ЗАД НОВИНИТЕ

Епистемицидът означава интелектуален геноцид.

Терминът е въведен от португалския социолог Боавентура де Соуза Сантос в книгата му „Епистемологии на Юга: Справедливост срещу епистемицид“ (Epistemologies of the South: Justice against Epistemicide, 2016). Отразява  феномена на разрушаване на съществуващите системи от знания и източниците на тези знания, чрез налагане на западен интелектуален дискурс, така че да се изтрие всяка епистемология отвъд европоцентричния терен на модерността.

Това се прави по невидими, но познати (от дистанцията на времето) начини като заглушаване и/или маргинализиране до изпадане в пълна забрава – чрез лишаване от финансиране на институциите (образователни, културни), съхраняващи автентичните системи от знания; Поставянето им под контрол и наблюдение – така че знанието, генерирано от тях да остане непубликувано и недостъпно за широка аудитория; Забрана за преподаването му в училища и университети и подмяната му с интелектуална продукция, обслужваща колониалната власт; Дискредитация, стигматизация на местни интелектуалци, които се опитват да инициират публичен дебат по тези въпроси....

Тъй като капитализмът е априори колониална система, при използването на термина в този текст, не се прави разлика с предходните периоди (XVI – средата на ХХ век). По същността си колонизацията продължава и до днес – видоизменени са само формите и методите й, както и съпътстващият я и легитимиращ наратив.

Последният има задачата да институционализира илюзии и вредни заблуди като социално регулиране в името на социалната еманципация; присвояване в името на освобождението; насилие в името на мира; унищожаване на живота в името на неприкосновеността на живота; нарушаване на правата на човека в името на правата на човека; обществен фашизъм в името на политическата демокрация; незаконен грабеж в името на принципите на правовата държава;  асимилация в името на разнообразието; индивидуална уязвимост в името на индивидуалната автономия; комерсиализация в името на изкуплението; стандартизация в името на избора; масовизация в името на свободата; расизъм в името на толерантността; конституционни неправди в името на конституционните права; неравенства след закона в името на равенството пред закона; натрапчиво потребление в името на щастието и лицемерие в прокламирането на принципи (habitus principiorum на Свети Тома), за да се прикрият най-отвратителните отрицания на recta vita. (Santos, 2016, 9).

Европейската матрица с нейните неизменни компоненти: цивилизационно превъзходство; инструментална рационалност; епистемична изключителност на науката и технологиите; тясна връзка между търговията и войната; завоевание или неравноправен договор; pacta sunt servanda , бездънната граница между човеци и нечовеци; суверенитет, вътрешни и външни врагове.... е конститутивна за структурата на господство (експлоатация, потисничество, дискриминация) на западната модерност, съставена от три основни и неразривно свързани стълба на доминация: капитализъм, колониализъм, патриархат. Тази триада се е променяла значително през вековете, но остава непокътната, вчера, както и днес, и винаги е използвала сателитни господства, независимо дали са кастови, дискриминационни, етнически, религиозни, политически и др. (Santos, 2025а).

Съвременните форми на социален живот се разделят на метрополитна социалност и колониална социалност, отделени от дълбока пропаст.
Метрополитна социалност – мястото, откъдето произхождат имперската политика и легитимност – е начинът на функциониране на съвременното господство сред формално равни хора. Социалното изключване в този контекст е неизбежно, но не е явно, тъй като се регулира от правни и политически правила, които са възможни само в общност от формално равни хора. Колониалната социалност е начин за упражняване на съвременна доминация в среда на неравностойни „пълноценни“ хора и „подчовеци“. В този случай социалното изключване е явно, защото се регулира от правила, наложени на подчовеците. Социалността на метрополията е зоната на битието, в която северните епистемологии са изградили съвременните универсални идеали. Колониалната социалност е зона на несъществуване.

Знанието, генерирано от народи, живеещи в условия на колониална социалност, става невидимо, заглушено, считано за нерелевантно или несъществуващо. В това се състои епистемицидът: вторичната природа и масовото изключване на знанието, причинено от епистемологиите на Севера.

Като разкриват това явление, епистемологиите на Юга отварят нови и много разнообразни области на знанието (Santos, 1998,   103).  

Но това разкриване среща мощната съпротива от поддръжниците на епистемологиите на севера, в чиито ръце са концентрирани и съвременните средства за масова комуникация (СМК), тук и социалните мрежи.

Един от последните примери, който Сантос дава, е този с реколонизацията на умовете чрез езиков контрол и коварна индоктринация, насърчавана от информационните технологии, развлекателната индустрия и в крайна сметка от изкуствения интелект. Има се предвид бившите колонизирани страни, но примерът важи с пълна сила и за новоколонизираните (от т.н. „нова Европа“). Реколонизацията прелегитимира идеологически колониализма чрез определен исторически ревизионизъм, насочен към подчертаване на предимствата на колониализма за колонизираните народи. „Живеем в епоха, която толерира деколониалното мислене, но активно практикува реколонизация“ (Santos, 2025б).

Съвременните опити за деколонизиране на наратива би следвало да са защитени от свободата на словото – една от водещите мантри на либералната демокрация, претендираща, че за нея няма забранени/незаконни идеи. Но след като веднъж тези опити са припознати като генериращи „забранени идеи“, онези, които ги изповядват биват подложени на непрозрачно преследване, постигано при условия и със средства, които изглеждат напълно различни (дори противоположни) на тези, използвани при прозрачното преследване, характерно за диктатурите.

Може би най-баналното сред тези условия, е обявяването на  авторите им за чужди агенти, работещи в услуга на външен враг, който по дефиниция е заплаха за суверенинета на съответната „демокрация“ (в България това са „путинисти“, работещи за Кремъл).

Както във всички предвоенни периоди, идеята за външната заплаха се засилва и става централна ос на политиката на страната. От този момент на поляризация, поставянето под въпрос на политиката на заплахата се превръща в акт на предателство. Оспорването се превръща в опасен акт по дефиниция, а този, който го формулира, е по дефиниция опасен. Опасността може да оправдае неутрализирането на онези, които я оспорват, чрез неформални, законни и/или незаконни средства, което на практика означава нарушаване на конституционните гаранции.

На следващо място в борбата с деколонизация на наратива е създаването на общ вътрешен враг. Тук в употреба влиза гражданството – другият основен стълб (заедно със суверенитета) на съвременната идея за националната държава – която съдържа една малко забелязвана уловка: не нациите са създали държавите, а държавите са създали нациите. А изграждането на нации зависи и винаги е зависело от интересите на онези, които доминират в държавата. По тази причина много социални групи, живели в геополитическото пространство на държавата, са изключени от нацията. Гражданството винаги е принцип както на включване, така и на изключване. Изключените винаги са потенциални вътрешни врагове. Днес в Европа и САЩ общият вътрешен враг по избор са имигрантите, особено ако са мюсюлмани. Общият вътрешен враг се наблюдава, контролира и прогонва според удобството на момента. Законосъобразността или незаконността, с която се прави всичко това, няма голямо значение..

Създаването на вътрешен политически враг е другото условие за непрозрачно преследване. Това са лица или групи/партии, чиито идеи се считат от политическите сили за толкова опасни, че не заслужават да бъдат защитени от гаранциите за гражданство и Конституцията. След Втората световна война такива са комунистическите партии. В момента сме свидетели на изключително тревожно разширяване на концепцията за вътрешен политически враг. Глобалната крайна десница, днес водена от Доналд Тръмп и Бенямин Нетаняху, започва да разширява концепцията за вътрешен политически враг до всички критично мислещи интелектуалци и всички леви партии. Вътрешният политически враг или застрашава интересите (главно икономическите) на класите, които доминират в държавата, или е заподозрян, че е в услуга на външен враг и по този начин изостря външната заплаха. За разлика от това, което се случва с политическите опоненти, с вътрешните политически врагове няма дебат, те биват заглушавани, осъждани безцеремонно и обявявани за мъртви.

Споменатите условия са някои от симптомите на по-широки промени в глобалния капиталистически и колониален (без)ред, които изострят несъвместимостта между либералната демокрация и капиталистическото натрупване. Сантос предполага, че навлизаме в период, в който общественият фашизъм се трансформира в нов вид политически фашизъм. Непрозрачното преследване е един от признаците на тази трансформация. Нейните основни инструменти са следните:

Преследването не е изрично политическо. Опасните за статуквото идеи никога не се появяват като изрична причина за преследване. Преследването на защитниците на такива идеи се извършва по неполитически причини, за действия, които събират голям консенсус в обществото, по отношение на етично или правно осъждане. Тези, които в момента се предпочитат са: сексуалното насилие, корупцията и държавната сигурност. Най-тъжно известният случай е този на Джулиан Асанж, в който обвиненията в сексуално насилие и атака срещу държавната сигурност (WikiLeaks) са комбинирани. Държавната сигурност винаги е била предпочитаната причина диктатурите да преследват опонентите си. Нарастващото й използване от демократичните държави е един от ясните признаци за тяхната деградация. Конструирането на външна заплаха и вътрешен политически враг се използва особено в периоди на подготовка за война. Що се отнася до сексуалното насилие и корупцията, те винаги са били осъдителни в демократичните общества и наказуеми по закон. Непрозрачното преследване използва последните, за да увеличи максимално социалната стигматизация на създателите и/или защитаващите опасни за властта идеи.

Два са основните механизми: измисляне, деконтекстуализация или непропорционално драматизиране на „фактите“; и, селективна репресия.

Вселената от сексуални престъпници и корумпирани има определен политически цвят, който рядко се забелязва и когато се забелязва, се третира като чисто съвпадение.

Преследването се осъществява от „гражданското общество“ или от „неполитическите“ органи на държавата – съдилищата.

Гражданското общество се мобилизира по много начини. Медиите и социалните мрежи са привилегированите усилватели на „сериозността“ на действията и преследването на техните извършители. В тяхната среда се появяват предприемачи на преследване,често несъзнаващи услугата, която предоставят. Целта на медийната война е да превърне обвиненията в осъждания, така че целите за неутрализиране на тези, които са непрозрачно преследвани, да бъдат постигнати преди каквато и да е инициатива за самозащита. Професионалните и личните щети стават окончателни и непоправими, дори ако обвиненията по-късно се окажат неверни.

Неправителствените организации (НПО) играят ключова роля в непрозрачното преследване. Добре известно е, че те се финансират на международно ниво от центрове по интереси, свързани със защитата на неолиберализма и неутрализирането на неговите врагове.

Съдилищата са суверенният орган, считан за полически безпристрастен и защитаващ конституционните гаранции, върховенството на закона, редовността на съдебните производства и презумпцията за невиновност. Всичко това означава, че се наказват само реални случаи на сексуално насилие, корупция или атаки срещу държавната сигурност, както и че наказателна отговорност носят  всички, а не само малцина. Това е теорията, но практиката е съвсем различна.

Свидетели сме на две тревожни явления.

Първото е нарастващото осъзнаване, че съдилищата са много по-зависими от общественото мнение, отколкото човек би си помислил. И това е особено валидно в случаите, когато това мнение създава консенсус, който надхвърля обичайните политически разделения. Тази зависимост, освен че противоречи на независимостта на съдилищата, подкопава ефективността на процесуалните гаранции и най-вече презумпцията за невиновност. При тези условия (понякога анонимното) доносничество в медиите и социалните мрежи представлява осъдителна присъда, а действието на съдилищата е не повече от потвърждаване на присъдата. Това не е така само когато общественото мнение е разделено преди или по време на намесата на съдилищата. Оттук и интересът на органите на непрозрачното преследване да гарантират, че такова разделение няма да се случи.

Второто явление е известно като юдициализация на политиката, чиято обратна страна е политизацията на правосъдието. Политическата класа (или нейните политически клиенти) използват съдилищата, за да постигнат политически резултати. Например отстраняването на влиятелен политик или изборното поражение на партия, считана за фаворит, но враждебна към интересите на онези, които имат властта да мобилизират съдилищата. Отново една от характеристиките на юдициализацията е нейната селективност. Тя е склонна да действа най-ефективно, когато става въпрос за насърчаване на политически консервативни цели.

Последните три години изобилстват с такива примери – от арестувания и затворен пакистански лидер Имран Хан, който подразни магистрати от САЩ с „агресивния суверенитет“ на Пакистан по отношение на войната в Украйна, до румънския кандидат президент Джордже Симион, също арестуван по обвинения в корупция и външни зависимости...

Сантос подчертава, че неолиберализмът е инвестирал сериозно в „обучението на магистрати“ в много страни, по-специално чрез „специализирани курсове“ или „учебни пътувания“ в американски университети и други американски институции. Неговите изследвания от 90-те години на миналия век нататък показват, че „прокурорите са основната цел на тази политика на „обучение“ – по-късно разширена до всички магистрати“ (Santos, 2025с).

Непрозрачното преследване изисква сложно уравнение между опасността и незаконността на идеите. Опасни са, когато противоречат на интересите на властимащите и лоялните им, поради което се третират като незаконни, въпреки че, както е посочено, в една демокрация понятието за забранени или незаконни идеи има много точни граници и по принцип няма опасни идеи. Непрозрачното преследване изисква тези граници да бъдат преминати чрез косвени средства за репресия, гранични или нелегални, между законност и незаконност, и чрез масирани кампании за индоктринация и дезинформация. Пример за това е концепцията за антисемитизъм, която днес в САЩ (и до известна степен в Европа) е преформулирана, за да обхване всяка критика към държавата Израел, независимо колко отвратителни са престъпленията срещу народа на Палестина. Целта на дезинформацията е да легитимира репресиите чрез обръщане на уравнението между опасността и незаконността на идеите: докато за тези, които са на власт, идеите са опасни и следователно трябва да бъдат обявени за незаконни, общественото мнение е накарано да вярва, че идеите са незаконни, защото са опасни.

Непрозрачното преследване е част от глобален проект за деградация на съвместното съществуване и демократичните институции. Кризата на глобализираното неолиберално капиталистическо натрупване е очевидна днес и се проявява на различни нива: в политическа поляризация, в разрастването на крайната десница сред разочарованите и фрустрирани маси, в политиката на омразата, в постепенното заместване на секуларизма с политизирана религия... Интернационалът на омразата и консервативната поляризация използва средствата, с които разполагат американските високотехнологични информационни и комуникационни гиганти, за да заглуши или елиминира критичното мислене, като наблюдава комуникациите и движенията на социални активисти и неудобни интелектуалци, проверява алтернативните медии и цензурира, рови в личния живот на жертвите, за да задейства в точния момент процеса на отмяна, заглушаване..., накратко, гражданската смърт на критиците на епистемицида, и на медиите, които те използват.

„Черните списъци“ с „опасни“ идеи, автори и медии, които трябва да бъдат закрити, се разпространяват в международен план до хегемонните СМК в различни страни, до разследващи полиции и НПО, които са готови да сътрудничат, защото вярват, че подобно закриване би могло да допринесе за техните предполагаемо прогресивни цели. Това е най-непрозрачното измерение на преследването, защото е трудно да се знае кои са агентите му, което, макар и национално, бързо се интернационализира, кои са неговите вътрешни сътрудници и как дезинформацията се разпространява толкова бързо. Преди всичко е трудно да се знае как хора с добра воля се мобилизират за каузи, които смятат за благородни, без да се знае за истинските цели зад тях. Що се отнася до центровете на международна омраза и поляризация, има основания да се смята, че това са САЩ на Доналд Тръмп и Израел на Бенямин Нетаняху.

От непрозрачно към прозрачно преследване: Разграничението не винаги е толкова ясно, както е описано тук. Съществуват гранични ситуации, които създават хибридни явления на непрозрачно и прозрачно преследване. Такъв е случаят, например, когато защитниците на незаконни идеи са чужденци. Незаконните идеи лесно се считат за двойно незаконни: незаконни идеи от незаконни хора. Друг механизъм на лиминалност е обявяването на извънредно положение, което суспендира конституционните гаранции на преследваните. Трети механизъм е създаването на незаконни, сиви зони, където преценката на агентите е конститутивна за прилагането на закона. Такива зони са например летищата и имиграционните служби.

 Произвеждането на гражданска смърт на жертвите на непрозрачно преследване и дискредитирането на техните идеи са двата механизма за анулиране. Идеите могат да продължат да бъдат публикувани, но те вече нямат никакво политическо влияние, било то чрез дискредитиране на авторите или чрез маргинализиране на медиите, в които се публикуват, ако изобщо се публикуват.

Фундаменталната опасност от непрозрачното преследване се крие във факта, че неговата непрозрачност пречи на борбата с него като с политическо преследване и следователно с прибягване до демократични средства за политическа конфронтация. Това е перверзна форма на политизация, която действа като деполитизация, подлагайки своите обекти на най-дълбока изолация. Всяка публична солидарност с тази цел може да доведе до анулиране на този, който й симпатизира. Самотата в демокрацията има много по-дълбока стигма от самотата в диктатурата. Но именно тази самота и произтичащата от нея невъзможност за създаване на демократична опозиция благоприятства преминаването от демокрация към диктатура, което характеризира нашето време.

След пет века културна, епистемична и етична индоктринация, трябва сериозно да се съмняваме, че западната мисъл е способна да играе водеща роля в създаването на многополюсен свят. Проблемът на Запада не се състои толкова в състоянието, до което е довел света, колкото в епистемоцида, който е причинил и продължава да причинява по своя исторически път; в знанията и опита на света, които продължава активно да унищожава, за да увековечи своето господство и да неутрализира всякаква съпротива.