Вече 13 години, последователно и търпеливо, Реджеп Ердоган следва избраната цел – възвърщането на статута на Турция като регионален лидер в ислямския свят и първостепенна сила в Черноморско-Каспийския регион и Средиземноморието.
Читателите на сп.„Сигурност“ вече са наясно с нашата позиция, че в съвременния свят преуспява онзи политик, който здраво стъпил на земята формира свободния си избор при вземането на важни решения чрез устойчиви, прагматични, честни и максимално приближени към битието на болшинството от хората принципи. Такива политици са Путин, Ердоган, Орбан, реализиращи идеите си в изключително сложната реалност на членство в НАТО и ЕС, Тръмп и Си Дзинпин.
Последните събития в съседна Турция ни карат да се вглеждаме все по-внимателно в процесите, протичащи в недрата на обществено-политическия живот в южната ни съседка. За България и българската нация това е от изключителна важност, главно поради факта, че векове наред двата народа са преплитали съдбите си до такава степен, че едва ли някой си представя бъдещето на страната без въздействието на хилядите лични, професионални, политически, икономически, военни, официални и неофициални контакти между хората, обществото, политиците и държавните структури. За нас, като народ и държава, е важно максимално бързо да намерим оптималния режим на взаимоотношения с турската държава, гарантиращ спокойно, плодотворно, многостранно сътрудничество при запазване суверинитета, териториалната цялост и етническия мир.
Преди 100 години в Турция се развиват събития, които са равнозначни на революция. През май 1916 година е подписан секретен Протокол между Англия и Франция с участието на Русия, изготвен от полковника от британското военно разузнаване сър Марк Сайкс и френския дипломат Франсуа Жорж-Пико, разчленяващ Турция. С този протокол се определят границите на новите държави в региона на Леванта и „Полумесеца на плодородието“. Палестина, Йордания и Месопотамия (Ирак) преминават под мандата на Великобритания, а на френската подмандатна територия се оформят днешните Сирия и Ливан. Несъвършенността на този документ е причината за последвалите конфликти, в т.ч. гражданските войни в Сирия и Ирак, кюрдският и палестински проблеми, появата на ИДИЛ като опит на ислямска основа да се възстанови Леванта.
На 30.10.1918 г., след края на Първата световна война е подписано Мудроското споразумение, а на 10 август 1920 г. победителите от Антантата връчват на Турция Севърския мирен договор. Според него Турция губи всички свои територии в Европа. В Азия Турция губи всичките си арабски територии, в т.ч. Кликия и широка ивица до сирийската граница. Цариград е оставен на Турция само условно – срещу задължението турската страна лоялно да изпълнява мирния договор. Зоната на проливите се предоставя на межд народна комисия, която има правото на контрал над водите и крайбрежието на Босфора, Мраморно море и Дарданелите. Измир и неговата околност се отделят в специален район, който формално е под суверенитета на Турция, но фактически е под властта на Гърция.
Гръцко-турската война 1920 – 1922 г. има решаващо значение за установяването на републиканското управление в Турция. На 10.1.1921 г. редовната турска войска начело с генерал Мустафа Кемал спира гърците при с. Иньоню. Войната завършва през 1922 година с подписването на Муданското примирие, което обезсилва действието на Севърския мирен договр.
Голямото завоевание на турската национална революция под ръководството на Ататюрк е сключването на Лозанския мирен договор между Турция и страните победителки в Първата световна война. Турция получава приблизително тези граници, които има и днес. На 06.10.1922 г. Турция става независима държава, наследник на някогашната Османска империя. През 1923 г. Кемал и неговите привърженици създават Народно-републиканска партия. Тази партия в продължение на около две десетилетия е единствената политическа сила в страната. Великото национално събрание провъзгласява Анкара за столица на Република Турция. Премахнат е халифатът, приета е Конституция на Турската република (20.04.1924г.), с която църквата е отделена от държавата. Мустафа Кемал Ататюрк е избран за президент на Република Турция и остава на поста до смъртта си през 1938 година.
Ататюрк изгражда Турция като светска държава с национален вектор за развитие – Западната цивилизация. Той ясно е виждал главната опасност по този нов път - връщането на модела в развитието на нацията по посока на Ислямската цивилизация. Гаранция това да не се случи, според политическата конструкция на Ататюрк, е била армията. Тя е трябвало да се намесва винаги, когато възникват трусове по вертикала: партии – парламент – президент. И вече над 90 години армията образцово изпълнява тази своя функция, осъществявайки пет военни преврата: през 1913, 1960, 1971, 1980, 1997. Смяната на управлението чрез преврат през 1997 година е абсолютно безкръвно – само няколко политици-ислямисти са изпратени в затвора, в т.ч. и кметът на Истанбул Реджеп Ердоган, а Ербакан получава 5-годишна забрана за политическа дейност.
За нас интерес представяват два от превратите – този през 1960 и този през 1980 г.
От 1950 г. до 27 май 1960 г. министър-председател на Турция е Аднан Мендерес, оглавяващ правителство на Демократическата партия. Членът на правителството, известният политик и дипломат Фатин Рюштю Зорлу полага сериозни усилия за подобряване на турско-съветските отношения. За 2 юли 1960 г. се подготвя официално посещение на правителствена делегация начело с министър-председателя Мендерес в Москва. В спомените си за това време посланик Ерджюмет Явузалп споделя: „Възникна впечатлението, че веднага се активизира ЦРУ и започна да се опитва да пречи за осъществяване на визи- тата. На практика, Вашингтон не бе във възторг от визитата в Москва. Турското правителство за пръв път прибягваше към едностранни действия. Освен това, опитите на съюзник, член на НАТО да започва диалог с Москва без да получи разрешение от Америка в период, когато студената война бе в разгара си, биха могли да предизвикат политическа нестабилност в НАТО и в свободния свят. Американците предупредили Реза Пахлави. Накъде е тръгнала Турция? Това краят ли е на Организацията на централния договор(CENTO) ?“ (Семир Гюнвер, „Фатин Рюштю Зорлу“, стр.133).
На 27 май 1960 година в Турция е извършен военен преврат. Министър-председателят Аднан Мендерес е свален от поста си, осъден и обесен. Обесен е и Фатин Рюштю Зорлу. Визитата в СССР, която е трябвало да завърши с подписани споразумения и с обсъждане на маршрута на суровия петрол от Северен Ирак към Европа не се е състояла.
На 12 септември 1980 година началникът на Генералния щаб ген. Кенан Еврен и четирима висши командири на въоръжените сили на Турция обявяват, че властта преминава в ръцете на Национален съвет за сигурност. През следващите три години страната се управлява от турските въоръжени сили.
Забранена е дейността на 23 677 обществени обединения в т.ч. комунистически, левоцентристки и кюрдски организации, забранени са всички партии и профсъюзи. Пред съд са изправени 400 журналисти, арестувани са 650 хил.души, от които 220 хиляди са осъдени, 14 хиляди са лишени от гражданство и са изпълнени 50 смъртни присъди.
Американската подкрепа за този преврат е призната от началника на ЦРУ в Анкара Пол Хензе. След като правителството е свалено, Хензе позвънява във Вашингтон, докладвайки: „нашите момчета [в Анкара] го направиха“ ( Birand, Mehmet Ali.12 Eylül, Saat:04.00,1984, pg. 1).
На 30 юни 1997 г. министър-председателят на Турция и председател на ислямската Партия на благоденствието Ербакан е принуден под силния натиск на турските военни да напусне премиерското място, партията му е забранена. Негов съратник е Реджеп Ердоган, който през 2001 година учредява проислямистката Партия на справедливостта и развитието, през 2002 година печели парламентарни избори, а на 14 март 2003 година става министър-председател на Турция.
Това е историята, без познаването на която не можем да си обясним, ставащото днес в Република Турция!
Вече 13 години, последователно и търпеливо, Реджеп Ердоган следва избраната цел – възвърщането на статута на Турция като регионален лидер в ислямския свят и първостепенна сила в Черноморско-Каспийския регион и Средиземноморието. Решаването на тази задача преминава през изграждането на силна икономика и привличането на чужди инвестиции. Днес, страната е сред 20-те най-развити страни в света, чуждите инвестиции за миналата година са 16 млрд.долара. Cpeд гoлeмите инвecтитopи в cтpaнaтa ca: Fоrd, Gеnеrаl Еlесtrіс , Unіlеvеr, Ѕіеmеnѕ, Рrосtеr&Gаmblе, Моndеlеz Intеrnаtіоnаl, Dаnоnе, Рерѕі Со, Воѕсh и Саrlѕbеrg. Турция преработва 1 млн.тона петрол ежедневно, тя е петият най-голям потребител на руски природен газ, вторият по обем вносител на руска пшеница, страната е сред 10-те водещи пазари на злато в света. Бocфopа e eдин oт нaй-гoлeмитe в cвeтa тpaнcпopтни кopидopи зa мopcкия тpaнзит нa пeтpoл. Пpoливът, през който ежегодно преминават над 48 000 плaвaтeлни cъда ce изпoлзвa зa дocтaвкaтa нa oгpoмнo кoличecтвo зъpнo oт Pycия, Укpaйнa и Kaзaxcтaн зa cвeтoвнитe пaзapи.
Второто направление в стратегията на Ердоган е решаването на етноконфесионалните проблеми на Турция, наследени след разпадането на Османската империя. В началото на 20-те години на миналия век Кемал Ататюрк буквално събира един по един остатъците от Османската империя, която по замисъла на лидерите на Антантата не е трябвало да продължи да съществува. Личното мъжество на Ататюрк, патриоти- змът на анадолските селяни и финасовата и военната помощ на Съветска Русия помагат Турция да остане в днешните си граници. Но и в тази Турция турците-мюсюлмани са били по-малко от половината население на страната – преобладавали са другите етноси: кюрди, арменци, гърци, българи, черкези и т.н. С помощта на колосални етнически прочиствания (2 млн. гърци са депортирани, а по-рано са прогонени арменците, българите и частично - кюрдите) Ататюрк успява да създаде държава, в която турците-мюсюлмани са малко над половината население. Като турци са били записвани останалите в страната арменци, гърци, бошняци, черкези, кримски татари, а кюрдите получават националност – „планински турци“. Но много от тези национални групи успяват да запазят своята идентичност, преди всичко това се отнася за кюрдите, делът на които в населението на Турция е между 20 - 25% (16 - 20 млн. души ), според турската статистика. Това етническо малцинство е напълно достатъчно да взриви Турция отвътре, поради което ръководителите на страната, още от времето на Ататюрк, отказват да признаят правата на кюрдите и да им дадат поне културна авто- номия. Решаването на този остър етнически проблем Ердоган и тези преди него обвързват с рязкото увеличаване на населението на страната за сметка на висока раждаемост сред анадолските селяни, които водят традиционен начин на живот, изповядвайки консервативен ислям, а в семействата им се раждат много деца. Само за последните 25 години населението на Турция се е увеличило от 50 на почти 80 млн.души, които в огромното си болшинство са потенциалните и реални избиратели на Партията на справедливостта и развитието.
Третото направление, с решаването на което Ердоган иска да постигне тържество на политическия ислям като управленска философия е завоюването на регионалното лидерство в мюсюлманския свят, обхващаш земите на Средна Азия, Северна Африка и Каспийско-Черноморския регион. За успеха на тази задача работи целият външнополитически коплекс на държавата, активират се изнесените турски диаспори в отделните страни, а теоретически на тази цел е подчинена теорията за „неоосманизма“, идеолог на която е проф. Ахмет Давутоглу, който на 16 октомври 2009 г. в Сараево заявява: „Да, каквото и да става на Балканите, в Кавказ, в Близкия изток е наш проблем. Като външен министър един ден аз съм в Ирак, на другия ден съм в Азербайджан, на третия – съм в Босна. Каквото и да става там, то е част от нашата външна политика. На срещата с държавния секретар Клинтьн ѝ разказах една шега. През юни, когато се установих в Анкара, очертах един кръг с радиус 1000 км. около моя офис. В него попаднаха 23 страни. Всички те са наши роднини и чакат нещо от нас. Ако начертая кръг с радиус 3000 км., в него влизат 72 страни. Всеки ден от тези страни в нашето външно министерство пристигат новини, които променят програмата ни. Това е наш исторически дълг. Когато казвам „стратегически дълг“, имам предвид исторически дълг“. Конкуренцията с другите двама претенденти за лидерство - шиитски Иран и сунитска Саудитска Арабия, където религията не е отделена от държавата, се води от десетилетия с променлив успех. Гражданската война в Сирия изостри докрай отношенията между Иран от една страна и Турция, Катар и Саудитска Арабия, от друга. Подкрепата на турската държава за египетските „Мюсюлмански братя“ на Мурси се оказа достатъчно основание за край- ното влошаване на отношенията с новото правителство на Египет. Потенциалът на „Арабската пролет“, реализирана с подкрепата на САЩ, като цяло следваше избраната от Ердоган политика за налагането на политическия ислям като управленска философия, но чрез военната експанзия на терористичната организация ИДИЛ умере- ният ислям се превърна в радикален. С тази идеология, срамежливо подкрепяща вакханалията към християнския свят и човешката цивилизация, монархиите от Персийския залив и Турция, координирани от САЩ и Израел, упорито търсеха решаването на глобалните въпроси в развитието на света през призмата на собстве- ните си интереси: тотален контрол върху „Пътя на коприната“; монопол на доставките на природен газ от Катар през Сирия и Турция за Европа; възпрепятстване създаването на кюрдска държава; окончателното смазване на светското управление в Сирия; изолирането и изтласкването на Русия от региона с постепенното завземане на властта в бившите средноазиатски съветски републики.
Четвъртото направление в стратегията за регионално лидерство на Ердоган през всичките 13 години властване е борбата му с надинституционалната роля на турската армия в живота на страната. Чрез различни чистки, съдебни процеси, скалъпени операции от типа на дейността на структурата „Ергенекон“, Ердоган успява до голяма степен да внедри верни на каузата си офицери, да разклати вертикалната структура на армията, подчинена на началника на Генералния щаб, да промени мирогледа на младшия състав на армията. На предстоящото през август 2016 година заседание на Висшия военен съвет (вече състояло се!), е било планирано да се вземат важни решения за структурни изменения в армията и нейното преподчиняване на министъра на отбраната.
Петият, най-важен елемент от конструкцията на Ердоган бе внасяне на изменения в Конституцията и превръщането на Република Турция в президенска република. Това не е просто каприз или проява на нарцисизъм на родения в Батуми, днешна Грузия, турски ръководител. Съществено в технологията на управление на политическия ислям в условията на демократичното законодателство е назначените и избрани на ръководни длъжности граждани с поведе- нието си, с личния си пример, с изявите си и държавническите решения да показват, че водещи в техния мироглед и живот са традицията и духовната сила, която им дава ислямът. Това е начинът с помощта на който се консолидира обществото, това е формата, чрез която всеки става съпричастен към каузата за просперитет и защита на Отечеството. Това е едната страна на въпроса за абсолютната власт, облечена в законност. Другата е, че за да бъдеш равен с кралете, емирите, султаните и аятоласите трябва да си носител на реална „султанизирана“ върховна власт, гарантирана от Основния закон. За постигането на тази цел е нужно квалифици- рано мнозинство в парламента, а това означава голяма победа на парламентарните избори. Това е и главната цел на Ердоган през годините и днес!
Във вътрешен план големите социални групи в Турция са: кемалистите, изповядващи светско управление и поведение, ислямистите – ръководещи се от принцините на шериата, националистите, мечтаещи за Велика Турция в границите на Османската империя и кюрдите, борещи се за правото си на самоопределение. След загубата на парламентарните избори през 2015 г. Ердоган потърси взаимодействие с националистите и „неоотоманизма“ получи допълнителна сила. Въпросните избори Партията на справедливостта и развитието загуби, защото допусна конфликт с два от четирите джамаата (общности, по подобие на религиозните ордени, в които вярващите посещават едни и същи джамии и се придържат към сходни възгледи не само в изповядването на вярата, но и по отношение на общественото устройство), тези на Сюлейманджилар и на Исмаилага. Традиционно джамаата Мензил подкрепя ПСР на Ердоган. Четвъртият джамаат е този на живеещия в Пенсилвания, САЩ, мислител и проповедник Фейтулах Гюлен, чиито възгледи в много отношения съвпадат с тези на Ердоган, но с годините се появява лична неприязън между двамата, която достига до открита вражда и омраза. Кемалистите, а това преди всичко са военните, адвокатите, интелигенцията и младежта от големите градове, са твърди последователи на заветите на Ататюрк и това, което ги обединява с джамаата на Гюлен е решителната ориентация на Турция към западната цивилиза-ция, като за Гюлен (мюсюлманския Сорос) това означава превземането на Европа чрез тоталното навлизане и обособяване на исляма в мултикултурните държави с помощта на имиграцията. Легалните политически партии на кюрдите в Турция търсят мирното решение на кюрдския въпрос, докато РПК води въоръжена борба за създаване на независима кюрдска държава.
Паралелно с битките, които води вътре в страната години наред, Ердоган отделя огромно внимание и ресурс на отношенията си със САЩ.
След принудителното оттегляне на Франция и Англия от колониалните им владения и убийството на Гамал Абдел Насър, Америка чрез демонстративната военна сила на Шести американски флот и агресивността на сателита си Израел става едноличен „господар“ в района на Средиземноморието, арабския свят и Персийския залив. Единствените две страни, които не се вписват в американския модел са баасистките Ирак и Сирия, съответно с двамата си силни лидери – Хафез Асад и Саддам Хюсейн, както и джамахирията на Муамар Кадафи. Към тях по-късно, след принудител- ната абдикацията на шахиншаха Реза Пахлави, можем да отнесем и Ислямска република Иран.
Винаги, когато говорим за отношението към САЩ трябва да се има предвид, че Турция е втората по сила и численост армия в НАТО. Турция, заедно с Южна Корея са единствените страни в света, които са получили привилегията и лиценза от САЩ да произвеждат маневрения многоцелеви истребител F-16, т.е. на разположение на армията винаги има неограничено и неподдаващо се на контрол количество самолети. Генералитета и висшите офицери получават висшата си квалификация и преквалификация във военните академии на САЩ. След падането на Берлинската стена САЩ изцяло изпаднаха в еуфорията на победители в битката на титаните, поваляйки могъщия Съветски съюз. В това си състояние те продължават да пребивават и досега, опивайки се от собстве- ната си изключителност и властност, а това на практика означава, че в целия свят, по определение, не може да има друга стратегия и интереси, освен американските. Пребивавайки в този си сън, Америка проспа и израстването на икономическия гигант Китай, и превъоръжаването на Русия със супер оръжия, и бюрократизирането на ЕС и пълзящия антиамериканизъм в света. Америка не забеляза и появата на лидери, които вече мислят самостоятелно и имат волята да действат самостоятелно.
В тази геополитическа ситуация, разигравайки ролята на „доброто ченге“ пред мюсюлманския свят, Ердоган не даде разрешение самолетите на коалицията да използват базата в „Инджерлик“ за атака срещу Ирак и реши да изпрати хуманитарна помощ за палестинците в сектора Газа с цената на 10 човешки живота. Но в същото време, турският лидер бе изключително доволен от ембаргото срещу Иран, от обесването на Саддам Хюсеин, от победата на мюсюлманите в Тунис и на „Мюсюлмански братя“ в Египет, от убийството на Кадафи и войната срещу Башар Асад. Всички тези събития се вписват в теорията и практиката на „неоосманизма“ и носят нужната „стратегическа дълбочина“ за лидерството на Турция в мюсюлманския свят.
Осъзнавайки нарастващия антиамериканизъм в арабския свят, предизвикан от недалновидната политика на САЩ, Ердоган неочаквано и решително се насочва към другия полюс – Русия, като търси доверителни отношения с президента Путин, веднага след началото на третия му мандат през 2012 година. Причината е в Сирия и началото на гражданската война там. Причината е и в огромния руски туристически поток, който носи над $33 милиарди годишно на Турция, и енергийните проекти, и силното политическо влияние и възможности на Русия в бившите тюркоезични съветски републики.
Създаването на ИДИЛ, с американското мълчаливо съгласие, е част от играта срещу Асад. Парите от Катар и Саудитска Арабия, които фактически воюват с шиитски Иран, подкрепата на Израел заради „Хамас“, логистиката, обучението, лечението и бизнеса на терористите, осъществявано от Турция – всичко е сложено на масата. За Америка – ИДИЛ е начина Русия да бъде изхвърлена като фактор от региона, за Турция – ИДИЛ е възможността да се приключи с натрапчивата идея за независима кюрдска държава.
Макар крайната цел за всички участници в коалицията да е една, стратегията и тактиката на САЩ и Турция за ситуацията в региона силно се разминават. САЩ и турските военни са недоволни от сближаването на Ердоган с Путин. Турция е недоволна от свалянето на ембаргото и нормализирането на отношенията на Ислямската Република Иран със Запада. Отношенията на Турция с Израел от 2010 г. са прекъснати, а това предиз- виква раздразнение и крайно безпокойство у САЩ.
През септември 2015 г., по молба на президента Башар Асад, Русия започва военна операция в Сирия. Путин показва на практика, че не е съгласен с ролята, която САЩ му отреждат в Близкия изток и Средиземноморието. Демонстрирана е съвременна, високотехнологична военна мощ, която катализира световното обществено мнение – вече има сила, която може достойно да се противопостави на всяка американска агресия във всяка точка на света. Това вече САЩ не могат да преглътнат. Замислена е и реализирана провокацията със свалянето на руския военен самолет над Сирия. Но отговорът не е този, който се очаква – „размазване“ на Турция и започване на военни операции на турска територия. Ползвайки опита на САЩ, и вместо очакваното, Русия въвежда икономическо ембарго и прекъсва всякакви отношения с доско- рошния си най-близък партньор в региона. В същото време по нефтения бизнес на фамилията Ердоган е нанесен невъзстановим удар. Ердоган се озовава в крайна изолация – Русия е враг, с Израел няма отношения, с египетския президент Сиси контактите са замразени, с Гърция – стогодишните антагонистични противеречия са усложнени, най-вече, заради Кипър, с Иран и Сирия – заради подкрепата на бунтовниците, с Ирак – заради мълчаливото съгласие за създаването на кюрдската автономия с център Ербил.
В същото време Путин разиграва балканския си мителшпил. Гърция бе обявена за „фортпост“ на руските интереси на Балканите в т.ч. и във взаимоотношенията с НАТО и ЕС. На срещата на ШОС в Ташкент през юни т.г. Турция, която е партньор на организа- цията, не получи покана за участие в срещата, където за членове са приети Индия и Пакистан, предстоящо е приемането на Иран, а заявки за участие са подали Египет, Израел и Сирия. Така тази организация вече е с население от три милиарда души и обхваща над 60% от територията на Евразия. Русия инсталира няколко дивизиона зенитни комплекси С-400 „Триумф“ в Крим и в Сирия, а С-300 – във военната си база в Армения, с което практически установява безпилотна зона на площ 2000 кв.км. в региона. Отношенията на Русия и Израел са на най-високото си равнище от години наред. Си Дзинпин на честването на 95-та годишнина на ККП обявява, че е дошло времето да се създаде военно-политически съюз между Русия и Китай.
На референдум във Великобритания 52% от гласуващите поискаха излизане на страната от ЕС, с което поставиха началото на разпадането му в момент, когато Европа е разтърсена от атентати и залята от емигрантска мюсюлманска вълна.
Всички тези събития, случили се в последните месеци и на фона на изолацията, в която изпада Турция, карат Ердоган на решителни крачки: освобождава от длъжност Ахмед Давутоглу, който преди това бе обявил, че е дал заповедта за свалянето на руския самолет, започна интензивни контакти с Израел и Иран, арестуван е „сивият вълк“, който разстреля руския пилот при катапултирането му, и най-вече, изпрати писмено извинение до президента на Русия за сваления турски самолет с опция за възстановяване на нанесените щети. Последва мълниеносно съгласие за възстановяване на отношенията, провеждане на телефонен разговор и и насрочване на лична среща между двамата държавници. На 13 юли 2016 година новият министър-председател на Турция Бинали Йилдъръм заявява: „Ние ще разширяваме кръга на дружеските си отношения. Започнахме да правим това. Вече нормализирахме отношенията си с Русия и Израел и сега се каним да нормализираме нашите връзки със Сирия. Ние се нуждаем от това“, за да спре процеса на създаване на кюрдска автономия в Северна Сирия. Този рязък завой в политиката на Ердоган не можеше да не остане без последствия. Първото предупреждение дойде с атентата на летище „Ататюрк“ в Истанбул. Известно е, че между Турция и Саудитска Арабия отдавна тлее вражда на религиозна основа – противоречията са между саудитските мюсюлмани– салафити и „неоотоманските“ суфити на Ердоган, което си е стратегическа битка за лидерство в сунит- ския свят. А и решението за нормализиране на отношенията с Асад явно е дошло в повече на саудитската управляваща династия и на терористите от ИДИЛ... В нощта на 15 срещу 16 юли т.г. в Турция бе извършен опит за държавен преврат. В тези часове на нощта в Москва завършваха преговорите между С.Лавров и Дж.Кери за Сирия. Бе анонсиран американски план за общи съвместни действия срещу ИДИЛ в Сирия, който след петдневно обсъждане трябваше да бъде подписан и да влезе в сила, но това така и не стана. На пресконференцията в ранните часове на 16 юли, на въпрос за преврата в Турция, Кери допусна груб дипломатически „лапсус лингва” като заяви, че „…в Турция трябва да има приемственост в управлението на страната“, фраза, уместна като препоръка към извършителите на успешен преврат, но не и към действащото демократично избрано правителство. Интересна бе и репликата на Президента Путин при срещата му с Кери, часове преди преврата. „Надявам се,че по време на настоящите ни консултации, ще имате възмож- ност да му доложите (на президента Обама- б.а.) – аз му изпращам моите най-добри пожелания!“ Интересно откъде Путин е знаел предварително, че Кери ще има чести сеанси на връзка с президента през нощта! Превратът не успя въпреки проамериканските настроения сред кемалистите, въпреки наличието на американска пета колона сред мюсюлманите на Гюлен и въпреки близо 5 000-те американски военнослужащи, американските самолети и 50-те ядрени заряда в базата „Инджерлик“! Явно е, че за 13-те години управление Ердоган е свършил много работа, заслужил е истинската подкрепа от народа си, прояви изключително лично самообладание при срещата си със смъртта в часовете на преврата, и най-важното, показа познаване на историята на военните преврати в Турция. Първото нещо, което ген.Еврен през 1980 година прави е лично да се обърне към народа и да помоли никой да не излиза на улиците! Ердоган чрез мобилно приложение на телефона се обърна към съгражданите си да излязат на улиците и да спрат превратаджиите! И те го направиха!!! Сега Ердоган действително ще може да довърши започнатото, да се надяваме, в името на просперитета на Турция и за доброто на народа. Но, явно, ще бъде безпощаден към враговете си, които стреляха по мирните хора, по охраната му и които убиха близък негов приятел в „нощта на дългите ножове!“ За нас, като съседи на Турция, и народ, с който сме обречени да бъдем заедно през годините е важно правилно и самостоятелно да оценяваме случващото, чрез собствените си възприятия да търсим обективното и справедливото, законното и демократичното. А това, че в Турция е „нито демокрация, нито шериат“ е въпрос за решаване от самите турци! А ние, трябва да се вслушваме и в казаното от някои умни български турци: „Еднополюсният модел на света не може да остане в този си вид с категоричната доминация на САЩ. Китай се развива много сериозно и агресивно. И, разбира се, Русия. Утвърждаването на Русия е необратим процес, който искам да наблюдавате. Русия ще направи всичко възможно тази линия да продължи и, ако е необходимо, дори силово. От тази гледна точка бихме задали въпроса за НАТО – адекватна система за отбрана ли е?“ (Ахмед Доган, декември 2015 г).
N.B. Три денонощия след миротворческата среща на най-високо равнище на НАТО във Варшава, на 11 юли 2016 г., в една от водещите страни на алианса - Франция, при терористичен акт загинаха 84 човека от 19 страни и бяха ранени 300 човека от 29 страни. На следващия ден, в друга, втората по сила страна в НАТО - Турция, натовските военни извършват преврат, при потуша- ването на който са убити над 300 човека и над 2200 са ранени. Какво ли означава всичко това?
*Мителшпилът е средната част от шахматната игра. Тя е най-сложната за описание, тъй като именно там се проявява най-вече тактическото и стратегическото мислене на съответния играч.
