването на Трета световна война“. Намекът е ясен.
И един пример от предизборната кампания тази година: На среща с избиратели в г. Коноуей щата Южна Каролина, състояла се на 10 февруари 2024 г., Тръмп разказва за свой някогашен диалог с президент на натовска страна, който го попитал „Добре, сър, ако ние не платим (за колективната отбрана) и Русия ни нападне, Вие ще ни защити ли?“ На това питане Тръмп отговорил: „Не само няма да Ви защитя, но и бих насърчил Русия в този случай да направи, каквото си поиска“. Около тази позиция на Тръмп се вдигна голям шум в НАТО и европейските страни, но това не попречи на неговата изборна победа.
И действително съвсем хипотетично да допуснем, че примерно Естония обстрелва руски военен кораб в Балтийско море и се стига да човешки жертви. Русия отговаря като нанася въздушен удар по Естонската столица. Следва ли това да се счита за руска агресия спрямо натовска страна и по тази причина да се задейства чл.5 на Договора. Смятам, че подобни случаи няма да бъдат повод за задействане на колективната защита на НАТО.
Преди да говорим за хипотезите, свързани с гаранциите на военната защита на странитечленки, трябва да се отговори на въпроса в какви случай може да се задейства чл.5 на Вашингтонския договор. Този въпрос е регламентиран в чл.6 на Договора. За въоръжено нападение на което се реагира по процедурите на чл.5 се смята „въоръжено нападение срещу територията на някоя от страните по Договора“ , или „…срещу въоръжените сили, кораби или самолети на някоя от страните по Договора“
Освен това, в документи на НАТО, в допълнение на чл.6, е предвидено задействането на чл.5 още при: реална заплаха за националната сигурност и териториалната цялост на страначленка; терористичен акт; мащабна кибератака и хибридни операции (дезинформация, саботажи и други от този характер)
Така че фразата „Дяволът се крие в детайлите“ е особено актуална и за разгледания погоре казус, свързан с въвеждане в действие на чл.5 на Вашингтонския договор.
Проблеми при вземане на решение за провеждане на операция на НАТО по чл.5 на Вашингтонския договор
И този многостранен процес, както задействането на чл.5, не протича автоматично и безпроблемно.
Твърде широкомащабна, сложна и изключително прецизна е процедурата на НАТО за вземане на решение за провеждане на операция по чл.5 на Вашингтонския договор. Не е възможно, пък и надали е необходимо, в една ограничена по размер статия, да се изследва тази толкова сериозна проблематика. Затова тук поставям ударението на подводните камъни свързани със задействането на чл.5 на Договора след поисканата помощ от страна - членка, заплашена от посегателство или станала жертва на външно нападение. Опитвам се на фона на големия обем работа, която трябва да свършат ръководните органи на Алианса свързани с процеса на стратегическото планиране и вземане на решение за провеждане на съюзна операция по чл.5 на Договора, да очертая проблемите които могат да възникнат и допълнително да забавят или затормозят вземането на окончателното решение.
Ето в най-общ вид хронологичният ред за вземане на решение за провеждане на съюзна операция по чл.5 на Вашингтонския договор.
След поисканата по установения начин помощ, държавите - членки се събират на консултации в Северноатлантическия съвет за да решат дали са съгласни да разглеждат възникналата заплаха или предприети агресивни действия, като ситуация по чл.5, или те трябва да бъде отнесена към разпоредбите на чл.4. Това е първото, още на входа препятствие, което трябва да бъде преодоляно. Страната изявила желание за помощ трябва да е подписала „Споразумение между страните по Северноатлантическия договор относно статута на техните въоръжени сили“. България още при встъпването си в Съюза подписа такова споразумение. (Д.В. бр.65 от 2004 г.)
Чрез механизма на консултациите трябва да се постигне консенсус за крайния резултат от обсъжданията на постъпилото искане. Няма ограничения във времето за провеждане и завършване на консултациите. На експертно ниво се възприема виждането, че подобна проблемна ситуация е доста хлъзгава, което изисква всяка партньорска страна да обмисли и формулира своята национална позиция. Три са възможностите: решението за отнасяне на искането по чл.5 се взема бързо и с консенсус; има различия във вижданията и някои страни отнасят ситуацията до чл.4; държава, която не е съгласна възникналата криза да се отнесе към който и да е от двата члена на Договора, реагира по-нататък както намери за добре.
За провеждане на операцията се взема политико-военно решение. Вашингтонският договор лежи в основите на всички дейности провеждани от НАТО или свързани с неговото функциониране като военно-политически съюз. Внимателният прочит на Договора обаче показва, че той не дава точно предписание как трябва да бъде структуриран процеса на вземане на решение. Тази празнота е запълнена с десетки концептуални, доктринални и ръководни документи на НАТО, но и това си е проблем който не трябва да се подминава с лека ръка.
Основните органи които участват във вземането на решение за провеждане на операция по колективната сигурност са Северноатлантическия съвет (САС), Военният комитет, Международният военен секретариат, Съюзното командване на операциите, Съвместното командване на силите, Групите за планиране на стратегическо и оперативно ниво, Командирът и щаба на съвместната съюзна операция.
Главният форум на процеса за вземане на решения на НАТО е Северноатлантическия съвет. Той е центърът за консултации, обмяна на мнения и приемане на решения. В него, когато има сериозни различия в позициите на страните – членки по отношение на провеждането на съюзна операция, чрез използване на възприетата процедура на мълчание, се постига консенсус, без да се налага принуда и ограничаване на правото на страните за отстояване на национални позиции. Тук обаче има опасност за въздействие върху суверенното право на държавите да отстояват позицията приета от националните държавни органи.
В процеса на вземане на решение е необходимо да се подпише Меморандум за разбирателство. Това е двустранно или многостранно договорен рамков документ в който подробно са разписани задълженията за поддръжка от страната – домакин (ПСД), поискала задействане на чл.5 на Договора. За печелене на време заблаговременно може да бъде разработен и подписан постоянен Меморандум за разбирателство по ПСД. След подписване на Меморандума, страните трябва да бъдат поканени от НАТО – командира да се присъединят към него. Съгласните подписват изявление за присъединяване. Несъгласните подписват изявление за намерение. Теоретически е възможно да не се осигурят необходимите сили за провеждане на коалиционната операция по чл.5.
Неразделна част от процедурата свързана с провеждане на съюзната операция е подписването и на Техническо споразумение, което по своята същност е двустранен документ на НАТО - командира и страната - домакин за точно определяне на ангажиментите свързани с провеждането на операцията. Когато страната е притисната в ъгъла, тя волю или неволю, ще подпише всякакво предлагано й споразумение.
След като на политическо ниво е взето решението за военни действия, се издава Инициираща директива, която служи като основа за започване на съвместното и паралелното военно планиране на всички нива на командване.
Процесът на планиране на операцията на военно стратегическо ниво се осъществява от Съюзното командване на операциите, а на оперативно ниво - от Съвместното командване на силите. Целият процес на планиране се съгласува с Процеса на управление на кризи в НАТО и включва няколко етапа или фази със съдържащи се в тях строго регламентирани процедури.
Северноатлантическият съвет е органът който задейства активирането на силите и подготовката им за разгръщане като за целта издава Активираща директива. Тук трябва да се има предвид, че НАТО не разполага със собствени въоръжени сили. По-голямата част от силите на които разчита Алианса са на национално командване и контрол до момента в който страните членки ги предоставят за изпълнение на задачи по колективната отбрана. Политическите и военните структури на НАТО осъществяват предварително планиране за да улеснят националните сили в изпълнение на поставените им задачи. Когато бъдат готови регионалните планове на НАТО, в които ангажиментите на предаваните под общо командване сили на партньорските страни ще бъдат разписани пунктуално, с най-големи подробности, тогава ще могат да се избегнат някои от трудностите и проблеми, които могат да възникнат както при бойно използване, така по отношение на логистичното осигуряване. Това състояние обаче е предпоставка за забавяне началото на съюзната операция.
За изпълнение на операцията, Съветът издава Изпълнителна директива. На нейна основа НАТО – командира и неговия многонационален щаб провеждат планираната по чл.5 съюзна операция.
* * *
Голяма е темата за НАТО. Големи са и различията във вижданията за неговата роля и значимост за военна защита на страните – членки и за опазване на световния мир. По някаква случайност моята публикация за чл.5 на Вашингтонския договор излиза в деня в който офицерите от запаса – атлантиците Тодор Тагарев и Валери Рачев, представят в клуб „Перото“ книгата на Питър Апс, военния кореспондент на Ройтерс, „Възпиране на армагедон. Биография на НАТО“. Не съм чел тази анонсирана като най-хубавата и изчерпателна книга за НАТО, но се съмнявам, че в нея ще пише за НАТО и за Вашингтонския договор това, за което аз говоря в този материал.
Не знам дали в нея е посочено за колко дни ориентировъчно може да се задейства при военна агресия най важен член на Хартата на Алианса. И аз не мога да гадая колко време ще е необходимо на ръководството на НАТО и на 32-те партньорските страни от Алианса да вземат решение за провеждане на военна операция по чл.5 на Договора. Вярно е, че заблаговременно подготвените планове за колективна отбрана скъсяват сроковете за реакция при външно нападение на страна-партньорка, но в условията на високотехнологичните и скоротечни войни (спомнете се пет или по други данни десет дневната война в Грузия през 2008 г.) да не се окаже, че помощта ще дойде, както се казва, „след дъжд качулка“.
Разсъжденията по прилагането на чл.5 показват, че трябва да изграждаме и поддържаме такива национални отбранителни способности, които да ни дават увереност и гаранции, че националните интереси и националната сигурност са постоянно и надеждно защитени при всякакви условия от външна агресия.
Както е истина, че в наше време, с две-три изключения, няма държава, която да е в състояние сама да се справи с опасностите и потенциалните рискове за нейната сигурност, така е и вярно, че ако не си помогнем сами, може да се окаже, че няма кой да ни помогне ако изпаднем в кризисна ситуация, която заплашва нашата сигурност, политическа независимост и териториална цялост.
