Ценностната система ражда синергичен ефект.
Има ли в правния мир евроатлантически ценности?
Кодексът на честта - отживелица или своеобразен
компас и конституция на съвременния офицер?
Връщам се отново на темата за честта на пагона на българския офицер като този път я изследвам в светлината на резултатите от проведения през миналата година Преглед на отбраната.
На тази тематика посветих поредица от статии, публикувани през 2019 и 2020 години. Впоследствие ги поместих с незначителни изменения и допълнения в новата ми книга „За честта на пагона“, която излезе от печат в края на 2020 година. В посочените материали правя конкретни предложения за нов подход в работата с офицерския корпус с цел излизане от кадровия колапс, за издигане престижа на офицерската професия и най-вече за възстановяване блясъка и честта на офицерския пагон. Тревожното състояние на работата с човешкия фактор и натрупаните през последните години проблеми с окомплектоването на армията изискваха тази проблематика да заеме приоритетно място в Стратегическия преглед на системата за защита на националната сигурност, Стратегическия преглед на отбраната и Прегледа на отбраната.
Основателно беше очакването за сериозно държавническо отношение при осъществяването на прегледите от страна на компетентните органи и институции. Надявах се, че на основата на прегледите, ще се вземат стратегически решения в областта на сигурността и отбраната на страната, ще се подготви реалистична визия за работата с офицерския корпус и ще се приемат ресурсно осигурени програми и планове за излизане на армията от създалата се проблемна ситуация.
На 21.12.2020 г. Министерството на отбраната помести на своята страница в интернет, за обществено обсъждане, „плода“ роден от стратегическите прегледи- „Програма за развитие на отбранителните способности на въоръжените сили на Република България 2032“. Обобщаващият доклад от Стратегическите прегледи, срокът, за чието изготвяне изтече на 10 ноември миналата година, все още не е направен публично достояние. Затова тук се позовавам само на резултатите от Прегледа на отбраната.
Може да се каже, че в проекта на Програмата приоритетни въпроси, свързани с офицерския корпус, са намерили място, но някак си това е направено по-общо и декларативно. Разбирам, че това е програмен стратегически документ. Но когато в него се говори за хората, най-ценния капитал на държавата, има нужда от конкретика и прилагане на диференциран подход при определяне на задачите. Действително в „Приоритетите на отбранителната политика“ е посочено като приоритет „Ангажирането към хората в отбраната, които са най-важния компонент на отбранителните способности“. В точка 5 на Програмата, „Желано крайно състояние на отбранителните способности на въоръжените сили 2032“ е поставена задачата „...за преодоляване на големия брой вакантни длъжности“, като са посочени и инстументите за постигане на тази цел. Във връзка с човешкия потенциал са поставени задачи по въпросите свързани с подбора и кариерното развитие на кадрите, на военното образование и социалната политика.
Това е добре, но не ми харесва, че в раздела на Програмата „Хората в отбраната“, който е естественото място за разработване на възлови въпроси свързани с кадровия потенциал на армията, думата офицер не се споменава нито един път. Хора в отбраната много и най-различни. Офицерският корпус е „черешката на тортата“. Той не може и не трябва, при определяне на задачите, да бъде поставян на общо основание в кюпа. Офицерският корпус е гръбнакът на въоръжените сили. Затова следва да бъде приоритет на приоритетите работата за неговото възпитание в духа на националните традиции, за изграждане на неговата ценностна система, мотивация и готовност да развива отбранителните способности на родните въоръжени сили, какъвто е смисълът и целта на Програмата. Точно заради това се създава неприятното чувство, че в Програмата не е добре защитена азбучната истина, която казва, че без наличен, подготвен и отдаден на войнския дълг офицерски корпус и най-хубавите програми остават на хартия.
За оценка на двата Стратегически прегледа и на Прегледа на отбраната в този материал е рано да говоря. Не че няма какво да се каже за тяхната организация, ръководство и провеждане в условията на пандемията. По-скоро не е моя работа, пък и не разполагам с необходимата информация и експертиза, за да правя цялостна оценка на тези важни държавни стратегически документи.
Затова изказвам мнение само по въпроса как в „Програмата за развитие на отбранителните способности на въоръжените сили на Р. България 2032“ е отразена темата за изграждането и възпитанието на офицерския корпус в условията на кадровия колабс, за офицерската професия и честта на пагона на българското офицерство.
Въпросът за
престижа на офицерската професия и за органически свързания с него проблем за честта на пагона
кореспондира пряко с целта на Програмата - изграждане и развитие на отбранителните способности на въоръжените сили. Това са въпроси, стоящи в основата на военната мощ на армията. Отварям Доктрината на въоръжените сили на Р. България и в точка 50 чета: „Военната мощ се генерира от три взаимносвързани компонента: концептуален, морален и физически. Ако не е налице един от тях, това води до липса на военна мощ“. Отивам на точка 55, в която пише: „Моралният компонент осигурява волята, необходима за използване на военната мощ. Той зависи от културата и морала на личния състав във въоръжените сили, лидерските качества и ефективността на мениджмънта на командирите и началниците от всички степени. Моралният компонент се изгражда и поддържа чрез целенасочена подготовка и възпитание в честност, дисциплина, самоуважение, вяра в правотата на общата кауза.... Моралният компонент се състои от три основни елемента: мотивация, лидерство и мениджмънт“. Изкушавам се все в тази връзка да цитирам и казаното за ролята на човешкия фактор във войната от най-колоритния и най-виден американски военен лидер през Втората световна война генерал Джордж Патън. Той казва: „Войните се водят с оръжия, но се печелят от хората. Именно духът на хората ...е този, който печели победата ...Винаги помнете, че човекът е единствената военна машина, която може да спечели войната. Да имаш добро оборудване е хубаво нещо, но хората са по-важни“.
Видно е, че съм на прав път с лансираните тези за първостепенното значение на духовния фактор и особено на офицерския корпус, на неговата морална подготовка за ефективна дейност по изграждането на необходимите отбранителни способности.
Подминатият или по-точно недооценен в Проектопрограмата
морален компонент на военната мощ
е една от основните причини да се върна още един път на темата за офицерския корпус, за престижа на офицерската професия и най-вече- за отстояването и защитата честта на офицерския пагон и мундир.
В книгата ми „За честта на пагона“ е изложена подробно и аргументирано моята гледна точка по тази проблематика. Затова няма да се повтарям, а ще обогатя изложените тези и виждания, като този път ще погледна на нещата от друг ъгъл. Поставям въпроса за престижа на офицерската професия през призмата на ценностната система на българското офицерство, като акцентирам в частност на въпроса за вписването на войнската чест в ценностната система на съвремените български офицери. И още - какви са аргументите в защита на моето виждане, че мястото на честта на пагона е в центъра на ценностната система и че е ценността на офицерските ценности.
Нека почертая, че с този материал все пак, макар и скромно, се включвам в общественото обсъждане на Програмата за изграждане на отбранителните способности на въоръжените сили 2032.
Няма да е грешка ако се каже, че въпросът за ролята и значението на
ценностната система на българския офицер в условията на демокрацията
до голяма степен е подценен и не намира полагащото му се място в работата за изграждането и развитието на офицерския корпус.
Известно е, че ценностната система е съвкупност от етични ценности, морални приоритети и начин на мислене, които служат като стандарт за определяне и насочване поведение на отделния човек, общността и обществото при всички възможни ситуации. Ценностната система в армията и отделните ценности, които тя обединява се регламентират със закони, правилници, наредби, инструкции и най-вече с морални или етични кодекси за поведението на служителите. По този начин Системата и ценностите се превръщат в задължителни.
От своя страна, личната ценностна система осигурява вътрешното знание на човека за това кое е добро или лошо, важно или маловажно, красиво или грозно и т.н. Тези знания се наричат ценности. Те генерират поведението на личността. Ценностите са важни и трайни убеждения или идеали. Те могат да се нарекат компас, който сочи правилната посока. При личност, която е наясно със своята житейска философия, има съответствие между думи и дела, между житейските ценности и постъпки. Според израелския учен Ш. Шварц, автор на най-комплексния модел на ценностната система, ценността е желана цел, която функционира като ръководен принцип в живота на хората и обществото.
Започналата в годините на прехода социална промяна се съпътства с тотална криза на ценностите. Някои учени и специалисти по тази проблематика заговориха, че България е изпаднала в морален вакуум. Дори сега, повече от 30 години след промяната на 10 ноември 1989 г., българската нация продължава да се намира в тежко болестно състояние. Запазват се и набират скорост редица негативни социални явления като отчуждение от политиката, пасивна гражданственост, разделение и конфронтация в обществото, затваряне в семейството, стряскаща битовата престъпност, несигурност, липса на хуманизъм и състрадание в междуличностните отношения. Обезценяват се някои ключови и общоприети ценностите като труда, образованието и семейството. Те не се възприемат от мнозина като ценности и обществено благо. За по-голямата част от българския народ равенството, политическата свобода, традициите са загубили своята значимост. Живеем във време на нравствен дефицит и бездуховност. За българските граждани, които напуснаха страната и живеят в съответствие с ценностите на обществата, където пребивават, любовта към Отечество и Родина става спорна ценност. Дори, според изследване на „Галъп интернешънъл“, само един от четири български граждани е готов да се сражава с оръжие в ръка за защитата на Родината. Мрачна и тъжна, но истинска за голямо съжаление картина.
Личният състав на армията, в това число и офицерският корпус, са неразделна част от българския народ. Те не са отделени от народа с китайска стена. Затова е съвсем естествено посочените проблеми в обществения живот и в ценностната система да се отнасят в пълна степен и за военнослужещите от въоръжените сили.
Наред с това, демонтирането на системата за национална сигурност, функционираща при социализма, в това число и осъществяваните реформи и трансформации в армията, доведоха до същностни промени в мотивацията, чувството за дълг, отношението към службата и социалния статус на офицерския състав. Най-сериозно влияние върху ценностната система на офицерския корпус оказаха масовите съкращения и чистката във въоръжените сили, закриването на десетки гарнизони, орязване на социални придобивки, размяната на местата на приятеля и врага, премахване на наборната служба и преминаване към професионална армия, прекъсване на връзката народ-армия, замиране на възпитателната, социалната и културната функция на армията по отношение на младото поколение и населението и, не на последно място, кадровият колапс, решение на който засега не се намира.
Последствията от реформите и трансформациите са добре известни. Те оказаха своето много сериозно влияние върху ценностната система на офицерския корпус. Старата ценностна система се рушеше, а не се знаеше какво точно идва на смяна. Това състояние в науката се определя като ценностна криза. В армията не се извърши научно-обоснована реорганизация на ценностната система на офицерския корпус при прехода от тоталитаризъм към демокрация. Може да се каже, че процесът на промяната беше стихиен, нещата бяха оставени на самотек. Не се проведоха представителни социологически изследвания по основни въпроси, свързани с ценностната система в армията. Не се използват постиженията на психологията за изграждане на такава ценностна система, която да е адекватна на новите реалности в армията, особено след приемането ни за пълноправен член на Алианса. Не се изгради в това отношение модел на новата ценностна система, поради което няма единно виждане кои ценности се включват в Системата, кои са основните от тях, мястото, което заемат материалните и нематериални ценности т.н.
Не разполагам с актуална информация как се формира, развива и функционира ценностната система на офицерския корпус в условията на кадровия колапс във въоръжените сили. Тази тема не присъства и в проекта на Програма за отбранителните способности на въоръжените сили. А въпросите, свързани с ценностната система са много, кой от кой по-важен и актуален. Ето само някой от тях:
Налице ли е обвързаност на ценностите на офицерите с мисиите и функциите на армията и благоприятстват ли тяхната реализация? С какви инструменти командирите формират и развиват ценностите на своите подчинени и как ги обвързват с отбранителните способности? Каква е връзката между ценности и поведение, или с други думи казано - функционират ли ценностите като непосредствен подбудител и мотив на дейността на офицера? Отчита ли се, и още по-важно, управлява ли се процесът на преход от материалните към постматериалните ценности и в каква степен универсалните човешки потребности влияят на личните ценности и на развитието на Системата като цяло? Има ли утвърден подход и мениджмънт на работата по изграждане и възпитание на ценности в професионалните войници, защото разликата в сравнение с наборните войници е много съществена. Наборните войници постъпваха в армията с незавършени процеси по формиране на качествата на мъжа, започнати в семейството и училището. Затова усилията на командирите бяха насочени за изграждане на необходимите ценности, на воински и граждански добродетели и завършване на процесите на възмъжаване. При професионалните войници тези процеси нормално са завършили, защото е известно, че личностните ценности се изграждат в три периода: първи до 7 годишна възраст, втори от 7 до 13 г. и трети от 13 до 21 години. Така възниква още една задача свързана с приоритетите по изграждане на ценностите на съвременния професионален войник.
Както се вижда на дневен ред са твърде много въпроси, свързани с повишаване ролята на ценностната система в живота на армията и конкретно по изграждане на лидерски качества и умения в офицерския състав. При това трябва да се има предвид , че динамиката на живота и на средата за сигурност водят до непостоянство на социалните ценности. Офицерите трябва да се учат и възпитават да приемат новите реалности и носените от тях идеи, да ревизират отношенията си към случващото се в армейския живот, следвайки „линията“ – цел-мотив-резултат и на тази основа да заменят старите с новите ценности.
Ценностната система, като всяка социална система, има динамичен характер. Нейната йерархия, взаимната свързаност между отделните ценности, инертността, степента на изменчивост, достъпът на външно влияние се променят във времето.
Неизбежно възникват конфликти между отделните ценности, както и между личните и общите войнски ценности.
Нужна е бърза адаптация на ценностите на офицерите към възникващи жизненоважни обстоятелства. Човешкото поведение, като сложна проява на жизнедейност, зависи от редица фактори, които засилват или отслабват мотивационната сила на ценностите.
Важен е въпроса за регулацията на ценностите и на поведението на тяхните носители. В социалистическата армия имаше регулатори в лицето на партийните и комсомолски организации, на офицерските събрания и офицерските съдилища на честта, които при нужда реагираха на възникнали ситуации. Сега командирът-единоначалник е сам и всичко ляга на неговите плещи. Липсата на обществен контрол върху дейността и поведенето на командирите крие риск от деформации.
През всичките години на прехода много говорим и пишем за модернизация на въоръжението и бойната техника. Това е правилно, но липсва синхрона с „модернизацията“ на хората, която задача остава на по-заден план, въпреки първостепенната роля на човешкия фактор.
В тази връзка може да се направи същата констатация и за възпитателната работа в армията. По своята същност тя е процес на овладяване на ценности и критерии за тяхното оценяване, на норми и стандарти на поведение, които формират човека като личност. И тук, в името на някакви имагинерни цели, заедно с мръсната вода, изхвърлихме и бебето от коритото.
Прегледът на ръководни и работни документи на МО показва, че в тях почти не присъства темата за ценностната система. Тя не се споменава и при публичното говорене на висши представители на политическото и военното ръководство на въоръжените сили. Опитът показва, че за сметка на това има ценности, с които като че ли се прави опит за изчерпване на ценностната система като цяло. И така стигаме до нещо много важно, до така наречения синергичен ефект. Известно е, че ефектът на системата е по-голям от сбора на ефектите на отделните съставки при тяхното самостоятелно фунциониране. Затова е важно и необходимо, при изграждането на офицерския състав, да се прилага системния подход, а въпросите на ценностната система да заемат полагащото им се място в армейския живот.
Има ценности, за които се пише и говори непрекъснато. В най-голяма степен това се отнася до лидерството и евроатлантическите ценности, които са изведени като основни приоритети на работата с българските офицери. На тези две ценности аз отделих подобаващо внимание в книгата ми „За честта на пагона“. Разработих ги задълбочено в рамките на моите познания и разбирания. Напълно споделям ведущата роля на
лидерството
в ценностната система на офицерския корпус. Никак не е случайно, че лидерството е единствената ценност, намираща място сред осемте елемента на отбранителните способности, т.е. лидерството е отбранителна способност. Лидерството е неразривно свързано с качеството „чест на пагона“. Някои учени извеждат войнската чест като първи принцип на лидерството. И действително, не може да бъде истински военен лидер този, който е потъпкал честта на своя пагон и е опетнил своя мундир. Честта на пагона е светилището на офицера, мерило за неговата войнска чест, доблест, достойнство и благородство.
Към казаното за характеристиките на лидерството във въоръжените сили бих добавил само с по едно изречение още следното:
- лидерството е философия на живота на българския офицер;
- лидерството е действие и поведение;
- военният лидер е визионер. Лидерът вижда и създава желаното бъдеще, свързва го с настоящето и повежда подчинените си по пътя за постигане на крайната цел;
- лидерството е преди всичко процес на социално влияние и фокусирано действие, насочено към постигане на висока цел. В този смисъл лидери, в своите формирования, са не само старшите командири и началници, а и всички по-долустоящи в йерархията офицери, ако в тях са изградени и възпитани необходимите за водачите качества и способности;
- военният лидер е сърцевед. Лидерството означава да умееш да работиш с подчинените, да ги печелиш за твоята кауза, те да я приемат като своя и да работят за нейното постигане;
- лидерът е пример за подражание навсякъде и във всичко.
Що се отнася до
евроатлантическите ценности,
нещата, за разлика от лидерството, стоят по коренно различен начин. И аз съм изложил аргументите си за тази оценка.
Вече доста години в публичното пространство до втръсване ни се натрапват съжденията за пословичните западни ценности, за българския цивилизационен избор, за необходимостта да се стремим към европейско мислене и поведение, да се гордеем, че вече сме европейци, все едно, че довчера сме били африканци. Повтарянето, по повод и без повод, на мантрата, че изповядващите евроатлантическите ценности са истинските европейци и атлантици има обратен ефект. То отблъсква и води до обезценяване на самите ценности. Резултатът от това прекалено афиширане пред нашите нови приятели на привързаността ни към евроатлантическите ценности вече става проблем за самите ценности. Винаги съм мислил, че нашите партньори се отвращават от поведението на хора, които грубо им се докарват, демонстрирайки своят слугински манталитет. Не вярвам, било то американец или европеец, да имат доверие и уважение към хора, които не уважават себе си.
В основополагащи документи на НАТО и ЕС като неизменни ценности са посочват „свободата, демокрацията, човешките права и върховенството на закона“. И аз моля родните политици да кажат коя от тези ценности не се съдържа в Конституцията на Р. България. Всички те присъстват в основния закон на страната, приет преди 30 години. Това „натягане“ говори, освен за раболепие пред „новия голям брат“ и за национален нихилизъм и чуждопоклонство, за липса на лична чест и достойнство. Наблюдаваме как универсалните ценности, прокламирани още в Библейски времена и възприети от човечеството, каквито са свобода, мир, независимост, справедливост, равенство, търпимост, хуманизъм, също се прокламират като западни ценности. Обидно е да ни убеждават колко горди трябва да бъдем за това, че споделяме евроатлантическите ценности, че това е показател за интелигентност, напредничаво мислене и демократичност.
А каква е истината? Истина е, че терминът „евроатлантически ценности“ не се среща в класацията на юридическите термини на ООН, че държави, които държат на своя суверенитет и национално достойнство като например Франция и Германия, не го употребяват. Говорейки за произхода и дълбоката същност на този термин, известният български писател Димитър Недков припомня, че в черновата на учредителния акт на Северноатлантическия пакт е имало текст със следното съдържание: „Под формата на евроатлантически ценности се обяснява заемането на територия чрез военна сила и военни действия на страни, които не са членки на този пакт“. А нямаме ли основание да твърдим, че това разбиране на евроатлантическите ценности, макар да не фигурира в оригиналния текст на Вашингтонския договор, не е забравено, за което говорят войните в Ирак, бивша Югославия, Афганистан, Сирия, Либия „арабската пролет“, където се проля кръвта на хиляди невинни и мирни граждани, в това число на жени и деца. Та има ли някой, който да не знае как, по вина на кой и защо се стигна до мигрантската вълна, която заля Европа и застрашава сигурността на европейските народи. Военните действия на НАТО и на отделни страни - членки също ли са проява на евроатлантически ценности? А нахлуването и погрома за голямо съжаление на Конгреса на САЩ на 6 януари, наречен ден на позора, и то ли е атлантическа ценност, която трябва да изповядваме, защото се случва в най-голямата демокрация? Азбучна истина е, че ценността по дефиниция винаги е нещо добро, нещо хуманно. Тогава за какво говорим?
Ами говорим, разбира се не всички, за неща, в които не вярваме, самозалъгваме се и подвеждаме и околните. Истината е, че в реалния живот и в правния мир евроатлантически ценности не съществуват. Това понятие трябва да излезе от употреба. Афишираните като евроатлантически ценности са общочовешки и национални ценности и няма защо да ги преиначаваме и да ставаме кръстници. Нека наричаме нещата с истинските им имена. Това ще бъде достойно поведение на достойни българи. Казвам честно и откровено какво мисля по проблема и смятам, че много сънародници мислят като мен. И още нещо. Отричането на понятието евроатлантическите ценности съвсем не значи, че отричам и европейската и евроатлантическа интеграция на България. Това са съвсем различни неща. В наше време, при сегашните реалности, участието ни в колективните системи за отбрана и сигурност е обективна необходимост. Само че и в това отношение трябва да се поддържа баланс между сигурност и суверенитет, да не се пресичат определени по волята на суверена червени линии. Има въпроси на политиката за сигурност и за участието ни в двустранното и многостранно сътрудничество, по които решенията трябва да се вземат единствено и само в София. Националният интерес стои по-високо от колективните и чуждодържавните интереси. Това трябва да е неотменим закон за политици и държавници, ако искат да бъдат запомнени с добро и да останат в историята като достойни български управници.
Много важен и от принципен характер е въпросът –
ценност ли е честта на офицерския пагон и, ако да, как тя се вписва в ценностната система на българското офицерство.
Този въпрос аз подробно разработих в поредица от пет статии, които намериха място в книгата ми „За честта на пагона“. Предложих и проект на Кодекс за честта на българския офицер.
Моята позиция е ясна и недвусмислена. Честта на пагона е ценност на ценностите, на която по право и закон се полага да бъде в центъра на ценностната система на българското офицерство. Това е така по ред причини, но главната е, че войнската чест е единственото качество, което намира място във военната клетва, текста на която законотворците са регламентирали със Закона за отбраната и въоръжените сили. В името на войнската чест, на Родината и славата на бойното знаме, военнослужещият поема клетвен обет да жертва дори живота си. Няма по-вълнуващ момент от този паметен миг, когато целуваш бойното знаме, символ на войнската слава и героизма на българския войник и изричаш сакралните слова „Заклех се“, с които изразяваш любовта и предаността си към държавата и готовността си да я защитаваш дори с цената на собствения си живот. Няма друго качество, което да стои по-високо от честта на пагона. Тя, честта на пагона на българския офицер, е комплексно нравствено-етично качество, което най-добре характеризира облика и поведението на офицерството, събира като във фокус резултатите от многостранната дейност по неговото изграждане и същевременно се явява най-важния критерий за ефективността на системата за кариерно развитие и за отдадеността на войнския дълг пред народ, Род и Родина.
Аз съм удовлетворен от големия интерес и от категоричната подкрепа на колеги и на патриотично настроени граждани на моите виждания за ролята и значението на комплексното качество „чест на пагона“. Разбира се, имаше въпроси и съмнения в правотата и реалността на някои от моите тези и предложения. Изразиха се например мнения от рода на това, че не може да се говори за чест на пагона в наемна армия; че въпросът за честта на пагона е актуален само по време на война; че честта на пагона е отживелица от миналото, за която няма почва в съвремието; че воинската чест в професионалната армия е подменена от материалния интерес; че не може да се говори за чест на пагона в експедиционна армия, която защитава по света чужди интереси; че няма войнска чест в армия, която не е в състояние да изпълни конституционния си дълг по защита на суверенитета, независимостта и териториалната цялост на страната, а разчита на НАТО и други все от този характер.
Не е възможно в този материал да взема отношение по всеки от поставените въпроси. Отнасям се с уважение към честно изразената позиция от всеки български гражданин.
Моето мнение обаче остава непроменено. Честта на пагона не само, че не е кауза пердута, а е най-важното комплексно качество, което идеално се вписва в центъра на ценностната система на съвременния български офицер. Нещо повече. Аз изразих мнение, че е дошъл моментът да се приеме
Кодекс на честта на българския офицер
и предложих на вниманието на министъра на отбраната проект на такъв документ с подробно разработени мотиви и аргументи, които няма да повтарям. Срещнах обаче от страна на ръководството на министерството пълно мълчание, „ни звук, ни стон“. Това поведение го разчитам като нежелание на Министерството да приеме такъв важен акт, защото от него ще произтекат конкретни изисквания свързани със службата и качеството на живот на офицерите. Не ми се иска да помисля, че евентуална причина може да бъде страхът „някой“ да не помисли , че се прави скрит опит да се изместят евроатлантическите ценности от първостепенното им място в ценностната система на офицерството. Възражения очаквам и от страна на някои командири на войскови формирования. Тях ги устройва сегашната ситуация, при която няма обществен контрол и оценка на тяхното поведение и на грижите им за подчинените. Може би някой са забравили, че формулата за успеха на командирите при общуването им с подчинените е „Сърце, сърце владее“.
За разлика от Министерството, идеята ми за приемане на Кодекс за честта на офицера получи почти единодушно одобрение от много колеги и патриотично настроени граждани.
Мога да изредя и тук, но вече го направих в статията си „Кодекс за честта на българския офицер“, редица убедителни аргументи за необходимостта и ползата от такъв документ, както и да опровергая възраженията на скептиците, защото има и такива. Ще взема отношение само по три обобщени мнения по отношение на предложения проект на Кодекс.
Първо: Кодексът на честта не е руски патент и чрез него не се прави опит за привнасяне на руско влияние в нашата армия, както някои ме обвиниха. Освен в Русия, в много други държави като Франция, Германия, Австрия, САЩ са приемани такива документи. Например във Военната академия „Уест Пойнт“ на САЩ не само че е утвърден такъв Кодекс на честта на кадетите, но той е гравиран на специален мемориал с надпис, който гласи: „Кадетът няма да лъже, мами, краде или толерира онези, които го правят“.
Общото събрание на ООН още през 1979 г. прие Кодекс на поведението на служителите на закона.
Кодекс на поведение на политико-военните аспекти на сигурността през 1994 г. прие Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа.
Преди по-малко от година, на основание чл.28, ал.2 от Закона за държавния служител, с Постановление на МС №57/02. 04. 2020 г. се прие Кодекс за поведението на служителите в държавната администрация. В почти всички държавни администрации, браншови организации и юридически лица са утвърдени кодекси за поведението, етични или морални кодекси. Кодекс за етично поведение има и в МО, но той касае въпроси, свързани с корупционните практики и конфликти на интереси. Така че не е нещо извънредно и несрещано в живота приемането на Кодекс за честта на пагона.
Второ: Не е основателно твърдението, че предложеният проект на Кодекс дублира или преповтаря норми и правила, съдържащи се в Устава за войсковата служба на въоръжените сили на Р. България. Действително в Устава, Глава ІІ „Военнослужещи и взаимоотношенията между тях“ се регламентират етичните норми на поведение и правилата за военна вежливост и поведение. Само че чл.5 ал.1 определя войсковата служба като „... денонощна дейност, осигуряваща необходимите условия за живот, войскови ред и обучение на войските“. Видно е, че предлаганият Проект на кодекс е с много по-широк обхват и определя нормите и принципите на дейност и поведение на офицерите не само по време на службата, но и в семейството и обществото. А за дублиране на Устава от страна на Кодекса и дума не може да става, защото в Устава се говори общо за военнослужещи, каквито са и войниците, сержантите и офицерските кандидати. Предложеният текст на Кодекс откроява спецефичните правилата и нормите на действия и поведение на офицерския корпус, без да повтаря регламентираните такива с Устава.
Трето: Не е аргумент да не се приема Кодекс за честта на пагона обстоятелството, че няма такава традиция в българската армия и че сега като част от НАТО за нас значение имат евроатлантическите ценности, които определят действията и поведението на офицерите. Аз вече посочих, че такива ценности, като нещо различно от нормите и правилата, регламентирани с националното законодателство, няма. Що се отнася до традициите, трябва да се каже, че може да не са приемани специални писмени кодекси, но неписани правила и норми на поведение на офицерите има. Запознатите с трудовете на известни наши военачалници като например полк. Дрангов, могат да потвърдят тази констатация.
Затова препотвърждавам предложението да се приеме Кодекс за честта на пагона на българския офицер. В крайна сметка науката казва, че добре дефинираната ценностна система е своего рода морален кодекс. Освен това има належаща потребност да се проведе представително социологическо изследване на ценностната система на офицерството и в съответствие с неговите констатации и изводи да се разработи „Модел на ценностната система на българския офицер“. Крайно време е да се разработи и приеме Система за възпитателната работа в армията. Що се отнася да „Програмата за развитие на отбранителните способности на въоръжените сили 2032“, тъй като прегледите приключиха, предложенията, които ще постъпят в хода на общественото обсъждане, може да намерят място в Плана за развитие на въоръжените сили на Р. България до 2026 г. или в друг, специално подготвен за целта, ръководен документ. Но нека този въпрос си го реши ръководството на Министерството на отбраната.
Днес се води война за душите на хората, в това число и на военнослужещите - офицери, сержанти, войници.
Свещена традиция и свят завет на българското офицерство, наследен от нашите предци, е да брани своята войнска чест, славата на бойното знаме и честта на своя пагон и мундир.
Българският офицер е войн по дух и човек на честта, който ще устои на психологически, хибридни и всякакви други войни.
Човек може да загуби дом и пак да го построи.
Може да фалира бизнесът му и пак да го възстанови.
Може да пропилее богатство и пак да забогатее.
Но, ако загуби честта си, губи я завинаги.
Честта е като живота. Загубиш ли го отиваш завинаги в небитието. Втори живот няма.
Така стои въпросът и с честта. Загубиш ли я един път, губиш я безвъзвратно.
Затова доблестните български офицери бдят за опазване на своята войнска чест.
Пазят я като най-ценното свое съкровище.
И това им прави чест!
