ВРЕМЕ Е...

„Да бе да!“
Проф. Герджиков – Наистина обединени

„Да бе да!“

11 Ноември 2021

Кандидатурата на професор Анастас Герджиков земетръсно раздвижи  пластове в националното съзнание - аневризъм, който ни накара да видим неща, които и досега са били, но с надхитряването, с включването на университетите, ни показва ясно, че „политиката“ тук няма да се спре да заменя демонстративно ценностите ни за идеологии. 

В „Политика“ на Аристотел, която за първи път е преведена от старогръцки на български език от проф. Анастас Герджиков, Ректор на СУ „Св. Климент Охридски“,  има една глава, която се нарича „Политическите хитрости“ и със сигурност тя щеше да бъде фаталната глава, ако можеше да я отнесем към нашето съвремие. Щеше да може да ни обясни случващото се, да го предположи и да не ни изненадва, да го знаем и да не си позволяваме да привикваме към него. За разлика, обаче, от древните гърци ние не обмисляме такива неща – работим с прости реалии, всяко чудо е за три дни и не искаме да си даваме сметка за това, че един факт днес е резултат от по-дълбок процес, работил и преди случилото се като вероятно ще продължи и след него. 
Като говорим за хитрости, трябва да се признае, че тактиката на ГЕРБ – да подкрепят кандидатурата на проф. Анастас Герджиков и г-жа Невяна Митева, е повече от добра. Тя изненада всички, взриви телевизионните студиа, първите страници на вестниците, социалните мрежи – произведе фолклор.  Историите, които се втурнаха от ляво и от дясно, в надпревара да разказват как предходният премиер е удостоен с почетната титла Doctor Honoris Causa на Софийския университет, как щял да преподава там, не какво да е, а дипломация, и още ред други, някои от които, свързани дори с турското робство – изправиха всички на нокти. Хитростта се облече в тукашните си дрехи – тези на Хитър Петър и Настрадин Ходжа – както и подобава, защото дълго време е имала такъв голям герой. От една страна – професор Анастас Герджиков, от друга страна – генерал Бойко Борисов, наоколо – народът, с една дума: мегдан. 
При старите гърци не е било така, там хитростта върви с друго качество – прозорливостта – способността да се вижда напред и да се проектира бъдеще, да се действа в по-голям обхват. При тях един хитър персонаж например е Одисей – но при него, както казваше професор Богдан Богданов на семинарите си в Нов български университет, „хитростта означава предвидливост, за да се избегнат лоши обстоятелства в бъдещ момент“. Хитростта е движеща сила. В историята между ГЕРБ и професор Герджиков – тя е бомба: „ха, я ме вижте какво направих сега“, което с издърпването на фитила на мига се превръща в „ха, я сега да ви видя какво ще правите“. 
Пиша тази прелюдия, за да мога да назова нещата за себе си, да ги омекотя и да ги приема – защото самото събитие не е нито толкова живописно, нито може да се означи по този начин. Спрях да чета всичко, още с обявяването на хитростта, защото тук и сега при нас, тя не може да се означи нито с епос, нито с фолклор, а показва само едно нещо: тежката травма, в която работят университетите, тези автономни общности, които вече не са никак автономни, станали едно цяло с държавата. А това, щом се отнася за университетите, значи се отнася и за всички други.
Намесата на държавата в университетската автономия вече не се изразява само с финансирането на държавните университети и дори не само с определянето на броя студенти, които да се обучават както в държавните, така и в частните университети – а поражда и нови неща, най-показателното за наличие на проблем, от които е именно постоянното преливане между държавни и университетски кадри. Нож с две остриета: едното - държавата взима добили положителен образ в университетските среди лица, за да закърпи основните си идеологически платформи, второто – университетите стават нещо като пансион за държавни органи при изтичането на не един и два мандата. За съжаление везните винаги са наклонени повече именно в полза на държавата – по-желаните работни позиции са не университетските, а политическите. Почвата за това се подготвя и предварително - реши ли някой да става политик – тича да се запише в университет, зададат ли се избори - керванът на политиците потегля по университетите – и много други такива неща, уж дребни на пръв поглед – като това, че първите места в университетските зали при официални събития винаги се заделят за гост-политиците.
Именно поради това кандидатурата на проф. Герджиков и нейната подкрепа от ГЕРБ ме изненада, ако мисля обществено – защото проф. Герджиков беше единственият ректор, който една година реагира остро срещу това, че на академичното шествие по повод 24 май, политиците бяха застанали преди ректорите. А ако мисля университетски, изненадата ми идва от друго – от лозунга на  кандидатпрезидентския тандем проф. Анастас Герджиков - полк. Невяна Митева – „Наистина обединени“.
Както написах в началото – проф. Герджиков е преводачът на „Политика“ на Аристотел и не само – той е дълбок негов познавач. Във вестник „Труд“ излезе дори такава статия „Аристотел е с него“. Обаче Аристотел не се връзва с този девиз. Изпитах истинска гордост, че това, за което се сетих, докато слушах и четях как г-жа Невяна Митева заявявала, че е „дошло време за обединение, истинско“, че проф. Анастас Герджиков казал, че не е политик, а неговата цел е да обедини нацията, че  самият той олицетворявал единството на нацията – е нещо, на което проф. Богдан Богданов също е обърнал внимание в предговора си към „Политика“, който носи заглавието „Разноречия и идеология в „Политика“ на Аристотел“. Ето това е университетската парадигма, си казах – от една толкова обхватна книга – и двамата да обърнем внимание именно на това, което е казано толкова векове назад, а става така актуално днес с връхлетялата ни опасност – обединението. Това, което Аристотел ясно казва е, че „прекаленото единство на държавата е лошо“1.
Този негов основен постулат, роден като критика на Платоновата „Държава“, гласи: 
„…непостижима е и целта, която cпopeд него трябва дa има държавата, a как трябва да се процедира не се обяснява. Имам предвид това, че най-доброто било всяка държава да бъде колкото може повече нещо единно. Сократ взима това за предпоставка, макар че е ясно, че като се разбива и става все пo-единна, държавата дори няма да бъде вече държава. Държавата е пo пpиpoдa едно множество, a ако става все пo-единна, държавата ще се превърне в семейство, a семейството - в един човек, защото бихме казали, че семейството е в пo-голяма степен нещо еднородно отколкото държавата, а отделният човек – от семейството. Така че дори ако някой можеше да постигне това, не би трябвало да го прави, защото ще премахне държавата.“
Ако, обратно на девиза си, проф. Герджиков предпочетеше университетския пред политическия подход – девизът можеше да бъде друг: „Наистина добър живот“ – или дори само „Добър живот“ – и тогава не само Аристотел щеше да е с проф. Герджиков, но и този „постоянен епитет“ – „наистина“, който на секундата изпада в антонимия, нямаше да откънтява в ушите на хората веднага след девиза „Наистина обединени“ - като своеобразно „Да бе да!“.

***
Кандидатурата на професор Анастас Герджиков земетръсно раздвижи  пластове в националното съзнание - аневризъм, който ни накара да видим неща, които и досега са били, но с надхитряването, с включването на университетите, ни показва ясно, че „политиката“ тук няма да се спре да заменя демонстративно ценностите ни за идеологии. 
Именно хитростта, която не може да не признаем на ГЕРБ, е и това, поради което не може да се признае съществуването на една среда, която може да излъчи конкретна водеща личност, способна да представлява и други. Това се случи с инициативния комитет и кандидатурата на проф. Герджиков  –  добър опит за нещо, което тук отдавна не се е случвало и скоро няма да се случи – като има хитрост, да има и прозорливост. Бомбата на самоцелната хитрост избухна не просто насред самия инициативен комитет, тя превърна обединението в реабилитиране, което само по себе си отрича обединението. В инициативния комитет на проф. Герджиков влизат ректори от осем висши училища – пише Свободна Европа – което освен подкрепа, показа също, че това, което се случва на един университет важи за поне още осем, важи за всички университети. Диалогът бе стъписан от застаналото му насреща онемяващо оповестяване. И ако Аристотел гледаше, той нямаше да бъде с него, а би добавил: 
„Дори измежду желаещите да изградят аристократическо устройство мнозина грешат не само като дават на богатите повече права, a и като измамват народа. Един ден с  времето неизбежно от лъжливото добро става истинско зло“.

***
Съвсем скоро се случи да напиша текст, в който покрай стихосбирката на проф. Пламен Дойнов, Ректор на Нов български университет, която носи красноречивото име „Влюбване в диктатора“ успях да събера на едно място три случки, свързани с ректори, реагирали срещу политическия безпорядък в държавата. Нещо, което отдавана исках да запиша, защото такива неща са исторически, понеже показват как университетите могат да си позволят да посочват този безпорядък2. Смятах, че съм открила нова стара тенденция – университетът да има право да го прави от висотата на своята автономност, а държавата да няма право да ограничава тази автономност. В момента обаче тази теория издъхна. Наблюдава се друга – политическият безпорядък пъпли живо към последния си възможен пристан – университетите. И това се прави от всички партии. Политиката си взима лица на заем от университетите. На пръв поглед това изглежда добре – образоваността, културата, университетската свобода да облагородят „българската политика“ – но не е така, движението е обратно. 
В този контекст се опитах да си представя как биха реагирали двамата ми любими професори – за съжаление вече не между живите – проф. Никола Георгиев и проф. Богдан Богданов. Проф. Никола Георгиев щеше да прогони политиците от университета така, както Христос гони търговците  от храма – единствения път, в който Христос е не просто ядосан, а побеснял. Единственият път, в който видях проф. Никола Георгиев побеснял, беше когато един полицай арогантно влезе в аудиторията, в която имахме лекция – тогава за първи път научихме какво означава автономия на университет. 
Сега политиката влиза в университетите и виждаме дори как пред очите ни се радва на хитрия си ход. Големият проблем не е в това дали проф. Герджиков ще стане президент – той би бил най-добрият президент – но покрай неговата кандидатура за първи път разбрах и живия смисъл на остракизирането в древна Атина.
Но защо казвам за случая с полицая, защото професор Никола Георгиев би постъпил и в други случаи така, би постъпил така и с влиянието, което се цели –  например чрез това г-н Тончо Токмакчиев да е рекламното лице на проф. Анастас Герджиков. Действие, което бележи не само края на университетската йерархия. В този разкрач на г-н Токмакчиев например, който по време на протестите каза „Само малоумниците протестират срещу Борисов“, а сега ни казва, че проф. Герджиков е „Подготвен, ерудиран, човек с потенциал“ е заключена цялата история, която сякаш винаги може да бъде отключена и изиграна на мегдана от някой актьор.  
Професор Богдан Богданов би тълкувал хитрия ход – какво означава той. Да постъпваш хитро има значение, ако можеш да проектираш. Проектирането е белегът за цивилизация. Но при нас  хитростта и проектирането не се движат заедно и поради тази причина самото чувство за свят няма да допусне наличието на един сам по себе си валиден хитрец. В древногръцкия свят това не се позволява даже на боговете. 

***
Какво ще се случи – предстои да видим. И да го преживеем. Междувременно въпросът, който не трябва да престава да ни тревожи е за автономната общност на университетите и доколко заразата на политиката и болестта на държавата успяват да пропълзят в разградените университетски дворове.
Бих казала – все повече и това отдавна вече открито пречи на нашата работа.


1 „Аристотел неочаквано попада на либералната идея за разнообразието.“ – възхитено пише проф. Богдан Богданов в предговора към книгата именно за този абзац.

2 „Повечето свобода е нещо трудно за интерпретиране, но в тази книга тя показва още един спасителен път, който съществува – университетите, представени чрез своите ректори, двама от Софийския университет – проф. Анастас Герджиков, който преди няколко години остро критикува това, че политиците бяха застанали начело на празничното шествие за 24 май, измествайки по-встрани хората на университетите. И проф. Иван Илчев, който застана зад думите си, които всички предпочитаха да приемат за случайни, а не като такива, за които ефирът сам се е отворил, за да бъдат казани и чути. С „Влюбване в диктатора“ – книгата на проф. Пламен Дойнов, Ректор на Нов български университет – ректорите стават трима. Точно по този повод веднъж професор Стойна Пороманска ми припомни, че старите гърци са наричали гражданската смелост – „паресия“ (παρρησία) – термин, използван и днес за смелост в науката, без да се страхуваш от загуба на позиции.“ Литературен вестник, бр. 19/2021


Веселина Василева е родена на 29.06.1974 г. в София. Завършва „Българска филология“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Защитава дисертация на тема „Металитературни практики при Платон и Херодот и тяхната съвременна интерпретация по литературната теория на Богдан Богданов“ в Нов български университет и придобива докторска степен по философия. Специализира семиотика в Бременския университет в Германия. Автор на официалните уебсайтове на проф. Богдан Богданов, д.н., акад. Вера Мутафчиева и на Магдалина Станчева - археолог на София. Работи по различни академични проекти като „Нов университет за един нов свят. Образи и свидетелства“, „В градината с розите. Лекции и слова“, „Защо сме различни?“, „Химнът на Св. св. Кирил и Методий в превод на всички европейски езици“. Редактор на книгите на проф. Богдан Богданов, д.н., на „Диатриби“ на Епиктет, „Писма до Луцилий“ на Сенека и др. Съставител, заедно с проф. Жил Руе, на френско-българската изследователска поредица „Европа - разбирана и правена“. Дълги години е директор на Издателството на НБУ и PR на майсторските класове на Райна Кабаиванска в България. Работи в Нов български университет.

   Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без разрешение от редакцията на БРОД за България

на горе