„И да паднем, мили братя, нашите кости няма да бъдат напразно – другите поколения ще стъпят връз тях!“ – Хаджи Димитър след клетвата на Дунавския бряг, 1868 г.
„Опълченците доказаха, че многострадалният български народ е достоен за свобода. По-блестящо участие на Българското опълчение трудно можеше да се очаква.“ – генерал Столетов, из донесение до Главната квартира
„Само надеждата ми, че ще мога и аз да участвам в преуспяването и величието на отечеството ми, ме прави да умра спокойно.“ – Евлоги Георгиев
„България трябва да стане богата, благоденстваща и щастлива, но – за всички. Тогава целият български народ ще разгърне скритите си сили и ще си създаде в новата история място и участ, каквато заслужават неговият устрем, неговите амбиции, неговото трудолюбие и неговата прекрасна земя. Той ще стане тъй велик и уважаван, какъвто е бил и в миналото.“ – Иван Хаджийски, из „Оптимистична теория за нашия народ“
***
Посвещавам на легендарната българка ДИМИТРИЙКА/МИТА ТОСКОВА, родом от с. Момина баня, днес квартал на град Хисаря.
Настоящия материал посвещавам на Националния празник на България – 3 март.
***
Животът на тази извънредно смела и обикновена, безкрайно трудолюбива и дейна, истински благородна и честна жена премина в СЛУЖБА НА БЪЛГАРИЯ. Така, както баба Мита го разбираше – с работата си в селската черква „Успение Богородично“, построена през 1883 г., с организирането на певчески и танцови групи…, с шиенето на народни носии за децата и правенето на мартеници за тях, с участията й във всички регионални и национални събори, сценки, концерти и надпявания…, с приготвянето на костюми за кукерите (джумалите), месенето на погачи за празниците…, шаренето на 100 великденски яйца за старите хора…, с кършенето на дрянови пръчки за сурвачките в детската градина…, събирането на истории и легенди за родното място, срещи с кметове и свещеници, професори и учени, гайдари и музиканти, с Негово Светейшество Българския Патриарх и чуждестранни туристи – чак от Япония, Австралия, Бразилия, Канада… Нямаше умора тази жена и все казваше: „Дано Господ ме крепи, та да мога да правя още за хората и България!“
Баба Мита вече ни гледа от небесата. И… знаете ли, често съм с нея в мислите си… Чувствах я тъй близка…, обичах я като моя баба.
Имах голямото щастие да познавам баба Мита. А как се запознах с нея ли? Нали знаете, че няма случайни неща. Дълги години изследвам българските народни носии, традиции, обичаи, истории на родове и селища в България. И така… Един ден отидох в Хисаря, за да разгледам градския музей и интересувайки се от етнографска експозиция, ми казаха: „Трябва да посетите къщата на Мита Тоскова. Тя е подредила МУЗЕЙ в дома си. Само там можете да видите разнообразните народни носии, кукерски маски и предмети от бита и поминъка на хората в Хисарския край. Това са повече от 600 експоната.“
***
Беше горещ августовски ден… Слънцето щедро даряваше богатствата си… По уличките тихо и спокойно… Къщи, къщи, къщички… всички приветливи с градинки… Ето, че отдалече съзрях къщата, която ми бяха описали в музея. Спрях се пред нея и с весел глас повиках: „Бабо Мите…“
„Ида…, ида…“ – провикна се тя и излезе да ме посрещне. Ръкувахме се, запознахме се, баба Мита ме покани да вляза в къщата и рече: „Сядай на тоя стол, Ване! Тъкмо да ядем двете, че на мен сама хич не ми се услажда… Ще ядем и после ще си говорим… Всичко ще ти кажа каквото ме питаш… Ама…, като че ли съм знаела, че днес някой ще дойде на гости… Направих пилешка супа… Купих бял хляб. Ей сега ще нарежа и домати за салата… Да ти кажа, сиренето аз си го правя – ще сложа и от него да опиташ… Вода моминобанска ще ти налея…“
В стаята на долния етаж бе хладничко, чергите пъстри, печка с дърва, стара икона на стената… Нали сте влизали в селска къща и усещали уханията на гозби и уют… Тъй мило и драго ти е, като че ли някой с мехлем намазва душата ти…
Мога да ви кажа, че това беше една от най-вкусните супи, които съм яла в моя живот… А приказките с баба Мита като започнаха…, нямаха край…, вървяха по мед и масло. Имахме чувството, че винаги сме се познавали.
„Уф, че се заприказвахме… Давай да ти покажа моя музей, че нали затова си дошла! Ама, че се улисах…“ – рече баба Мита и разказвайки поредната сладкодумна история, ме поведе към нейния МУЗЕЙ. А там…, както казват хората: „Ум да ти зайде.“ Тъкани черги и китеници, паралия и столчета, вретена и чекрък, хурки и бъклици, стомни и ибрици, сандък за чеиз, пешкири, престилки, шевици, ритуален пряпорец, кукерски маски… Носии от хисарските села, коя от коя по-стара и интересна…
Седнахме на трикраките столчета и баба Мита започна новия си разказ „За носиите“. „Носиите са от моите родове, други съм събирала от околните села, за да ги запазя и показвам на хората. Тези са ми от Хисар Кюселере. Тази ми е от Веригово, тази от Михилци, а тази от Старо Железаре…“
Гледахме носиите, после сядахме и пак ставахме… Приказни красиви дрехи от далечното. Пренасят те във времето на седенки и събори, даскали и занаятчии, хайдути и войводи…
След малко баба Мита донесе кафе в малки чашки, постави кутийка локум на паралията и ме погледна усмихнато: „Ще си подсладим сега и продължавам да ти разказвам. Забравих да ти кажа, Ване, че НАЙ-СТАРОТО УЧИЛИЩЕ в Хисарския край било основано точно в нашето село – още през 1839 г., а ХИСАР КЮСЕЛЕРЕ е старото име на Момина баня (до 1934 г.). Голяма история има нашето село…! Навремето какви неща са ставали тук…! Какъв живот е имало….! Бурни времена… Хората са живели много трудно, ама били заедно и си помагали… Много будни били… ВАСИЛ ЛЕВСКИ идвал в селото и основал Комитет със седем човека кюселерци. Много верни му били те…. За джумалите също мога много да ти говоря. Знаеш ли, че хайдутите се обличали като ДЖУМАЛИ, за да не ги познаят турците? ХАЙДУТИТЕ идвали в селото да видят семействата си и жените им ги разпознавали само по техните гердани, които мъжете закачвали на маската си. Затова от време оно на нашите маски има мънистени гердани.“ Баба Мита открехна темата за историята и традициите на селото… И ако знаете колко интересно ми беше… Гледах я в захлас, пишех и пишех на листове…, исках всичко да запомня.
„Да ти кажа, Ване, МОЯТ БАЩА Е ВНУК НА ПЪРВИЯ СВЕЩЕНИК И УЧИТЕЛ В СЕЛОТО по време на турското робство. А аз съм кръстена на моята баба Мита, на моята майка на майка й. Всичките носии, които ги виждаш тук, са хубави, ама… най-скъпа ми е носията на моята баба… Пазя си я като очите. Ще си я пазя докато съм жива, щото ми е бабина… Дрехата все в сандъка стои. Скоро я извадих, щото я слънчих навън. Лятото всички дрехи изнасям да ги слънча. Хубаво… да се напекат, че колко години са това. Ела да ти покажа носията на моята баба…“
Баба Мита стана, отиде до дрехата и докосвайки я леко с ръката си, разказваше с благи думи… „Ето това е НОСИЯТА НА МОЯТА БАБА… Към носията от Хисар Кюселере има черен сукман от вълнен дебел шаяк. Ризата е от бял памучен плат на червени райета. Много типична е плетената дантела в бяло и тъмночервено с лъскави пайети, пришити по дантелата на ръкавите. Виждаш ли пазвата колко е красива? Плетената дантела в бяло и тъмночервено с бляскави „светулки“, така де титирета (пайети), стои на пазвата като огърлица… И всичките тия дантели са плетени на газеник… Престилката е тъмна, от груб вълнен плат, такова било тогава… В дясната част на кръста жените слагали ръчно тъкана бяла памучна кърпа. Чорапите към носията са вълнени. Баба имаше цървули… А виждаш ли тука забрадката тъмнозелена…? Някога платът за забрадката търговците донасяли от Цариград. Жените шиели дантелата „Кене“ и я слагали по краищата на забрадката… Ама ти знаеш ли за дантелата? Тя не е каква да е… Не се плете на една кука, а се шие с игла и конец… Навремето жените в нашия край правели кенето на конски косъм. И после, когато се нагласяли за празник, дантелата стояла на главата разперена… Все едно си с царска корона, голяма красота… Забрадката на баба е овехтяла. Като паяжина е, едва я пипам… Да ти я покажа и… да прибирам всичко. Дрехите на баба ги завивам в един памучен плат и ги държа в сандъка. Слагам нафталин и орехова шума.“
Времето се търкаляше, а баба Мита не ме пускаше да си тръгна… Историите, които знаеше, бяха КОСМОС и искаше да ми ги разкаже… Обещах й, че с голяма радост отново ще я посетя, за да продължим разказите. Бяхме в градинката пред къщата, заобиколени от латинки и босилек, миризливи карамфилчета и далии, петуния и здравец… Ухаеше сладостно…
„Чакай, чакай…“ – каза баба Мита и продължи… „Стой тук и ме чакай…!“ Дори и да не разбирах за какво иде реч, нищо не можех да кажа… Думите ми не идваха. Нали знаете, че има моменти, в които се чувстваме джудженца пред старите хора, пленили ни с тяхната сърдечност и естественост, благородство и мъдрост… Тези ВЕЛИКАНИ С ГОЛЯМО СЪРЦЕ са нужни в живота ни. Пред тях можем единствено да се поклоним.
Баба Мита излезе от къщата с ножичка в ръка. После накъса от цветята и ми рече: „Едно букетче да ти направя за армаган и пак да дойдеш… Нали ми обещаваш? Да си жива и здрава…!“ Прегърнахме се и тръгнах…
***
Бяха изминали три месеца след нашата среща през лятото. Един ден баба Мита ми се обади по телефона и каза: „Ване, чакам те, когато можеш да дойдеш на гости, че се затъжих за теб. Искам да се видим и още много неща да ти разкажа.“ Обещах й, че в скоро време ще отида.
Беше през ноември – студено, влажно, мрачно… Баба Мита ме посрещна щедро в дома си и нагости с топла баничка и чай. Разказваше истории, а аз пишех. Гледахме стари снимки, документи и вестници… Времето летеше, а как искахме да се задържи… Толкова неща имахме още да си кажем.
Изведнъж баба Мита стана и ме помоли да я почакам. Донесе голям вързоп, разгъна го и рече:
„Миналият път ти разказах за моята баба Мита, чието име нося. Показах ти и нейната носия. Ето я носията. Приготвила съм я и искам да я подаря на теб. Нека да ти е спомен от мен, че аз… хиляда години няма да живея…“
Не очаквах такава изненада… Погледнах баба Мита, прегърнах я нежно… Имах чувството, че приех още повече сила от тази крехка жена с дух на исполин…
„Бабо Мите, благодаря ти от все сърце за големия жест! Благодаря за този скъпоценен дар! За доверието… Обещавам ти, че ще пазя носията на твоята баба, ще е показвам и разказвам за нея!“ – казах просълзена.
„Нека да седнем сега и да ти разкажа още нещо, което трябва да знаеш за моята баба Мита.“ – подхвана баба Мита.
„Моята баба Мита е родена през 1870 г. в село Хисар Кюселере. Както ти казах, това е старото име на Момина баня. Баба все си беше пъргава, снажна и жилава жена, ама като момиченце била съвсем слабичка и крехка…
Един ден вуйчото на баба, братът на майка й, дошъл забързан в къщата и казал на сестра си сериозни думи: „Трябва да ми дадеш детето, защото се налага да пътуваме!“
„Как така ще ти дам детето? Къде ще ходиш?“ – уплашено попитала майката.
„Трябва да пътувам с Мита! Руските освободители ще дойдат в Русчук и трябва да ги посрещнем – жени, деца, старци…всички…“ – казал вуйчото.
„Как тъй я мислиш, бе братко…? Чудя ти се на акъла…! Къде е Хисар Кюселере, къде е Русчук…! Разбирам за какво говориш…, ама колко дни път е това… В тая люта зима с толкоз сняг малко дете да ти пътува… Как я мислиш ти тая работа? Мъничка е Мита…, не е за дълъг път. Ами ако не издържи пътя?“ – притеснила се жената.
„Трябва да пътуваме, ти казах! Мита трябва да дойде с мен! Обличай детето топло, дай ми за него дрехи, храна и един вълнен китеник да го завия! За другото аз ще се грижа. ДУМА ТИ ДАВАМ…! Освободителите трябва да види детето и след това цял живот да разказва за тях…! Руските братя идват чак откъде…, а ние от тук до там не можем да се вдигнем… Ама, че работа де… Трябва да ги посрещнем на българска земя! Та… НИЕ СМЕ БЪЛГАРИ!“ – настоявал вуйчото.
„Майката на моята баба склонила да даде детето. Дала храна, една бохча и китеник на брат си. Дала му също една сребърна монета и го прегърнала. Сетне прегърнала малката Мита, целунала я по челцето, прекръстила се…
Баба ми заминала с вуйчо си за Русчук. Посрещнали руските войски… Това било на 20 февруари 1878 г. Сутринта на тоя ден руските войски с генерал Тотлебен влезнали в Русчук. Било лед и студ, но улиците били пълни с деца, жени, мъже, които плачели от радост… Посрещнали генерал Тотлебен и освободителите с хляб и сол.“ – разказваше баба Мита и си спомняше с умиление думите на нейната баба Мита…
После пак продължи: „Ване, да ти кажа… тогава баба ми е била само на 7-8 годинки, ама всичко беше запомнила… Докато беше жива го разказваше на деца, внуци и правнуци, на роднини и съседи, на познати и непознати…. Тя много работеше. Беше скромна, но МНОГО СИЛНА ЖЕНА. С голяма радост и вълнение разказваше за пътуването до Русчук и посрещането на руските освободители. За нея това беше събитието на живота й. Баба до последния ден благославяше майка си и вуйчо си…“
***
Носията на старата баба Мита показвах на мои изложби в България и чужбина. Разказвах за историята и дрехата. И на всичките изложби в България МОЯТА БАБА МИТА БЕ ПОЧЕТЕН ГОСТ. Представях я тържествено пред всички присъстващи. Тя се радваше от сърце, пееше песни, рецитираше стихове, разказваше за носиите и селото… Всяко мое събитие бе и нейно събитие. БАБА МИТА НИ УЧЕШЕ НА РОДОЛЮБИЕ!
Това е историята, която сега надълго разказвам на Вас. За да остане. Това бе заръката на баба Мита.
И СТАРАТА БАБА МИТА, И МОЯТА БАБА МИТА СА ЖИВИ….!
И НОСИЯТА НА СТАРАТА БАБА МИТА СЪЩО Е ЖИВА…!
Честит 3 март!
Честит празник на България!
Д-р Ваня Велкова,
„Българка на годината“ – 2016 г.
Снимки: Д-р Ваня Велкова, личен архив
