В резултат на хилядолетното развитие на човечеството придобиването на знания и умения, има за цел да маркира достиженията на човека в социалния, обществен и религиозен живот, както и в други съпътстващи културни процеси.
Еврейското образование, култура и религия се запазват в съзнанието на своите последователи, въпреки нелеката им историческа съдба. Евреите оцеляват две хиляди години без собствена държава и въпреки това съхраняват етническата си идентичност сред чуждите култури. Запазването и продължаването на образователните и културно-религиозни практики сред еврейския народ е уникално явление, нямащо аналог в историята. Те не само, че запазват етническия си характер, но и влияят върху формирането на други цивилизационни модели. За да се предпазят от асимилационния модел през вековете, евреите създават свои идеи и начини на оцеляване. В резултат на този стремеж се създава ционистката идея. Тази идея в България взема надмощие сред еврейската общност, намалява влиянието на българското образование и култура и подпомага успешното организиране и осъществяване на Алията през 1948 г.
Поява, правна регламентация и финансиране на еврейските училища
През османския период по българските земи съществуват училища, в които преподават част от местните равини и хахами.[1] Според еврейските традиции, в рамките на задължителното образование, всяко дете е необходимо да се научи да чете и пише и да изучава Тората. Занятията се водят в така наречените мелдари, главно в населените места с по-големи еврейски общности. Те се посещават само от момчета (предимно от по-заможни семейства), докато момичетата остават у дома, където се смята, че под ръководството на майките и бабите си, ще могат да получат необходимата подготовка за бъдещия им живот като домакини.[2]
Преди влизането си в мелдара децата, които са на възраст от три до пет години, посещават така наречените маестра, най-често намираща се в дома на някоя еврейка - домакиня, която трябва да се грижи за няколко деца до обедните часове. Съществуването на подобни маестри могат да се открие на места в България до 1904 г., като в тях нивото на възпитание на децата е много по- ниско в сравнение с това в еврейските ясли- азилес, възникнали на по- късен етап.
В мелдара започват с изучаването на азбуката на иврит, след което постепенно под ръководството на учителя, се преминава към свещените книги. Самото обучение се извършва на ладино-разговорния език сред българските евреи през този период. Част от мелдарите са собственост на равини и хазани, като много често се помещават в малки постройки към някоя от синагогите. Издържат се, както от парите, плащани от родителите за обучението, така и от различни дарения. В по-големите населени места съществуват по наколко мелдара едновременно.[3]
В този ранен период в мелдарите не съществува единна система на преподаване, то се осъществява според вижданията на самия учител, който най- често няма специално педагогическо образование. Религиозни по своята същност, мелдарите могат да бъдат разглеждани като паралел между хедера сред ашкеназките евреи, от една страна, и килийните училища сред българското население до епохата на Възраждането, от друга.
Докато при българите още през XVIII в. започва да се модернизира началното образование на децата, то сред евреите, живеещи по българските земи, промените започват на по-късен етап и то като резултат от влиянието на образованието сред християни и мюсюлмани. Първият опит за организиране на модерно еврейско училище е отбелязан едва през 60-те год. на XIX в., в гр. Русе по инициатива на един от местните първенци - Аврам Розанес.[4]
Съвпадението на опитите да се основе модерно училище в гр. Русе и създаването на организацията Alliance Israelite Universelle[5] във Франция показва, че сред българското еврейство вече съществува необходимост от модерно образование, а също така, че са налице условията за преминаване от мелдар към модерно училище. Не е случайно, че именно в Русе идеите за модернизиране на образованието в еврейската общност намират благоприятна почва. Това е обосновано от стратегическото местоположение на града на река Дунав, предоставящо възможност за търговски и културни връзки с Централна и Западна Европа, а също така и от благоприятните условия за културно развитие по времето на Мидхат паша.[6]
Въпреки ентусиазма на част от дейците на общността, модерното образование има и своите противници, както в гр. Шумен. Където част от местните първенци се обединяват около равина Цормани, управител на местния мелдар, и съботират училищната модернизация. В крайна сметка привържениците на Алианс надделяват и след като равинът напуска града през 1872 г., двете училища се обединяват под управлението на Алианс.
В следващите години френската организация открива свои училища в редица други еврейски общности в България- Видин, Самоков и Русе. По същото време откриват и първите самостоятелни училища за еврейските девойки в страната.[7]
Паралелно с тези нови учебни заведения финансирани от Алианс, през седемдесетте и осемдесетте години на века продължават да съществуват и училища, за чието финансиране се грижат единствено еврейските общини. Въпреки че първоначално нивото на образованието в тях оставало сравнително ниско поради липсата на всякаква държавна помощ, през годините след 1878 г., то се подобрява, което спомага да бъдат открити и няколко нови училища.
От първия доклад за състоянието на учебното дело в Княжеството, адресиран до княза е видно, че за учебната 1880-1881 г., съществуват еврейски училища в градовете София, Кюстендил, Дупница, Самоков, Берковица, Видин, Лом, Русе, Разград, Шумен, Силистра и Провадия.[8] От регулярните рапорти на училищните инспектори за периода 1881-1885 г., става ясно, че в Княжество България еврейските училища вече са единадесет, Също така инспекторите отбелязват невежеството на част от учителите, ограниченост на преподаваните предмети и мизерията в част от училищата особено в Кюстендил и Дупница.[9]
В края на XIX в., в България съществуват еврейски училища в 25 от общо 31 еврейски общини. Броят на общинскити училища е 24, докато тези на Алианс, концентрирани в по- големите градове, достига до 15. В тях учат повече от 3000 деца под грижата на 93- ма учителя, докато броят на учениците в еврейските общински училища е едва около 1000 с учителски състав от 49 души. Подобно остава положението и в началото XXвек.[10]
Данните показват, че по-голямата част от еврейските деца учат в училищата на Алианс. Този факт се дължи на няколко причини - от една страна, учебните заведения на организацията работят в градове с по-голям брой еврейско население. От друга страна, условията в тези училища са далеч по-добри от тези в училищата, които се издържат единствено от местните еврейски общности. Учебните пособия са по-модерни, а учителският състав е на по-високо ниво.[11]
С откриването на нови училища на преден план излиза и един сериозен проблем- част от първите ученици не успяват да се реализират и да си осигурят препитание след завършване на училище. Поради тази причина Алианс още през 1879 г., открива професионално училище в гр. Шумен, след него в Пазарджик- 1881, Самоков- 1883, Ямбол- 1885, София- 1887, Стара Загора -1899, Варна- 1881 и 1885.[12] В тези училища се изучават широк кръг от занаяти, подготвящи майстори каменоделци, ковачи, типографи, печатари, книговезци, тапицери- декоратори, кожаро- сарачи и др. Наред с тези училища Алианс разкрива и специални професионални курсове за девойки във Варна- 1898, Пловдив и Пазарджик – 1899, Самоков- 1902, обучаващи ги за шивачки, шапкарки, тъкачки, цветарки и др. Тези професионални училища изиграват съществена роля за българското еврейство и по-специално за тези ученици, които не се стремят да продължат обучението си в българските държавни гимназии.[13]
Основната част от издръжката на училищата е от Алианс, както е договорено с местните общности. Според тези споразумения, общностите се задължават да осигурят учебните сгради с необходимото обзавеждане, а Алианс всичко останало - учители, учебна програма, а също и храна за бедните ученици.[14]
За някои училища е отбелязан приход и от държавата - от „Дамски благатворителни комитети”, от „Англо- еврейската асоциация” в Пловдив и др.[15]
Правният статут на еврейските училища се регламентира с приетия през 1891г., Закон за народното просвещение. Член 10 гласи:„Децата на българските поданици от различни християнски вероизповедания получават образованието си на български език”.[16] Подробно се регламентира статутът на частните училища:
- поставя ги под прякото ръководство на Министерството на народното просвещение;
- постановява задължително изучаване на български език;
- програмата за народните училища е задължителна и за тях;
Със закона се дава право на чужденци да откриват специални училища само за изучаване на чужди езици; изящни изкуства и занаятчийски училища. По този начин законово се регламентира възможността на Алианс израелит да създава училища за изучаване на френски език. Предвижда се учениците от частните училища да се ползват с правата на завършилите народните български училища единствено след полагане на приравнителен изпит[17].
Тези рестриктивни мерки са в сила да 18.02.1909 г., когато законът претърпява малки корекции, според които чл. 10 допуска преподаване, както на български, така и на чужд език, но предметите български език, история и география да бъдат задължителни. Новият закон задължава възпитанието и обучението в частните училища да не „съдържа нищо насочено против добрите нрави, политическата истина и законите, установени от държавата”.[18]
Влияние на ционизма в образованието с цел запазване на етническата идентичност
От края на XIX в., дейността на Алианс в България намира противник в лицето на ционистическата организация, основана през 1898 г. Противоречията между ционистите,[19] от една старана, и управата на Алианс в Париж и директорите на неговите училища в България, от друга, са свързани най- вече с характера и съдържанието на учебната програма. Още по време на учредителния конгрес на ционистическата организация се отправя критика към програмата в училищата на Алианс в страната и в резултат делегатите приемат резолюция с изисквания за нейната промяна.[20]
До Първата световна война ционистическото движение у нас намира израз главно в борба с нотабилите в училищното дело. След войната те започват и борба за превземане на ръководството на еврейските общини с цел успех и в намеренията им за промени в училищното дело.[21] Като размахват плашилото на асимилацията, те се стремят да предотвратят или поне да забавят обективния процес на приобщаване, който се налага от логита на развитието. В училищната си платформа ционистите предвиждат да се дава на еврейските деца- „общоеврейско образование и необходимото възпитение в духа на еврейските религиозни традиции . . . Обучението на иврит да се разширява, отначало да обхване техническите, у слад това и общообразователните предмети”.[22]
На практика целите им се свеждат да това да възпитават учащите се в религиозен, националистически и шовинистичен дух. Извън училището, в младежките ционистически организации Хистадрут и Макаби, ционистите поставят като основна задача на национално- културната си дейност- „възраждането еврейския език, най- широкото му разпространение като необходимо условие за създаването на еврейска Палестина”. Като пренебрегват обективните закони на общественото развитие, ционистите се стремят да провеждат такава национално-културна политика, чрез която да могат да изолират балгарските евреи от заобикалящата ги среда, без да държат сметка за реалните изисквания на живота им в страната. По този начин те се стремят да насочат вниманието на българското еврейство към Палестина. Широката национално- културна работа сред еврейските маси възлагат на ционистическите дружества и техните културни институти.[23]
В същия дух е отношението на Организацията за еврейски език и култура, чийто чл.1 от устава гласи-„изучаването и разпространението на еврейски език и култура и възпитанието на еврейски национален дух.[24]” В заглавната статия „Нашата програма” на списанието Аиври Ацаир,[25] организацията остро критикува еврейската интелигенция в България, която в голямата си част се е образовала в български училища. Вследстивие на което са „загубили връзката” с еврейските си корени.[26] В същата статия е отправена критика и към ръководството на учебното дело на еврейската организация. Впредвид на това, че учебната програма не е насочена към изучаване и разпространение на еврейски език и култура и не възпитава учениците в еврейски национален дух.[27]
В тази насока са също решенията на конференцията на еврейските общини в България проведена на 4-5.07.1926 г., основна тема на която е учебното дело. В резолюциите от конференцята се отделя внимание, както на лошите условия и недостатъчното финансиране на училищата, така и единствения правилен път на развитие - хебраизацията им.[28] Също така се отбелязва, че използваните до сега учебници са прекалено скъпи и не отговарят на променените цели в учебната програма. Отчита се важността на ционистките организации Ашомер Ацаир и Макаби по отношение на извънучилищната дейност. С организираните от тях курсове и други мероприятия подпомагат набелязаните цели за възпитание на еврейско самосъзнание и подготовка за създаването на еврейска държава в Палестина.[29]
От всичко изложено до тук могат да се направят няколко извода:
- за периода от Освобождението до края на века с материалната подкрепа, с въвеждането на известни светски черти в програмите и уредбата на училищата, с откриването на професионални училища Алианс израелит има неоспоримо положително въздействие за излизане на образованието от религиозната черупка, наложена му от минали епохи;
- за разглеждания период Алианс не успява да изгради еврейски интелектуален елит, което от своя страна да допринесе за запазване на етническия облик на общността;
- от възникването си в края на XIX в ционизма работи за промени в образователното дело на еврейската общност с цел запазване етническата същност и облик на общността в България;
- ционистическата организация полага усилия за възраждането еврейския език, като необходимо условие за създаването на еврейска Палестина.
[1] Хахам- мъдрец, учител.
[2] La Estreya № 3, юни 2010 г.
[3] Пак там.
[4] А. Розанес (1838-1879) род. в гр. Русчук, ръководител на евр. общност в града.
[5]Alliance Israelite Universelle- международна евр. организация, създадена в Париж през 1860 г., с цел защита на гражданските права на евр. и да съдейства за тяхната по- голяма самостоятелност чрез образование и професионално развитие.
[6] Пак там. Мидхат паша- османски държавник управлявал Дунавския вилает с адм. център Русе.
[7] La Estreya № 3, юни 2010 г.
[8] ГОКПОЕ в НРБ т. 15, 1980 г.
[9] Пак там.
[10] La Estreya № 3, юни 2010 г.
[11] La Estreya № 3, юни 2010 г.
[12] Пак там. ГОКПОЕ в НРБ т. 15, 1980 г.
[13] Пак там. ГОКПОЕ в НРБ т. 15, 1980 г.
[14] Пак там. ГОКПОЕ в НРБ т. 15, 1980 г.
[15] ГОКПОЕ в НРБ т. 15, 1980 г.
[16] ГОКПОЕ в НРБ т. 15, 1980 г.
[17] Пак там.
[18] ГОКПОЕ в НРБ т. 15, 1980 г.
[19] Ционизъм – политическо движение създадено от Т. Херцел, целящо създаване на държава в Палестина.
[20] La Estreya № 3, юни 2010 г.
[21] ГОКПОЕ в НРБ т. 15, 1980 г.
[22] Платформа на софийската ционистическа организация за бъдещата дейност на софийската еврейска община. Ашофар, бр. 5, 09.03. 1920, бр. 9, 23.04.1920; бр. 11, 04.04.1923; бр. 12, 25.12.1925.
[23] ГОКПОЕ в НРБ т. 15, 1980 г.
[24] Аиври Ацаир, кн. 1,февруари 1919 г.
[25] Аиври Ацаир списание издавано от ционистите в България
[26] Пак там.
[27] Пак там
[28] Бюлетин на Централната Консистория на Евреите в България, бр. 40. 09.07.1926 г.
[29] Пак там.
