В предишни мои изследвания формулирах понятието „социален тероризъм”. Тогава подчертах, че трактовката, която давам за този феномен, не кореспондира с разбирането за социален тероризъм, възприето в известните разработки и изследвания по въпроса. Експертите по проблемите на тероризма обикновено отнасят към това понятие действия, имащи за цел промяна на икономическия или политическия строй в собствената страна. Аз определям социалния тероризъм като форма на терор върху обществото, провеждана от политиката на официалните местни неформални групировки, собствената държава и
международните структури. За последствията от този вид социален тероризъм постепенно започва да се говори по различни поводи, но изследването му като разновидност на терористична дейност с разрушителни последствия спрямо обществото и
човечеството предстои.
Социалният тероризъм използва прикрити и нетрадиционни съвременни методи на насилие за промяна на ценностните категории в обществото не само в национален, но и в международен план. Тези методи почиват на най-новите постижения за целенасочено обработване и контрол на масовото съзнание. За тази цел се използват най-новите методи и технологии в сферата социалната психология, които планово и целенасочено се прилагат с помощта на всички видове медии и социалната мрежа. Социалните терористи целят една ограничена част от обществото да постигне конкретни политически, материални и морални предимства. За тази цел действията се маскират под призивите за свобода на индивида, спазване на човешките права и създаване на еднакви привилегии за всички, които са „различни” от мнозинството. Целенасочено границата между нормалното и ненормално се размива, като едни понятия и ценностни категории се омаловажават, други се променят а трети се налагат под някаква благовидна форма. В резултат на това, целият модел за поддържане на обществените устои се поставя под заплаха.
Характерна особеност на социалния тероризъм е неговата многостранна основа. Той се проявява в морални, духовни и икономически измерения, като и трите му форми са еднакво опасни. Моралните измерения на социалния тероризъм засягат разрушаването на обществения организъм, унищожавайки моралните му устои. В духовната сфера моралният тероризъм разрушава обществото като променя неговите критерии относно красивото и грозното, възвишеното и посредственото.
С множеството свои разновидности социалният тероризъм обикновено се реализира от действащи властови държавни и международни структури, неправителствени организации и свободни сдружения. С прилагането на своите специфични средства и методи на действие социалните терористи ерозират обществото ежедневно. Неговата разрушителната дейност се
побира в рамките на закона и на практика, поне досега, не среща сериозно противодействие. Борбата с този вид тероризъм се затруднява от добре прикритите действия на неговите субекти. Той действа като хронична болест върху обществения организъм с което му нанася непоправими морални и материални щети.
Последствията от различните форми на социалния терор не се коментират от официалните структури поради икономическата изгода от него. Изходът е обществото смело и категорично да се противопостави на необяснимите за него поведение, решения и забрани, наложени му от управляващите. Да започне да търси отговор на въпроса: Защо това се прави и кой има полза от него? По-долу представям социалният модел, разработен от Жозеф Овертон (Joseph P. Overton), бивш вицепрезидент на Центъра Макинак за публична политика (Centro Mackinac de Política Públicas). Овертон обяснява модел, по който определени сили провеждат политика на постепенно въздействие с цел промяна на отношението на обществото към негови изконни ценностни категории. Същността на изложения от Овертон социологичен модел е в разработката и описанието на технология за промяна на общественото отношение към абсолютно забранени до момента въпроси и действия, определяни винаги като „грях” или недопустими в християнската и дори общочовешката традиция. Моделът е известен като „Прозорец на Овертон” и доразвива в социален аспект т.н. „прозорец на възможностите”, известен още като „граница на възможното” или „критичен прозорец”. Различие може да се търси в определянето на границите на прозореца. Моделът на критичния прозорец почива на предпоставката за наличие на период, през който определено действие следва да се предприеме, за да се постигне желания
резултат. Когато този период измине, прозорецът „се затваря” и резултатът вече не е възможен.
В модела на Овертон границите на прозореца непрекъснато се разширяват, обхващайки индивидите, останали за момента извън неговия обхват. Авторът показва как с помощта на определени технологии за манипулиране на общественото мнение от страна на международни структури, НПО и СМИ обществото незабележимо може да размие границата на недопустимото, премахвайки забраните към него, правейки го приемливо и дори обичайно. Овертон развива един спектър на придвижване надолу по вертикала от „недопустимото” към „обичайното”, съобразно политиката на въздействие. Това разширяване на границите остава незабележимо за обществото, поради продължителният период, в който се осъществява и активното
промиване на мозъците с помощта на СМИ. Когато „прозорецът” се движи по оста на възможностите, дадена идея на определено място може в някаква степен да се приеме за повече или по-малко допустима. Степента на допустимост на идеята може да се опише в следните степени:
Немислима
Радикална
Приемлива
Разумна
Популярна
Обичайна
Съгласно Овертон, за всяка идея или проблем съществува прозорец на възможностите. В границите на този прозорец идеите могат или не могат да се обсъждат нашироко, открито да се поддържат, да се пропагандират и да се прави опит за тяхното законодателно закрепване. Източниците на въздействие движат прозореца съобразно неговите възможни моментни граници от степента на немислимо и недопустимо до актуални действия. По този начин, в началото съвсем отхвърляни от обществото действия накрая придобиват достатъчна популярност за да стана законодателно защитени. Всичко това се постига с изключително фини технологии за промиване на мозъка, като ефектът остава незабележим, поради тяхното системно прилагане, придружено с фини манипулативни техники към набелязаните жертви. Крайният резултат е загуба на човечността.
Джозеф Овертон няма възможност да развие в продължение своите идеи поради ранната му смърт. Загива в авиокатастрофа през 2003 г. на 43 годишна възраст, но неговото научно наследство обяснява по прост и изключително убедителен начин технологията за опитите да се променя отношението на обществото към различните отклонения от наложените житейски норми и опитите пороците да се представят като нещо нормално и дори за предпочитане. Един от най-очевидните примери за това как всички ние биваме лъгани е политиката на неолибералите спрямо хомосексуалистите. Според наложилата се неолиберална тенденция, ние всички трябва да приемем хомосексуалистите и тяхната култура, правото им да сключват бракове и дори да осиновяват деца като нещо напълно естествено и наложено от природата на човека. Но с това не свършва неолибералната наглост за приемане на „различните”. Обществото бива занимавано непрекъснато също с проблеми, засягащи педофилията, инцеста, детската порнография и т.н., както се вижда от публикацията в Таймс от 20 юли 2009 г.
Евгени Горзалтсан (Evgueni Gorzhaltsán) дава впечатляващ пример как, с помощта на техниката за прилагане на прозореца на Овертон, стъпка по стъпка идеята за канибализма може да се легализира, започвайки от нейното отхвърляне като немислима и напълно чужд на обществения морал постепенно става допустима за масите и дори може да се защити законодателно. Следващият текст е с пълните авторски права на Евгени Горзалтсан, преведен от мен от негова публикация на 18 април 2014 г.
в ADME „Как да легализираме който и да е феномен, от евтаназията до канибализма” (¿Cómo legalizar cualquier fenómeno, desde la eutanasia hasta el canibalismo?).
Първи етап: от немислимото до радикалното.
Очевидно, понастоящем въпросът за легализиране на канибализма се намира на възможно най-ниското ниво за възприемане в прозореца на Овертон, тъй като обществото я приема като абсурдна и невъзможна за дискутиране. Въпросът е табу за обсъждане.
За да се промени това възприятие, въпросът може да се отнесе до научната сфера, позовавайки се на свободата на словото, тъй като за научните изследвания обикновено няма теми табу. Например, възможно е да се проведе етнологически симпозиум по екзотични ритуали на племената от Полинезия, последвано от обсъждане на историята на предмета на изследване, с цел получаване на авторитетни твърдения за канибализма. По този начин ще се гарантира прехода от негативна и непримирима нагласа на обществото към по-положителна такава. Едновременно с това трябва да се създаде радикална група от
канибали, въпреки че тя ще съществува само в Интернет, като ползвателите със сигурност ще бъдат информирани и информацията ще бъде цитирана от множество медии. В резултат от първия етап на Overton, темата табу изчезва и недопустимата тема започва да се обсъжда.
Втори етап: от радикалното към допустимото.
На този етап трябва да се продължи с цитати от учени и твърдения, че човек не може да отрича канибализма, без да бъде добре осведомен за същността на въпроса и за явлението, защото ако някой отказва да говори за проблема, ще се счита за предубеден лицемер. При осъждането за нетърпимостта, също така е необходимо да създадете евфемизъм за самото явление, за да се разграничи същността на въпроса от името му. Така думата се отделя от нейното значение. Канибализъм се превръща „антропофагия” и по-късно в „антропофилия”. По същия начин може да се създаде препратка прецедент, исторически, митологичен, съвременен или просто измислен, но по-важното е законен, така че може да се използва като доказателство, че антропофилията по принцип следва да бъде легализирана.
Трети етап: от допустимото към разумното
За този етап е важно да се насърчават идеи като: „желанието да се ядат хора е генетично заложено и поради това оправдано”, „понякога човек трябва да прибегне до това, ако са налице убедителни обстоятелства” или „свободен човек има право да вземе решение какво ще яде”. Истинските противници на тези понятия, а именно обикновените хора, които няма да са безразлични към проблема, умишлено се превръщат в радикални врагове за общественото мнение, чиято роля е да представят образа на другите като психопати и луди. Те се представят като агресивни опоненти на антропофилията, призоваващи канибалите да се горят живи, заедно с други представители на малцинствата.
На този етап експерти и журналисти показват, че по време на историята на човечеството винаги е имало времена, когато хората са се яли помежду си и това е нормално.
Четвърти етап: от разумното към често срещаното
Медиите, подпомогнати от известни политици и други хора, открито започват да обсъждат темата за антропофилията. Това явление започва да се появява във филмите, популярните книги и видео клипове. На този етап също започва да работи техниката, която включва и насърчава към препратки на видни исторически личности, които са практикували антропофилия.
За да се оправдаят привържениците на явлението може да се прибегне до хуманизиране на престъпници чрез създаване на положителен образ за тях, приемайки ги за жертви, защото животът ги е принудил да практикуват антропофилия.
Пети етап: от често срещаното към обичайна практика
Този момент предполага да се започне подготовка на законодателство с цел легализиране на явлението. Лобисти се консолидират в организирана сила и се предполага, че публикуваните проучвания потвърждават висок процент на привърженици за легализация на канибализма в обществото. В общественото съзнание нова догма заявява: „Забраната за храненето на хората е забранено.” Това е типичен пример как работи техниката на либералната толерантност като претекст за отпадането на различни табута.
По време на последния етап от „движението в прозореца” на Овертон от често срещаното към обичайното, обществото вече страда от разчленение и е разкъсано, защото досегашните правила на човешкото съществуване са се променили или са били унищожени с приемането на нови закони. Горзалтсан заключава, че понятието за „прозорец на възможностите”, описано за първи път от Джоузеф Овертон, може да се екстраполира за всяко явление и е особено лесно да се прилага в едно толерантно общество, в което така наречената свобода на словото се превърна в дехуманизация и където пред очите ни биват елиминирани едно след друго постепенно и съвсем целенасочено всички ограничения, които защитават обществото от бездната на самоунищожението.
Джоузеф Овертон е един от тези будители, показвайки как някои прилагат технологията за деморализация на човечеството в продължение на много години. Как чрез манипулация съвършено чужди за обществото идеи могат да се извадят от границите на човешкото презрение, да бъдат „изчистени” от техния огромен грях, постепенно приети от хората и накрая законодателно закрепени. Как целият процес се осъществява с много тънки психологични технологии, които са изключително ефективни, поради тяхното системно използване и остават незабележими за обществото, жертва на тяхното въздействие.
Ето един пример в това отношение: Вероятно на много от зрителите не е направило впечатление, че Великденското яйце от екрана на една българска национална телевизия беше боядисано в цветната гама на флага на организациите на ЛГБТ (Лесбийки, Гейове, Бисексуални и Транссексуални). Нима това е случайно? Унищожаващо въздействие върху обществото с подобни изтънчени похвати се повтаря непрекъснато в продължение на много години и всяко поколение в известна степен е негова жертва. Няма случайност в това, че винаги се следва един и същи подход. И няма кой да каже открито, че ни
манипулират, извращават и лъжат много нагло. Каква е целта на пропагандаторите на тези и всички подобни извращения на човешкия род? Най-вероятно някой има за цел да доведе човечеството до пълна деградация, поставяйки го в рамките на подчинение на неговите изроди.
