Нямам намерение да меря мегдан с видния изследовател на българския език и радетел за чистота на словния ни и говорен багаж, професор Владко Мурдаров. Все пак като дипломиран филолог от същия университет и аз, докато не ме отнесе другата ми професия, успях да оставя след себе си макар и дребни изследвания, които бяха отразени между впрочем като поправки в Речника на чуждите термини. Получих за стореното даже две награди от ТНТМ, ако някой си спомня за тази организация. Интересът ми към нашия прекрасен език никога не ме е напускал. Не случайно историческата граматика като учебен предмет ми беше любима. По-сетне в моите книги винаги съм се старал да се връщам към сравнително старички, позабравени думи, на които да дам втори живот, за да стигнат те до младия читател.
Отскоро една такава дума постоянно ми се върти в главата. От една страна, вероятно защото наистина е позабравена или тенденциозно, да не кажа, принудително са я позабравили, а от друга, защото в съвременния език тя става от ден на ден все по-актуална, дори прекомерно актуална. Това е думата „потурнак“. Навремето в село, където паметта за робството все още се пренасяше от живи хора, не само от книги и летописи, думата често се употребяваше не само за минали, но и за сегашни постъпки на определени хора. Прадядо ми е разказвал на сина си, моя дядо как като 5 годишно момче едва се е отървал да не го откраднат турците. Майка му го крила в дупка от бурсук високо в планината. След това си спомнял и за посрещането на руснаците. Оттогава та до сега, наред с другите неща, сред народа се знае за онези, на чет не многобройни българи, които нито са се старали да оцелеят мълчаливо, тихо и послушно, нито са били тъпан да вървят в планината да се бият за свободата на народа си, а всецяло са се поставили в услуга на поробителя. Подложили са се на неговите приходи и желания, клели му са се в почит и вярност, плащали са яко само и само да им се запазят имотите и търговията. На такива хора им викали потурнаци. Това не са помаците, наследниците на някога насила потурчените българи, които са сменили вярата си, но не езика и имената си. Има и такива от тях, които с братята си българи в ония години са вървели на смърт за свобода.
Такива потурнаци, чорбаджии и турски мекерета, са писали възмутени писма до султана, когато все още е изтичала кръвта на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа горе на Бузлуджа. Като първенци те писмено са настоявали да се предприемат крути мерки срещу въпросните хаймани, рушители на реда и поганци, както ги наричали там. А под крути мерки по онова време се е разбирало само едно – бесилото. Писанията на тези „кореспонденти“ са открити в архива на Мидхат паша, през когото са минавали на преглед писмата до падишаха. След Освобождението никой дума не им е казал, щото много скоро те като грамотни люде са се намерили във властта да управляват и да въздават справедливост. За другите мижави души, предали за пари светите ни герои, даже не ми се говори, защото те не приличат на потурнаците, а са си прости предатели. Потурнакът е нещо друго. Той си е купил благоразположението на властта – положение, което той се е научил да използва в своя изгода. И то така, по български, че често самата турска власт не се е усещала, че я минават. Все пак това са били наши грамотни, първа ръка хора, които щем не щем трябва да закачим и тях по лицето на нашия народ.
Това тогава, а сега как да назовем същия този люд, българи по вяра, род и етнос, които в момента не само са се подложили на мегатурската идея, нещо повече, развели са и знамето на евроатлантизма, без да им мигне окото, че едното с другото няма как да събереш на едно място. Като гледам накъде вървят нещата, на път сме да станем потурнашка република. Знам, че веднага ще се намерят опоненти и ще кажат, чакай, сега това си е автентично българска партия. Безспорно е, че коренът й е произлязъл от освободителното движение в борбата за свободи на турското населени, което е в основата на по-нататъшната политика в отстояване на правата на тези хора по нашите краища. Съгласен съм. Така е. Тази партия обаче я създадоха честни и достойни хора, кръвно свързани с тези, които представляват, и това е важно да се отбележи. С Ахмед Доган сме състуденти, заедно карахме и Школата. Малко хора знаят, че точно в разгара на събитията около „възродителния процес“ специален пратеник на ДС, който познавал Ахмет още от дръндарския му период, бил изпратен при него за да се опита да възстанови връзката. Ахмет му рекъл: „Онова вече го няма. Аз съм на страната на братята си и с тях оставам“. Дали в подобна ситуация новият бамбашка юнак щеше да реагира така срещу офицер от ДС? Както и да е.
Като взех да говоря за хората от тази „електорална“ група, ще подчертая, че съм израснал в село до турската и циганската махала. Ял съм баклавите и кадаифа на тия хора, по цял ден сме играли с моите другарчета. Баба ми месеше едни, както на шега им викахме, грамадански пити. Като тръгвах на игра, тя ми слагаше в една престилка четири кумата. Това ще го дадеш на Мехмед, това ще го дадеш на Наим, другото на Маринчо – побългарено циганче беше. За тебе последното. Ясно ли е? Заедно ще седнете да си ги изядете. Пена Черкезка, баба ми беше автентична българка и като всяка българска майка сърцето й беше отворено за всеки, независимо какъв е той – евреин, арменец, турчин или циганин.
Понеже знам в какво обвинят такива като мен, ще подчертая, че с турци проблеми съм нямал. Нещо повече, дойде ред и аз да си изпия горчивата чаша през онези години. С моя прекрасен колега, да ми е жив и здрав, ни изпратиха да занесем паспортите с черните печати на едно турско семейство, което в срок от 24 часа трябваше да напусне България в посока Турция. Мотивът беше, че са непоправими, крайни националисти. Между другото, не бяхме само ние, и други пращаха с подобни задачи. Отидохме. Няма вече какво да крия, това беше апартамент в блоковете на сегашния квартал „Младост“. Позвънихме на вратата. Насреща ни застана човек, който на вид можеше да ни бъде баща. От към хола зад него се чуваше плач. Погледна той картите ни спокоен и събран и каза тихичко: „Влезте момчета!“ Седнахме около малката масичка в кухнята. „Жена ви ли плаче?“, попитах. „Тя, отговори той. „Имаме син, войник в Перник и сега по тоя закон, дето нас ще ни гоните, него не го пускат. Пък майка му не ще и дума да чуе, без него няма да тръгне. И дъщерята е там. И тя като майка си, нали си оставя другарчетата от Езиковата“. Човекът ни погледна и добави: „Не знам какво да правя, момчета?“ С моя колега без думи се разбрахме. „Знаеш ли, другарю, какво искаме да ти предложим? Ето ти паспортите, но никъде няма да тръгваш. Сега ще ни напишеш една декларация, че си преосмислил всичките свои действия и държиш да останеш в България“. „А, бе, момчета да не стане някоя беля? Ще вземат да ни затворят?“ „Не се бой му рекох, скоро нещата ще се оттекат към добре.“ После в службата леко се оправихме, защото имахме умен мъж за началник. Усети той нещата и ни каза, че на часа ще напише рапорт да ни предложи за награда, че сме успели да превъзпитаме въпросните хора. Минаха години. И аз вече бях станал някакъв началник в службата. Един ден постовият се обади и ми каза, че един гражданин искал спешно да ме види. „Май е от рязаните…“, допълни и съответно го отнесе от мен. Слязох долу поучуден защото работех по друго направление. Пред мен застана оня, същият човек, с леко побеляла вече коса, но общо взето без кой знае какви изменения. Стоеше отпреде ми, усмихваше ми се стеснително и държеше в ръка една бохча с някаква тавичка в нея. „Какво има?“, попитах. „Ей на, вика, това е баклава от жена ми правена“. „Няма нужда, му рекох!“ Само това оставаше да ме видят как приемам подарък и то от кого, а и какво. „Не!“, почти извика, „възгеч да не откажеш. В съботата дето мина оженихме сина, булката му даже е бременна. Да си ни жив и здрав, че тогава помогна. Ако се върна с баклавата, да знаеш, че ще ми откъсне врата моята жена…“ Взех баклавата и се разделихме. В отдела тавичката мълниеносно се изпразни от наличния оперативен състав. Ще ми се да кажа, че и други колеги биха могли да разкажат подобни истории. Името си на резил не сме го оставяли.
А сега, след много години се пръкнаха отново наши потурнаци. Настаниха се от начало във въпросната партия уж да помагат като експерти, консултанти. А се получи , меко казано, едно „недоразумение“, за което Ахмед до края на дните си ще търси прошка. За права и свободи вече не се говори, само за далавера и власт. Онези със защитените уж права и свободи пак са си там, из тютюневите ниви, сред добитъка, в кал и мизерия, треперещи да не им отнемат и последното – поминъка им, ако не слушат. А горе във властта се множи и рои потурнашкото. Седнали удобно върху възглавницата с гарантирания електорат въпросните ни първенци като своите прадядовци са зяпнали за власт, готови са да глътнат цяла България. Нека вървят нагоре, от сърце им желая успех. Защото единствената надежда я виждам в думите на дядо ми. Той викаше, да помниш, колкото по-нависоко се качва човек, от по-високо ще падне. Животът е такъв.
Ще ми се да се върна пак към Речника, нека не забравяме думичката потурнак. Вижте само каква гласноказваща е, колко звучно сочна е, и, главното, абсолютно точна като разголващ термин.
