ЗАД НОВИНИТЕaqmn->name

Външнополитически въпроси и междунационални проблеми
Поглед върху книгата на Йордан Величков „Векът на престъпните безумия (1912 – 2012 г.)”


26 Юни 2017

Йордан ВЕЛИЧКОВ е роден през 1940 г. в с. Кондофрей, Радомирско. Завършил е право в СУ „Св.Климент Охридски” и Дипломатическата академия в Москва. Бил е следовател, прокурор и дипломат. В МВнР преминава през всички дипломатически рангове до посланик и н-к отдел „Консулски”. От 1970-1991 г. е служител на Разузнавателното управление на Министерството на народната отбрана. От 1995 г. е доцент-преподавател по международни отношения в Югозападния университет „Н. Рилски” и в Софийския университет. Председател на политическа партия „Съюз на патриотичните сили „Защита”. Народен представител в 40-то Народно събрание от парламентарна група „Атака”, по-късно независим депутат.

Йордан Величков е автор на четири монографии и над сто публикации по външнополитически въпроси и междунационални и етнически проблеми. Сред тях е книгата му „Американската външна политика 1990-2005”, издадена през 2005 г. Като дипломат в САЩ (1979 – 1982) и генерален консул в Канада (1986-1988) пише серия от статии в американския печат под псевдоним Пирин Охридски, в които защитава българската национална кауза по македонския проблем и разобличава сръбските фалшификатори на българската история. През 2011 г. издава книгата си „Погребаните идеали (Петте фатални грешки на Фердинанд Сакс Кобург Готски)”. В нея той прави анализ на пагубната политика на цар Фердинанд, неговите пет грешки (1. България поема почти цялата тежест на Балканската война срещу Турция; 2. Не приема предложението на Турция за мир, воден от натрапчивата идея да превземе Цариград; 3. Прекъсване на преговорите за мир в Лондон и продължаване на войната, която омаломощава българската армия; 4. Даване заповед за нападение на съюзниците, довела до Междусъюзническата война, в която България воюва на четири фронта и 5. Вкарване на България в Тройния съюз по време на Първата световна война), довели страната ни до две национални катастрофи и до тежки страдания и унижения за българския народ).

На 21 април 2016 г. Величков представи в салона на БАН новата си книга „Векът на престъпните безумия (1912 – 2012 г.)”. Това, както той казва в подзаглавието на книгата, е една „равносметка на едно провалено столетие”. В нея той прави задълбочен анализ на причините, поради които българският народ не можа да осъществи националната си идея след Освобождението си от турско робство за обединяване в едно отечество на всички българи. 

Величков започва анализа си още от годините на Възраждането, когато българският народ е трябвало да се защитава от хегемонните планове на Гърция, Сърбия и Румъния и в крайна сметка да постигне частично идеята си за самостоятелно отечество. За да посочи, че в основата на кризата и упадъка на българския народ след Освобождението стои „управленската слабограмотност, безотговорността, сервилността и користолюбието на българските политици”, които позволяват цялата власт в страната да се съсредоточи в ръцете на монарха – Фердинанд Сакс Кобургготски. Според него националните идеи са подменени с налудничавите амбиции на цар Фердинанд. И той се спира подробно на пагубното поведение на Фердинанд преди и по време на Балканската война, когато „хазартно и престъпно проиграва блестящата военна победа” на българската армия и вкарва България в Междусъюзническата война, довела до първата национална катастрофа. С много факти и автентични документи разказва за фаталното обвързване на България с Германия по време на Първата световна война, довело до втората национална катастрофа и най-голямата национална трагедия, сполетяла българския народ. Основният виновник за това е цар Фердинанд, на когото Величков прави една разгромна характеристика като държавник, дипломат и личност, довел в крайна сметка България до „дълбока, продължителна и всестранна криза”.

Синът на цар Фердинанд – цар Борис продължава неговата политика на обвързване с Германия – този път хитлеристка Германия, което се оказва също пагубно за българския народ. Успял да наложи след 1935 г. еднолична власт в страната и да спечели репутацията си на „народен цар”, той последователно води политика на сближаване с Германия, смятайки погрешно, че тя ще разреши идеята на българския народ за обединяването му. Той налага България да се присъедини към Тройния съюз и включи във Втората световна война срещу Антихитлеристката коалиция. С тази си политика цар Борис, подобно на баща си, довежда България до нова – Трета национална катастрофа, която се избягва само поради намесата и защитата на България от Съветския съюз и нейното участие в заключителната фаза на войната. Величков е категоричен, че тази политика на цар Борис не може да се оправдава с твърдението, че по този начин той е спасил страната ни от евентуална хитлеристка агресия. И да се представя за „спасител” и „обединител” на България. Според него, вина за нея има и българската политическа прослойка, допуснала „налагането на авторитарен тип управление от страна на Борис ІІІ” и възможност да провежда външна политика „задкулисно и еднолично”.

В последната си част на книгата за „проваленото столетие” Йордан Величков засяга въпроса за македонизма, провеждан от крайния сръбски национализъм и за погрешната политика на България след 1944 г., когато БКП и държавата провеждат насилствена македонизация на населението в Пиринска Македония. По този начин българските власти допускат през 1944-1948 г., под натиска на Югославия и на Сталин, да заличават националното съзнание на 2 млн. българи, което е „тежко престъпление срещу националното единство на българския народ”. Само благодарение на разрива между Москва и Белград и „отрезвяването” на БКП се стига до промяна на политиката на България по македонския въпрос, противопоставяне на югославската пропаганда и заемане на позиция, отстояваща българските национални интереси.

В заключението Йордан Величков прави един извод, който има значение и за настоящето, и за бъдещето на България. Той смята, че външната политика на България след 1989 г. „запазва рецидивите от миналото – сервилност, непоследователност и залитане в крайности, конформизъм и загърбване на националните интереси”. И ако за периода от началото на ХХ век до 1989 г. външната ни политика се определя от една личност – монарха или партийния лидер, то сега отговорност за нея носи новата политическа прослойка. Очевидно обаче, според него, тя не е способна да провежда политика на международната сцена, ръководена единствено от българските национални интереси. И той дава редица примери от най-новата ни история – примери на „сервилност, на липсата на баланс и прагматизъм, на дългосрочно и краткосрочно подреждане на външнополитическите и икономическите приоритети, на цялостна стратегия и тактика в международните изяви на България”. И затова той смята, че „след столетие на безлична, бездарна, сателитна и антинационална външна политика, България е длъжна най-сетне да изгради истински политически елит, с какъвто разполагат всички европейски държави”.

Бих препоръчал на читателите на сп. „Сигурност” да прочетат внимателно въведението на Йордан Величков, в което той прави блестящ разрез на стогодишната й външна политика, превърнала проспериращата след Освобождението България в най-слабата и бедната в Европа страна след Първата световна война и след промените настъпили в края на ХХ век. С основния извод, че върху тази политика е играл и ще играе отрицателно влияние външният фактор, но тя се дължи основно на недалновидните, непоследователни и антинационални действия на управляващите среди в България.

   Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без разрешение от редакцията на БРОД за България