Тук, на този ден, преди 141 години няколко младежи с цървули и кремъклийки се обявиха за свободни. Писмото от Копривщица за тях е зов на съдбата. „Напусто си деряхме гърлата да викаме бунт и на оръжие“, спомня си Захарий Стоянов. „Ни един мъж не се виждаше по улиците, само жени и деца се трупаха по оградите“. Но това е само началото. Панагюрци бързо вземат съдбата си в свои ръце. Само след час Панагюрище вече ликува от свободата си. Будят се Тракия, Родопите, Балкана. Тази българска пролет ще трае само няколко дни, само в няколко селища, но тя ще промени съдбата на България завинаги.
След Априлското въстание не остават паметници на военни победи. Остават костници: в Батак, в Черепишкия и Дряновския манастир. Това е въстание на осъзнатата саможертва в името на свободата. Обречен бунт на селяни, даскали, занаятчии и попове. Писателят Георги Марков ще го нарече „въстание на поети“. Тези луди глави са вечното вдъхновение на нова България. Оттогава измина повече от век, делят ни няколко войни, възходи и катастрофи, несбъднати идеали, но никое поколение българи не се отрече от тези мъченици на свободата. Те са нашите благородници, които наместо замъци ни завещаха костници. Завещаха ни и онзи непокорен и борбен дух, който и днес гори в българското сърце.
Априлското въстание с кървавото писмо, хвърковатата чета и народната княгиня е нашата непреходна митология за чистите духом, които с черешови топчета будеха съвестта на Европа и Русия. „Записките“ на Захари са нашият епос. Мъчениците му са нашите народни икони. Поклон пред всички тях, защото техният патриотизъм – безсребрен, жертвен, просветлен – е еталон за всяка епоха. Особено днес.
Поклон и вечна памет на героите от април 1876-а година.
Да живее България!
Румен Радев, президент на Република България
