...Народът ни е мъдър, а хората прости... – чух наскоро медийна извадка по повод разрухата на българското национално самосъзнание и годишнината от обесването на Левски.
...Традиционна в годините е низостта на всички български управители на държавата и техните свити с цинизма, в който се съпричастват с Дякон Игнатий...
...После мизерно потъват в благоденствието на преуспелите си от предателства дни... С приведени главици – кой към султана, към династията, към империята, към солунската митница, към келепира на нищожното им живуркане...
Апостолът на свободата увисна сам на черното бесило, като „...единствен син...“ ... и със „страшна сила“...
Като диктатура на националната ни съвест за вечни времена...
Като Брод на този народ за ценностна равносметка... Към България!
...След всичко, което се случи в живота ни и съдбата на България, като гледам лъскавата сбирщина от правоимащи, събрани около смъртта на националния ни символ /без гроб/...
Да се огледаме още...?!
„...С андрешковски поглед в очите и с византийска хитрост, извличащи облаги за себе си...“ /палят свещи.../
„...Кой не е чист – убивам го!“ – чуваме Левски...
...Колко камъни сложихме в зида на Отечеството...?
И питам се, ако сега Дякона стане и види ни... В стрес...?
Удивителни колко ще сложи ни след „Народе!!!“ той днес...................?!
„...Току що се яви зората в един прекрасний майски ден. /Пише Апостолът в своя рефрен.../
Излязох аз из одаята, душевно съкрушен...
Но где, кам кого аз да тръгна..?
Кой може да ме утеши?
Кам кой мъдрец да ся обърна със съвет да ме дари....................................?“
...Може би Всевишният все пак вярно е решил... и ни е лишил от допира с неговия гроб...
„...Във висшия небесен тефтер е било записано да не се знае къде е погребан Левски...“
„...А планините са наши...!“
Лазар Мурджев
19 февруари
Знам, че помниш, Българийо.
(Макар че някои се опитват да го забравят.)
Имаше петвековно робство, а не чуждо присъствие.
Имаше Апостол, бесило, Копривщица и Батак.
Имаше Ботев и Вола.
Опиянението на народа ти от мимолетната Свобода.
И убийственото му изтрезняване.
Но първата пушка удари камбана.
И тя заехтя из Европа.
Много я чуха. Но само един тръгна.
Един цар. Освободител.
С едно знаме – Самарското – за синовете ти.
И с хиляди воини.
Знам, че помниш, Българийо.
( Колкото и някои да се опитват да го забравят.)
Имаше Стара Загора и Тунджа,
почерняла от кръвта на децата ти.
Имаше Шипка и Плевен.
И хиляди мъртви сред снега на Балкана
по пътя към София.
Не забравяй, Българийо!
Поклони се!
Пред кръвта и пред костите на руси и българи!
Не забравяй!
С обич за България,
Йонка Христова, 3 март 2018г.
