Трета част - Кормчията Си: мъдрост, самобитност, самоотверженост!
След Сътворението Създателят използва абсолютната си власт и сила, за да накаже съгрешилия Адам. През всичките хилядолетия оттогава, това средство за въздействие и налагане на волята си над околните е приоритет във взаимоотношенията между хората. Понятието „сила“ е потенциална възможност за осъществяване на определено действие, както и насочено усилие или формиране на обстоятелство, за да се случи. Тя може да бъде „груба“ – кинетична, физическа или „мека“– задкулисна и интригантска, политическа, административна и т.н., а в последно време се говори и за интелигентна (smart) сила. Силата може да бъде насочена и не насочена, но съществуваща и плашеща, с малка или голяма мощ. Със силата на армията и изнесените военни бази по света, вече над сто години, силово се формира нов световен ред, в основата на който е неоколониалната и имперска политика на САЩ. С демагогия, пост-истини и фейкови новини, с необезпечени парични знаци и финансови деривати, с организиран „законен“ паразитизъм се налага световен модел на „щастлив живот“ за избрани „велможи“ и техните слуги в „Града на хълма“.
А мизерията и цифровият концлагер е за „останалия свят“, който е джунгла, а джунглата може да нахлуе в Европа, поради което тя трябва да бъде наказвана със санкции, с дрънкане на оръжие, с „цветни революции“ и бой по улиците!
И възниква въпросът: има ли алтернатива? Къде отиде „Любовта към ближния!“ в този супер технологичен свят, в който съблазните, изкушенията, завистта и бруталните, незаконни наказания дебнат отвсякъде?
Отговорът е „да“! Има една страна – източна цивилизация, там, откъдето изгрява слънцето, в която е живял и проповядвал един мъдрец, помогнал на своя огромен народ да остане самобитен и състрадателен към ближните си: Учителят Конфуций – постигнал Истината, познал Живота и вървял по Пътя! В неговото Учение, за което ще стане дума по-нататък в текста, въпросът за престъплението и наказанието е сакрален! Той е категоричен, че догмата за налагане на наказание за всяко извършено престъпление е неефективна и нелогична, след като отново и многократно престъпленията се повтарят. Той е убеден, че позицията на всеки Управител с „Небесен мандат“ следва да бъде: обучение и възпитание на поданиците му, които с човешката си свободна воля и право на собствен избор трябва след определена възраст да са с вече изградена висока нравственост и морал и със силно чувство за срам! Защото, смята той, ако човек морално определя нещо за грешно, то той няма да го извърши, а чрез чувството му за вина и срам престъплението се „наказва“ още преди да е извършено и по този начин то се предотвратява! Такава норма в обичайното право на китайското общество е съществувала до средата на ХIХ век, преди нахлуването на англосаксонците в „Поднебесната“ в Първата опиумна война!
На закрита среща на водещи световни китаеведи в Станфордския университет, проведена през март т.г. проф. Джон Миклуейт от Лондонската школа по икономика, изучаващ Китай над 30 години, оповести неочакваното си признание: „Ние направихме фундаментална грешка, опитвайки се да проумеем случващото се в Китай чрез традиционните западни категории. Там не става дума за авторитарна диктатура или пък за капиталистическа демокрация. Това е нещо принципно друго – цивилизационен експеримент, нямащ аналогия в историята“. Тази оценка е плод на ситуативен анализ, но едва ли учен, който е наясно с петхилядната история на китайския етнос и 2446-годишното съществуване на китайската държавност – би приел случващото се днес като експеримент. Единствена в историята на световните империи от Древна Гърция, през Рим и Египет и до Великобритания и Съединените щати – китайската цивилизация, постигала шест върха на могъщество през вековете: династията Цинь (221-206 г.) пр.н.е., династията Хань (202 г. пр.н.е - 220 г. от н.е.), династията Тан (618-907 г.), династията Сун (960-1279 г.), династията Мин (1368-1644 г.) и първата половина на династията Цин (1644-1912 г.), днес прави успешен опит да си върне славата на най-могъща държава в света.
Мнозинството от хората на Запад живеят с представата за Китай като за бедна и изостанала страна, главно поради унизителната ѝ история през последните 150 години, започнала с Опиумните войни през 1839 г. и първите години от управлението на Мао Дзедун. Тези ужасни 150 години са възможно най-ниското ниво в развитието на китайската цивилизация от момента на нейното зараждане. В същото време мнозинството от китайците днес не се учудват от възраждането на Китай, тъй като родовата им памет подсказва, че техните предци много пъти през вековете са преминавали през подобни цикли.
Една от тайните за изключителната издръжливост и търпение на китайския народ е в това, че Китай не е национална държава, а страна-цивилизация.
От 221 г. пр.н.е. на територията на Китай непрекъснато съществува централизирано унитарно правителство и неговата почти две хиляди и петстотин годишна идентичност е цивилизационна, а не вестфалска, получена от договор, по силата на който градовете и княжества в Европа на книга стават суверенни и веротърпими към светогледа на своите граждани, но остават в пълна зависимост от по-големите си и силни съседи, бленуващи власт и господство!
Най-добър обективен критерий за развитието на цивилизациите през вековете е техния принос в технологиите и изобретенията във всички области на живота. През 1993 година Университетът в Оксфорд публикува Илюстрована енциклопедия на изобретенията и технологиите в света (Изд. Oxford University Press, 1992, 1993. За България – „Абагар Пъблишинг“ ООД, 1998 г.), от която узнаваме, че Китай е пръв откривател в 14 области на човешкото битие в период от 9000 г. пр.н.е. до 1993 г.
Период преди новата ера 2700 г. пр.н.е. – поява на копринена буба – 530 г. от н.е. – въвеждане на копринена буба в Европа; 2000 г. – колело със спици; 1500 г. – поява на лакирани изделия; 1000 г. – Арбалет; 850 г. – използване на природен газ; 500 г. – поява на бронз и медно-ник. сплави; 425 г. – първи изкопи на канали за напояване на река Чанк; 400 г. – катапулт; 400 г. – магнитен компас; 250 г. пр.н.е. – конски хамут – в Европа – 800 г. от н.е.; 200 г. – започва строежа на Великата китайска стена; 100 г. – изобретяване на хартия; 100 г. пр.н.е. – редосеялка – в Европа 1560 г. от н.е..
Нова ера 1 г. – отглеждане на чай; 10 г. – висящи мостове; 200 г. – първото сметало; 200 г. – чугун – в Европа от 1140 г. започва производство на желязо; 300-399 г. – отглеждане на памук; 400 г.- производство на стомана; 500 г. – първият порцелан; 500 г. – плуг с нож, лемеж и обръщало – в Европа – 900-999 г. – обръщащ се плуг; 600 г. – механичен часовник – в Европа в 1270 г.; 868 г. – първата печатна книга – в Европа – Гутемберг – 1450 г.; 950 г. – барут в Китай; 1090 г. – предене на коприна в Китай – в Европа поява на чекръка – 1530 г.; 1119 г. – морски компас в Китай; 1259 г. – първите бойни оръдия.
Когато четем тези данни не можем да не се съгласим с констатацията на Збигнев Бжежински, която откриваме в неговата книга: „Великата шахматната дъска: господството на Америка и неговите геостратегически императиви“: „Всеки може да стане американец, но китаец може да бъде само китаец, който факт е допълнителна и съществена бариера (за САЩ – б.а.) по пътя на световното господство на една нация“. Още по-наивно е, че американските неолиберали вече над сто години неуморно се опитват да наложат Новия световен ред с ръководено от САЩ световно правителство, което да „гарантира“ мира и просперитета на човечеството по предложени от тях правила. Клинтън и Буш-младши, които оглавиха финалния етап на тази инициатива, бяха напълно убедени, че под диктовката на САЩ Китай ще извърви докрай своята политическа и идеологическа еволюция от комунизъм към неолиберализъм и капитализъм. След като успяха с Горбачов и Елцин в Русия, увереността им нарасна, особено след като Ху Дзинтау, ръководителят на КНР (2003-2013) бързо откликна на призива на Вашингтон и Китай бе първата страна по време на кризата 2008 г., която с пакет от два трилиона долара стимулира американската икономика, пренебрегвайки съвета на Москва да се изчиства от американски държавни облигации! Днес, години след тази история е ясно, че американският истаблишмънт е проявил наивност, когато е планирал кардинална промяна в политиката на една държава–цивилизация, притежаваща четири пъти по-голямо население и двадесет пъти по-дълго присъствие в човешката история от тях.
Хилядолетните анализи показват, че коренните народи, които не търсят щастието си по чужди земи, имат свои вродени качества, за разлика от тези с придобитите, не се променят с времето! Така е и с китайците, които се раждат с чувство на съпричастност и единение с Отечеството, формирано векове наред от техните духовни Учители. Тези качества рязко контрастират със западния манталитет, чиято идентичност се размива и променя според силата на колониалната експанзия и бумеранга на последващата имиграция. Завръщането на Китай днес на лидерски позиции в света е свързано с неговата политико-управленска система, която се основава на собствените му исторически и културни традиции. Китай черпи увереност в Пътя, по който върви не от одобрението на външната публика, а от своята дълга история. Китай гледа на света само и единствено през призмата на собственото си възприятие! Огромна роля за духовното израстване на безспорно талантливия китайски народ, както и за утвърждаването на държавността, са изиграли и играят велики личности: Сун Дзъ, Лау Дзъ, Конфуций, Сун Ятсен, Ли Хонгджъ, Си Дзинпин.
Много след Сътворението, положило началото на драматичния възпитателен процес на Създателя към собственото му творение, се появяват светли умове с мисия да променят първоначалната парадигма. И от личност с право на свободен избор и воля, която не оправдава доверието, и е заслужено наказана, да се измени към личност с познания за живота, със свободен избор, но с мярка за достатъчност и със стремеж към съвършенство и духовна удовлетвореност. В периода от 630 г. пр.н.е. до светото раждане на Спасителя и началото на новата ера в различните религии се извисяват реални водачи и Учители: в Персия – Заратустра – 630 г. пр.н.е., в Китай – Лао Дзъ – 604 г. пр.н.е., в Индия – Буда – 566 г. пр.н.е., в Китай – Конфуций – 550 г. пр.н.е., в Атина – Платон – 427 г. пр.н.е., във Витлеем – Спасителят Исус Христос.
В годините преди настъпването на Новата ера, сред изброените по-горе духовни водачи има и двама сънародници и велики Учители – Лао Дзъ и Конфуций. Вероятно и в резултат на тяхната апостолска дейност шест Царства се обединяват и образуват най-голямата империя на Изтока – Китайската. Годината е 221 пр.н.е., а обединител е основателят на династия „Цинъ“ Шихуанди – „Първи повелител и император“.
През всичките над четири хиляди години пр.н.е. и сл.н.е. китайските царства и империя не са водили завоевателни войни, вероятно, интуитивно носейки в себе си мисълта на своя велик сънародник Сун Дзъ – автор на трактата за военна стратегия „Изкуството на войната“: „Сто пъти да влезеш в битка и сто пъти да победиш – това не е най-доброто. Най-доброто е да покориш чуждата армия, без да се сражаваш“. В съзвучие с тази мъдра сентенция се появява дългата над 8 800 км., а с отклоненията 21 196 км., широка от 5 до 7 м. и висока от 6 до 16 м., Велика китайска стена, която е построена с цел да предпази китайските царства и империята от набезите на хуните от север, а впоследствие и от всички завоеватели. Големите и средни градове също са били обградени от защитни стени и кули. Така феодалното китайско общество, като цяло и в частност, е изградило един затворен за чуждото любопитство и вмешателство свой свят, в който хората се радват на исторически, мощни патриархални взаимоотношения, на хармония в обществото и в съзвучие с природата, на уважение и подчинение на изпратените от Небесата ръководители, с желание за придобиване на знания и полагането на добросъвестен труд за благото на семейството и държавата. Естествено там, където има богати и бедни, идилията не е най-същностното определение за състоянието на обществото и през дългия исторически период поради недостиг на справедливост, недоволството и протестите в империята не са били рядкост, но независимо от това тя се развива успешно и е самодостатъчна през вековете. Така например, за 1820 г. брутният вътрешен продукт на Китай е бил 228 млн. $, на второ място е Индия със 111 млн. $, а Британия е на 4-то място с 36 млн. $. Интересното е, че Поднебесната е внасяла много малко стоки и не е имало желание за внос от Европа, докато дефицитът на Британия в търговията ѝ с Китай е бил огромен! В същото време европейците са проявявали голям интерес към китайската коприна, порцелан и преди всичко чай. Китайските търговци са продавали стоките си само срещу сребро.
Този дългогодишен икономически просперитет говори недвусмислено, че огромното мнозинство от китайския народ, отговорно и убедено е изпълнявало указанията на своите господари, осъзнато и добросъвестно е участвало в икономическия живот на империята, проявявало е невероятен талант и умения в областта на изобретенията и технологиите. Единственото коректно сравнение, което бихме могли да направим с гиганта Китай през хилядолетията е това с Римската империя и нейните правоприемници. Ако сравняваме историческото време от създаването на двете империи до техния залез, резултатът е несъпоставим в полза на Китай. Даже невероятният индустриален подем и безспорните успехи на западната цивилизация през епохата на капитализма, империализма и неоколониализма не са дали възможност на „петата“ ѝ колона да превземат отвътре съхранилия се от упадък и разруха през вековете Китай. Разгромът на лошо въоръжената армия на Китай в двете Опиумни войни през 1839 г. и 1863 г. от морската армада на Великобритания, както и жестоко потушеното от армиите на Алианса на осемте колониални нашественика „Въстание на Боксьорите“, избухнало срещу външната агресия на търговците на опиум, довеждат единствено до падането на китайската империя. Но безпрепятственото навлизане на жадният за чужди територии и печалби империализъм в т.ч. руски и японски, предизвикват формирането на мощно националистично движение, което в началото на ХХ век поема пътя на социалната революция срещу „морала“ на завоевателите и капиталистите. В резултат на агресията, както и на руско-японската война през първата половина на ХХ век, Китай и Русия стават републики, под знамената на марксизма-ленинизма и пролетарския интернационализъм. И ако за Царска Русия разгромът на монархията е резултат от гениалните прозрения на Ленин и желязната воля на Сталин, то за Китай от решаващо значение е формираната през хилядолетията в народното съзнание лична преданост към заветите на предците и напълно осъзнато чувство за душевна хармония и неутолима жажда за справедливост.
За нас, православните християни Предтеча, чертаещ Пътя, е Спасителят Исус Христос. За китайския народ такъв е Конфуций (557-479 г. пр.н.е.). Неговата светско-религиозна философска система е изградена на базата на съществуващите древни школи на писари и гадатели. „Аз предадох това – пише той – на което ме бяха учили, без да добавя нищо свое. Бях верен на дедите си и ги обичах... Аз мълчаливо слушах и записвах това, което ми бе казвано...“
В книгата си „Лун-ю“ („Разговори“) той сочи голямата роля на възпитанието с цел – в характера на човека да се създаде едно вечно смирение и готовност за подчиненост пред по-възрастните и началниците в обществото, в отговор на тяхното основно и най-главно задължение за всеобхватна, постоянна и резултатна грижа за управляваните от тях сънародници, за младите членове на общността и за хората в неравностойно положение.
Мислите му са насочени за завръщане към началото на древността, където стремежът е бил към придобиване на идеални ценности, а не материални. Идеалният тип човек, наречен от него Благородния, притежава аристократични черти на характера, получени по пътя на самовъзпитанието. Конфуцианството развива тезата, че характерът на човека може да се променя и на преден план излиза неизбежното и необходимо усъвършенстване на всеки човек в обществото. „Да имаш недостатъци и да не се помъчиш да ги поправиш, това означава, че наистина имаш недостатъци“.
Конфуций се опитва да изгради учението за съвършения човек, т. нар. от него облагороден мъж. Неговата благородност и хуманност е търсена в такива човешки качества като скромност, справедливост и сдържаност. Според него, съвършеният човек знае само своите задължения, а несъвършеният познава само изгодата. Според древния мислител, влечението към богатство и известност не са отрицателни човешки качества, но те трябва да се постигнат честно, достойно, по пътя на висшите морални принципи.
Изграждането на една държава, пише Конфуций, трябва да се извършва на базата на непрекъснатото морално усъвършенстване на човешката личност. Общественият строй може да бъде стабилен, само ако се изгражда на базата на патриархално-семейните отношения. Когато става дума за взаимоотношенията между хората, ръководният принцип е „чжен“ – верността. Според него „така, както един министър следва да е верен на своя господар, така следва да стоят и нещата между баща и син, съпруг и съпруга, по-голям и по-малък брат и между приятели“. Според Учението на Конфуций има пет постоянни взаимоотношения:
Управляващ–поданик. Управляващият трябва да е добронамерен, а поданикът-верен.
Баща и син. Родителят трябва да е любящ, а детето – послушно.
Съпруг и съпруга. Съпругът трябва да е добър и справедлив, съпругата – разбираща.
По-голям брат – по-малък брат. По-големият брат трябва да бъде благ, а по-малкият – почтителен.
Приятел – приятел. По-големият приятел трябва да бъде внимателен, а по-малкият – почтителен.
Управителят на една държава, за да бъде идеален, на първо място той трябва да бъде съвършена, ерудирана личност, постоянно да се грижи за хората и да следи за икономии на разходите в обществото.
Според Конфуций, за да се възпитава един народ, той първо трябва да забогатее, а след това да се възпитава. В тази връзка той посочва, че властите трябва да се грижат за правилното и равномерно разпределение на богатството, като по този начин ще бъде ликвидирана бедността в обществото. Конфуций пише и за облекчаване на данъчната система. Тя не трябва да пречи на забогатяването, но това не може да става за сметка на основната маса от населението и да нарушава балансите в обществото, като подчертава, че всяко богатство, придобито по нечестен начин е с неустойчив характер. В „Книга за ритуалите“ мислителят развива идеята за „Великия Път“, извеждащ към справедливост в обществото, към всеобщо благополучие и епоха, когато частната собственост няма да е цел за жителите на всяка една страна. (Социализъм в едно изречение, изказано преди повече от 2400 г.! – б.а.)
Според него, основните принципи на нравствеността са: умереност и сдържаност винаги и във всичко, съхраняване и запазване на едно средно положение във всички човешки постъпки и действия. Всеки мъдрец трябва да се стреми към това нравствено съвършенство. Човешката личност трябва да бъде освободена от крайности и увлечения, което, според Конфуций, е основното правило на личния морал. Хармонията, или „златната среда“ на Конфуций, включва такива нравствени ценности като: вярност на собственото „Аз“ и казаните думи; искреност като основа на мирните и добри отношения в живота; уважение към по-възрастните; спокойствие, търпение и най-вече вежливост към всички без изключение.
За да може учението за „златната среда“ да се утвърди в народното съзнание, Конфуций създава цял Кодекс от нормативи за обредите, или т. н. церемонии. Вечната сила на това Учение обуславя и обхваща бита на народа, начина му на живот, целия държавен строй, нравственото и духовното състояние на нацията като цяло.
Когато говорим за Конфуций, специално и главно внимание, би следвало да отделяме на огромната му апостолска дейност в областта на образованието. Той нарушава наложената традиция аристократите и робовладелците т.е. богатите и властта да контролират образоването на хората като заявява, че в образованието няма място за дискриминация. В преподавателската си дейност Учителят Конфуций отдава голямо значение на логическата връзка между учене и мислене и между учене и преговаряне. Той е обучавал близо 3000 ученици, от които 72-ма се смятат за негови последователи във великото дело за разпространение сред широките народни маси на конфуцианството като система от знания и практическото им прилагане в живота на китайския народ.
За Конфуций главната функция на образованието е била да осигури правилното обучение на примерни хора, като той е бил убеден, че този процес на постоянно себеусъвършенстване е от полза и за доброто на „Аз“-а, разширявайки максимално възможностите на човека за неговото самоопознаване и себеразбиране, формирайки силата на волята и твърдостта на характера му. Образователната система на Конфуции е издържала проверката на времето през вековете и днес тя е гръбнака на държавната политика в КНР в областта на образованието и възпитанието на нацията.
В основата на конфуцианството е знанието. Основните принципи наблягат върху важността на моралното израстване на човек, за да може той да се води по моралните си добродетели, а не по законите. Учението на Конфуций, с хилядолетия надживяло създателя си е сложна система от морални, социални, политически, философски и религиозни идеи.
Само две години след смъртта на Конфуций, бившият му дом е превърнат в Храм от принца на Лу. През 205 година пр.н.е. император Гао от династия Хан е бил първия, който е направил жертвоприношение в името на Конфуций. През ХІ век по времето на династия Сун Храмът бива реставриран и разширен, като са добавени още 400 стаи. Сега комплексът е втория по големина исторически комплекс в цял Китай след „Забранения Град“ в Пекин.
Най-добрите показатели за истинност, обективност и всеобхватност са и могат да бъдат само резултатите от изучаването и прилагането на великото Учение на Конфуций, още повече, че модернизацията и бумът на високите технологии в света доведоха до феноменални положителни изменения в материалния свят, но създадоха огромен морален вакуум!
Всеизвестен факт е, че основателят на китайската империя, първият повелител и император Цинъ Шихуанди през 221 г. пр.н.е. забранява учението на Конфуций и по негова заповед са изгорени всички негови книги. Същото се случва и в годините на управление на Председателя Мао. По време на „Културната революция“ метежниците от Пекин докарват „червената гвардия“ в Куфу, родния град на Конфуций, за да изгорят древните книги и да унищожават хиляди исторически надгробни паметници, включително надгробния паметник на Конфуций. Както всички традиции с история от много векове, конфуцианството е наблягало на различни ценности в различни времена. Разбираемо е авторитарните правителства да харесват ценностите на уважение към властта и социалния ред, игнорирайки удобно други конфуциански ценности, като например тази, че властта трябва да спечели уважението на управляваните, като се държи с тях по справедлив и хуманен начин.
През последните години правителството на КНР реабилитира Конфуций като велик учител на социалната добродетел. Родното му място е популяризирано като място за поклонение и туризъм. Културно-информационните центрове, разказващи за живота и великата култура на КНР по целия свят се наричат „Институти Конфуций“.
Най-добрият и обективен начин да се убедим в могъщата сила и правота на Заветите на Конфуций е да проследим живота на конкретен китайски гражданин, който с дейността си и личния си пример потвърждава практическата сила на Учението.
Такъв критерий за ефективността на една позитивна нравствена платформа през вековете и до днес е животът и дейността на сегашния ръководител на КНР, Кормчията на китайския народ Си Дзинпин. Той е роден през 1953 г. – годината, в която умира Сталин – съветският ръководител с огромни заслуги за създаването на КНР. Този факт е от огромно значение, защото, макар и за кратко, се появява надежда, че изключително тежкият за китайския народ период, започнал през 1839г. с Опиумната война е преодолян със създаването на Китайската народна република през 1949 г.. За съжаление, това възходящо начало е прекъснато от волунтаристa Хрушчов, който на ХХ конгрес на КПСС обявява курс срещу култа на личността на Сталин и преследване на неговите последователи – политика, довела до пълен разрив в отношенията между СССР и КНР.
Така се слага началото на втория трагичен период за Китай при управлението на Мао Дзедун. През това трудно време се разразява най-жестокият глад в човешката история, когато в периода 1959-1961 г. от гладна смърт измират между 20 и 30 милиона китайци. Третият трагичен период в историята на Китай е през 1966 г., когато Мао Дзедун обявява „всенароден поход“ срещу критиците на „Културната революция“. Арестувани и хвърлени в затвора са хиляди партийни работници и държавни служители с мотив, че са проявили „стремеж към удоволствия, ревизионизъм, антипартийна дейност и стремеж към капитализъм“. Когато вътрешната съпротива срещу Мао започва да расте, председателят се обръща към младежта на страната и я призовава да осъществи своя „Дълъг поход“ и да се „научи на революция, като сама извърши революция“. Той затваря училищата, призовава студентите да се организират в „Червена гвардия“, за да отдадат силите си за разкриване враговете на революцията. Над 20 милиона младежи са изпратени от градовете в селата, за да се превъзпитат чрез връзка със селяните. На международната арена Китай изпада в пълна изолация, включително и от комунистическия свят, но не и от воюващите за „Нов“ световен ред Съединените щати. САЩ решават да се възползват от неуспехите на режима и да нанесат удар чрез Китай на ядрената сила СССР, превръщайки ги във врагове един към друг. И успяват!На 13 ноември 1973 г. Хенри Кисинджър в качеството му на държавен секретар на САЩ провежда среща с Председателя на КНР Мао Дзедун в Пекин, на която двамата събеседници са изключително откровени по отношение на общата си позиция спрямо СССР. Ето извадка от стенограмата:
Мао Дзедун: „Между нас има определени различия. И между нашите действия има разлика, т.е. ние просто отговаряме на всеки получен удар. И ние знаехме, че споразумението, което подписахме с министър-председателя Косигин в действителност никога няма да бъде изпълнявано – това, което сключихме в Пекинската аерогара на 11 септември 1969 г.“
Хенре Кисинджър: „Това е истина. Това ние можем да пазим в моя офис, ние много добре може да съхраняваме. Ние винаги ви казваме всичко, което се случва между нас и СССР. Няма нищо, което се случва между нас и Съветския съюз, което вие да не знаете. Вие винаги можете да разчитате на това и в бъдеще“.
Четири месеца по-рано, при първото 9-дневно посещение на съветски ръководител в САЩ, започнало на 16 юни 1973 г., Ричард Никсън и Леонид Брежнев подписват единадесет междудържавни договора и споразумения, обхващащи целия спектър на взаимоотношенията на двете противоборстващи велики сили. На 24 юни 1973 г. предмет на конфиденциалните преговори в Сант Клементе, Калифорния са отношенията на двете страни с Китай. Брежнев предупреждава президента Никсън, че САЩ при никакви обстоятелства да не сключват каквито и да било военни споразумения с Китай. Никсън решително заявява, че развитието на отношенията на Вашингтон с Пекин не са насочени срещу СССР. На срещата присъства и Хенри Кисинджър. На 9 август 1974 г. в резултата на аферата „Уотъргейт“ Ричард Никсън подава оставка като президент на САЩ. На 1 август 1975 г. в Хелзинки 33 европейски държави, САЩ и Канада подписват Заключителния акт на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа, в чиято т.7 се казва, че страните се задължават: „... да зачитат правата на човека и на основните свободи, включително свободата на мисълта, съвестта, религията и убежденията“, като се създава орган, който да следи за изпълнението на Акта и да наказва нарушителите му. Капанът, заложен от Алън Дълес след Втората световна война с доктрината „Разцепващ фактор“, продължил с Унгарските събития през 1956 г., с Чешката пролет – 1968 г., с движението „Солидарност“ в Полша, с предателството на Горбачов и Луканов и до падането на Берлинската стена станала символ за провала на социализма и краха на комунистическата идеология, най-накрая щраква!
Надеждата на здравомислещите хора за свят с висок морал и нравственост, без насилие и егоизъм, с добронамереност и съпричастност към страданието, с единство в борбата за справедливост и по-добър живот умира!
Идва времето за обявяването на Световно правителство, начело със Съединените щати, работещо по правилата на „изключителните“!
На всички тези исторически и драматични по своя характер и последици събития наблюдател и непосредствен участник е един от днешните световни лидери, ръководителят на КНР Си Дзинпин. Той е роден на 15 юни 1953 г. в правителствения комплекс на брега на изкуственото езеро „Чжунанхае“, дал и названието на „Новия Забранен град“ в Пекин, където живеят и работят висшите ръководители на КНР, заедно със семействата си. За 9-годишния Дзинпин безгрижното детство свършва, когато през 1962 г., баща му и негов кумир, Си Чжунсюн, завеждащ идеологическия отдел на ЦК на ККП и вицепремиер на КНР, е обявен за „враг на народа“. Престижното жилище е конфискувано и той е настанен в служебното жилище на майка си, която е оставена на работа като преподавател в Партийната школа на ККП. Но истинският кошмар за семейството на един от най-близките съратници на Мао настъпва през 1966 г., когато започват репресиите срещу членовете на семействата на „враговете на председателя Мао“.
13-годишният юноша не е воден на разстрел, но е влачен на разпити, затварян е в затворнически килии и вместо на училище е изпратен в колония – „учебна група за превъзпитаване на малолетни престъпници“. Развеждан е с камион из града с плакат на врата, на който пишело „Си Дзинпин, син на враг на народа“, а на главата му надявали железен калпак, едва удържан от него с двете ръце.
И тук правим първия извод. Каква е тази вътрешна сила, която удържа несломимостта на един юноша срещу античовешкото безумие на една партия, водена от изверг и то така, че той, 13-годишният юноша не само да не се отрече от баща си, както са направили много други деца, но и през целия си по-нататъшен живот да не каже нито една лоша дума срещу държавата, партията и социализма! Отговорът е: морал и висока нравственост, с която мнозинството китайци са закърмени с учението на Конфуций: уважение и послушание към бащата, който е роден през 1913 г. и е обучаван като ученик чрез конфуцианската образователна система.
През декември 1968 г. Мао издава поредното си дацзибао: „Грамотните млади хора трябва да бъдат изпратени в селата, за да се подложат на превъзпитание от бедняците и низшите средняци!“ Така Си Дзинпин се озовава в високопланинското селце Лянцзяхе, провинция Шанси в Северен Китай, където през първата година му се налага да живее в пещера. В едно интервю той така определя началото на пребиваването си там: „През първата година, практически, аз нямаше къде да легна и през цялото време бях настинал. И когато валеше дъжд или бушуваше буря, аз събирах трева, за да си направя място за спане, а през деня пасях животните и пренасях тежки чували“. След като избягва от колонията, той отива при майка си, но властите го изпращат обратно в „учебна група за превъзпитание“, освобождавайки го оттам след шест месеца. Баща му е в затвора и той по свое желание се завръща в Шаанси, но вече като свободен човек. Планинското село се превръща в място за получаване на първите му професионални умения – той се научава да оре, да пренася с кобилица тор и въглища, да строи водни прегради, възмъжава и укрепва, превръщайки се в любимец на селяните, особено след като изгражда ковачница за селскостопански инвентар и конструира система за производство на биогаз по получена от вестниците информация. Така селото Лянцзяхе става първото в провинцията Шаанси село, произвеждащо електричество и топлина за своите жители. За това си изобретение Си Дзинпин получава като награда мотоциклет, който заменя за мощна помпа за обслужване на цялото село. И както сам споделя в автобиографията си, именно в този тежък период от живота си той с увлечение прочита произведения от руската и съветска класика, излезли изпод перото на Толстой, Достоевски, Чехов, Тургенев, Гогол, Шолохов, Фадеев.
И тук правим втория извод. През най-тежките години от живота си, юношата Си Дзинпин проявява качества на зрял мъж – интелектуалец, който факт може единствено да бъде обяснен чрез получени и затвърдени знания и навици от учението на Конфуций в процеса на превръщането на човека в „Благороден мъж, притежаващ аристократични черти на характера, получени по пътя на самовъзпитанието“.
Грижата за обикновените хора, признанието, което той получава от тях, проявените организаторски качества и умения, формирани чрез наученото и по методиката на Конфуций показват, че младият Си Дзинпин неусетно изгражда у себе си качества на ръководител, който „трябва да бъде съвършена, ерудирана личност, постоянно да се грижи за хората и да следи за икономии на разходите“. Да, в малкото планинско селце е сложено началото, но то е многообещаващо за бъдещето на младия човек!
През 1973 г. на бившите интернирани столични младежи в провинцията е предложено задочно да се явят на изпити в пекинския университет Цинхуа. Си Дзинпин успешно издържа изпитите и получава една от двете квоти, предоставени на техния район. Но от университета отказват да го зачислят заради „контрареволюционната“ му биография.
За късмет, същата година делото на баща му е преквалифицирано от „контрареволюционна“ дейност в създаване на „противоречия сред народа“. През 1974 г. след десетия негов опит му е позволено да стане член на партията, а веднага след това е избран за секретар на партийна група в голяма производствена бригада.
През 1975 г., след седем години заточение, 22-годишният Си Дзинпин, по препоръка на „бедняците и низшите средняци“, без ничия външна протекция е зачислен в Химико-технологичния факултет на университета Цинхуа от квотата на „представителите на работниците, селяните и войнишките маси“.
Началото на обучението му в университета се забавя с четири години поради разигралите се политически събития: смъртта на Джоу Енлай, протести на младежи и студенти, квалифицирани като протести срещу Мао, поредното отстраняване на Дън Сяопин от властта, като всичко това рязко се променя след смъртта на Мао на 9 септември 1976 г. От затворите и лагерите се завръщат ветераните на ККП, в това число през 1978 и бащата на Си Дзинпин, Си Чжунсюн. Дън Сяопин оглавява ККП и държавата обявява новия курс на партията „За реформи и откритост“.
През април 1979 г. Си Дзинпин завършва обучението си по специалността „Органичен синтез“ във Факултета по химическа промишленост към Университета Цинхуа, а по-късно, в периода 1998 г. – 2002 г. в Института за хуманитарни науки при Университета Цинхуа получава второ висше образование по Теория на марксизма и педагогика на политическата идеология и защитава докторска научна степен по право.
Трудовата си дейност Си Дзинпин започва през 1979 г. в Канцеларията на Военния съвет на ЦК на ККП, едно от най-могъщите учреждения на Китай. В течение на три години той е сътрудник с първо военно звание, който изпълнява деликатни поръчения на висшето партийно ръководство, както и отговаря за документооборота, но под наблюдението на „мъдрите старци“ от орг. отдела на ЦК на ККП, след което кариерата му тръгва нагоре.За 45 години на държавна и партийна служба, Председателят Си поема отговорността и изпълнява високите си задължения, заемайки общо 49 отговорни, включително висши длъжности в десетки малки и средни населени места, градове, области и провинции.
През 1979 година по Решение на ЦК на ККП и Държавния съвет започва изграждането на Специалните икономически зони (СИК), като две от първите четири териториално граничат с Хонконг и Макао. За четвърта СИК е одобрен гр. Сямън, в близост до остров Тайван. Това са „първите лястовици“ на новия, капиталистически пазарен механизъм, внедрен в социализма с китайска специфика. През 1985 година 32-годишният Си Дзинпин е избран за зам. секретар на ПК на ККП и зам. кмет на гр. Сямън, провинция Фудзиен. Склонен към дългосрочно планиране младият ръководител разработва „Стратегия за социално-икономическото развитие на гр. Сямън за периода 1985 – 2000 г.“ и градът получава статут на едни от 15-те „града със субпровинциално значение“, осигуряващ привилегии и възможност Държавният съвет пряко да решава въпроси от икономическо и административно значение. За 3-те години, които Си работи в гр. Сямън той получава уникален опит за работа в условията на пазарна икономика, осъзнава изгодите и проблемите във взаимодействието с „външните китайци“ и напълно се потапя в сложните отношения с Тайван.
През 2000 година 47-годишният Си Дзинпин е избран за губернатор на провинция Фудзиен, в която живеят 37 млн. жители, на площ от 121 хил. кв. км. и морска акватория от 136 хил. кв. км. Провинцията е с многовековна история и в изгодно съседство с „азиатския тигър“ Република Тайван. Разполага с удобни пристанища и развити морски транспортни връзки, още от времето на морския Път на коприната. Веднага след встъпването си в длъжност новият губернатор създава „Работна група за повишаване ефективността в работата на държавните органи“, като в резултат на дейността му за една година задължителните административните съгласувания, т.е. бюрокрацията, намаляват с 40%. Прието е първото в Китай решение за създаване на „Открито правителство“, задължаващо всички властови държавни органи да бъдат напълно открити за гражданите, като с това решение се въвежда система за поощрения и наказания на чиновниците за неизпълнение на новите правила.
Новият губернатор продължава инициираната от него програма „Цифров Фудзиен“, в резултат на което провинцията е първата в Китай, която внедрява оказване на медицински услуги в медицинските учреждения по цялата територия на провинцията с предявяването само на една лична „електронна карта“.
През 2002 година Си Дзинпин е избран за губернатор на провинция Джъдзян, която също е разположена на процъфтяващото крайбрежие, на север от провинция Фудзиен. Жителите са 55 милиона, а площта 101 хил. кв. км. Провинцията, известна като „страна на ориза и рибата“, заема четвърто място в КНР по БВП, благодарение и на високи резултати като производител на коприна и чай. Крайморската провинция развива огромните си пристанища с общокитайско значение – Нинбо, Чжоушан и Венчжоу, приема ежегодно милиони китайски и чужди туристи, привличани от невероятната красота на най-живописния град в Поднебесната Ханджоу. За петте години работа като губернатор Си Цзинпин ръководи разработката и реализацията на комплексни програми за развитието на провинцията: „Програма за създаването на могъща морска провинция Джъдзян“, започнала с усвояването на десетки хиляди, подходящи за отглеждането на аквакултури, острови, заливчета и мочурища. За кратък срок темповете на растеж в морския сектор на икономиката нарастват с 20%, като годишно, неговият дял в БВП на провинцията е 8%. Предлага програма „Хиляда образцови села и десет хиляди подредени села“ и като резултат на нейното изпълнение към 2007 г. в селските местности се появяват комунални служби от градски тип, а в две трети от селата се внедрява система за разделно събиране на отпадъците и тяхната преработка. През 2005 г. провинцията заема първо място по опазване на околната среда, изградена е надеждна система за обществена сигурност. Провинция Джъдзян се превръща в един от най-безопасните региони на Китай, а по създаден потенциал за устойчиво развитие заема четвърто място в страната. Доходите на глава от населението се повишават и достигат 4000 $ годишно.
Венец, на наситена с отговорности, безсънни нощи и морална удовлетвореност, трудова биография на Си Дзинпин става строителството на дългия 35,7 км. гигантски мост през Ханджоуския залив, който съкращава разстоянието от Шанхай до пристанището Нинбо от 400 км. на 80 км., а времето за пътуване се намалява от четири на един час. Значението на моста за развитието на Специалните икономически зони по източното крайбрежие, за международния престиж и икономиката, за логистиката и международния туризъм в КНР е огромно. „Летящият“ над морето стоманен мост няколко години води световните класации и за най-красивия и дълъг мост, който може да бъде наблюдаван и от космоса. Губернаторът на провинция Джъдзян, Си Дзинпин, само година след като заема длъжността започва активно да лобира за строежа му като осигурява финансирането, и макар и трудно, убеждава ръководството на гр. Шанхай в неговата целесъобразност.
По всяка вероятност, въвеждането на моста в експлоатация за възможно най-кратък срок е причината през март 2007 година държавното и партийно ръководство на страната да вземе решение, 55-годишният, доказал се с управленския си талант ръководител да бъде избран за Генерален секретар на партийния комитет в Шанхай и Първи секретар на партийния комитет на Шанхайския гарнизонен окръг (~40 млн. души). Имайки предвид, че след 2005 г. Шанхай става най-голямото световно товарно пристанище и най-големият център за търговия и финанси в Китай, то изборът на Си Дзинпин за първи ръководител, макар и за една година, е имал за цел да го популяризира сред деловата световна общественост. Способства и фактът, че исторически в Шанхай има силно западно влияние отпреди над 150 години, а днес градът отново се превръща в главния център на Китай при общуването му със Запада.
Проследявайки живота и дейността на Председателя Си до момента, когато той след много дълго отсъствие отново става жител на „Новия Закрит град“ в Пекин, с увереност можем да кажем, че великият народ на Китай, в изключително отговорен период в своята история, заслужено получава ръководител, който дълбоко в себе си, още от детските си години носи в сърцето си почитта към баща си и Заветите на Учителя. Един от тях, централен в конфуцианското е вярата в тиан – превеждан като „небесен рай“ и най-точно покриващ се с понятието „Мандат от небето“. Владетелят получава мандата като основа за своята легитимност и трябва да управлява в съответствие с моралните правила, съществуващи от векове в отношенията между него и неговите поданици. Така той винаги ще бъде обичан от народа си, полезен за държавата, уважаван от приятелите си и внасящ респект сред неприятелите.
От 2008 г. до днес – вече 17 години – Си Дзинпин е на отговорна партийна и държавна работа, като последните 12-13 години е партиен и държавен ръководител на КНР – днешният световен лидер на човечеството. Това признание за Председателя Си от великия китайски народ и от честните и мислещи хора по света изисква да направим няколко сравнения между отиващия си световен лидер САЩ и този, който вече се качва на трона – Китай.
„Американската мечта“!Ръкотворно „сътворен“, привлекателен образ на Америка, замислен като „магнит“, чрез който да се изтегля най-доброто от световния генетичен фонд, с цел да бъде смазана конкурентната комунистическа идеология и икономика на СССР, където „човек за човека е брат и приятел“, а не конкурент и егоцентрик! Със заветната „Зелена карта“ в ръце, „потокът от свежа чужда кръв“ залива Америка. От екраните и високоговорителите, от книгите и вестниците, организирано и методично се излъчва „манната небесна“ за бързо забогатяване, за много удоволствия и перверзни, но най-вече – призив за поклонение пред идола „Златният телец“! И стадото летеше към „Новия мечтан свят“, за да се окаже днес в държава с живот „на заем“, дължаща на човечеството 38 трилиона долара!
„Китайската мечта“!
На 25 февруари 2021 г. председателят Си заяви, че „Китай, в годината на 100-годишния юбилей от създаването на ККП е постигнал пълна победа в борбата с бедността по критериите на ООН, извършвайки чудо в историята“ – факт, официално потвърден от ООН. Това бе стъпката за създаване на общество със среден стандарт на живот, дала възможност последните 130 милиона бедни китайци, заедно с целия народ, да преминат към заключителния етап от програмата за осъществяване на „Китайската мечта“ – в чест на 100-годишнината на КНР, през 2049 г. Китай да бъде „богата, могъща, демократична, хармонична, модернизирана социалистическа държава“.
И Китай върви към изпълнението на така поставената цел! Към 30 септември 2024 г. външните финансови активи на КНР са $10,21 трилиона, от които $3,18 трилиона са чисти външни активи, с които държавата може да разполага свободно. Частта на преките чужди инвестиции в китайската икономика достига $3,6 трилиона. Производствените мощности в света за периода 2000 г. – 2024 г. са нараснали 1,7 пъти, докато тези на КНР са се увеличили 10 пъти, на Руската Федерация – 2,2 пъти, на Индия – 3,3 пъти, на САЩ – 1,1, като от 2007 г. Съединените щати са в стагнация. В Германия увеличението е 7%, а не в пъти.
Тези официални данни дават основание да се каже, че поставената от Кормчията на народа на КНР цел за сбъдване на „Китайската мечта“ върви към пълната си победа.
Особено интересен за нас, хората създавали и живели в социалистическа държава, е последният тезис в определението за „Китайска мечта – 2049 г“ – модернизирана социалистическа държава. На Запад, в т.ч. и у нас, преобладава мнението, че Китай е капиталистическа държава, управлявана от комунисти. В Русия, родината на социализма, мнозинството също смята, че китайската специфика е съчетание на капитализъм с диктатура на пролетариата. Моето скромно мнение е, че Си Дзинпин, авторитетно, със знания, личен опит и отговорност води Китай към благоденствие и просперитет! Какви са аргументите?
На първо място, резултатите от изпълнението на Проекта на Дън Сяопин от 1978 г. за „Откритост и реформи“, който практически реализира съдържащото се в Лениновата НЭП, изковала Победата на СССР в апокалиптичната Втора световна война! Значи – Пътят е верен.
На второ място, идеологическата платформа, избрана от Дън и Си за реализацията на лозунга „Социализъм с китайска специфика!“ е Учението на Конфуций, актуализирано с широтата на знанията и огромния социален опит, натрупан от човечеството през последните сто години. С теологичния „Мандат от небето“, Управителят и властта в държавата се задължават да изграждат такава нравствена и духовна система, на която основният стълб да е фундаменталната роля на възпитанието с цел – в характера на всеки китаец да се формира постоянно смирение и готовност за подчиненост пред по-възрастните и началниците в обществото, като израз на благодарността на народа за изпълненото на основното и най-главно задължение на властимащите – всеобхватна, постоянна и резултатна грижа за хората, за младите членове на общността и тези в неравностойно положение. Ето го „разковничето на Конфуций“, плътно закрепило се вече над две хилядолетия в съзнанието на огромна човешка общност! Голямото дело е свършено! Остава Ръководителят-конфуцианец да мобилизира ресурси, да разположи кадрите, да определи сроковете и да търси отговорност за изпълнението. При неизпълнение – „Мандатът от небето“ се оттегля, придружен с наказания!
Председателят Си години наред изпълнява „Мандатът“ и следва своя Път! Народът е с него!
Векове след Конфуций много дейци се опитват да въведат подобни системи в своите „Доктрини“, за да установят нови обществени отношения в държавите си: в САЩ – 1776 г. след войната за Независимост; с Френската революция – 1789 г.; с Октомврийската революция – 1917 г., но след вземането на властта у Субекта надделява личното, т.е. „малката“, а не „Голямата Правда“ и той се проваля. „Предоставящият Мандата“, констатирайки, че е излъган за пореден път оттегля доверието си! „Социализъм няма или не се получава!“
На трето място, както показва досегашния опит от строителството на реалния социализъм, решаващ фактор за всяка политико-икономическа трансформация са личностите, които оглавяват и носят цялата отговорност за успеха или провала на екзистенциалните за народите преобразования. Във времето на Конфуций не е имало колективна ръководна сила, която да поеме отговорност за избора на управител на княжеството или империята, поради което с възпитателна цел той прехвърля това право на висшите космически сили. Те дават „Мандат за управление“, но Учителят подробно разкрива принципите на доброто управление и необходимите качествата на Управителя за тази му дейност. И като концептуалист посочва, към какво и как трябва да се стремят народите в най-важния си избор за доброто на страната си.
Българският горчив и многострадален опит, от случайно попаднали изтърсаци или самозванци във властта, недвусмислено показва, че по-лошо от това да те управляват хора без морал и принципи, водени от животинския си нагон за пари, власт и удоволствия – няма!
Изучавайки биографията на Си Дзинпин, разбираме каква огромна работа и търпение извършват и притежават „мъдрите старци“ – кадровиците в ЦК на ККП при подбора на висшите ръководители на страната. След като проверяват личните качества в младежките му години, те започват да оценяват деловите и моралните му качества в условията на малко населено място и на низко управленско ниво. Следват средни и висши нива в средни, големи и многомилионни градове и провинции. На всички ръководни постове кандидатът за най-високия пост в държава едновременно е и ръководител на Партийните организации, на държавната власт и задължително на съответната военна структура. За Си Дзинпин тази проверка е в продължение на 33 години и завършва с избора му за ръководител на държавата.
„Изпитите“ са проведени, оценката е отлична, но важна е и самооценката, защото, както казва Конфуций – „мислите ни трябва да бъдат насочени към стремеж за придобиване на идеални ценности, а не на материални“. По време на работата си в Военния съвет на ЦК на ККП Си Дзинпин се жени за Ке Линлин, дъщеря на високопоставен дипломат, впоследствие посланик на КНР в Лондон. Съпругата настоява да заминат за Англия, още повече, че баща ѝ е намерил там и подходяща длъжност за него. В период на спорове по този въпрос Си получава предложение да започне работа в един от най-бедните райони в провинция Хебей като зам.-партиен секретар на окръг Джендин, което той приема. Това негово решение е повод съпругата му да поиска развод и да замине за Лондон. 29-годишният Си Дзинпин е направил своя житейски избор и оттук нататък ще го следва неотстъпно. По-късно, в едно интервю ще каже: „Аз винаги трябва да бъда самоотвержен, за да оправдая доверието на народа!“ Кратко и ясно! Такъв човек е готов да жертва личните си интереси, удобства и пристрастия в името и за благото на другите или за общата кауза.
Такива лидери, които да са мъдри, да познават Живота в страните си, с личните си качества да печелят доверие и народите да ги следват по избрания Път, за да постигнат заедно Истината са крайно нужни днес!
За тях е съчинил своята „Библия“ Конфуций. Такива лидери са били Ленин, Дън и Сталин. Днес такива лидери са Си и Путин. Живата връзка, която ги обединява през изминалите сто години откриваме в казаното от Си Дзинпин на раздяла с Владимир Путин през март 2023 г. на излизане от московския Кремъл: „Сега са в ход промени, каквито е нямало в продължение на сто години. Когато ние сме заедно, тогава ние сме двигателите на тези промени!“ С разбиране и видимо удоволствие Путин отговаря: „Напълно съм съгласен!“. А войната в Донбас е в разгара си и Председателят Си добавя: „Пазете се, скъпи приятелю!“. Това е приемствеността между идеите, поколенията и нациите за сътворяване на свят без лъжи, с производство на реални материални ценности, с помощ за слабите и даване път на трудолюбивите, умните и творчески личности!
Това е социализъм! Реално обоснован и приложен като обществено-политическа формация в Русия от гениалния Ленин, преминал през преходната Нова икономическа политика (НЭП), съчетаваща капиталистически отношения в дребния и среден бизнес със запазване на плановата икономика и ръководната роля на държавата в търговията, финансите и транспорта. През януари 1926 г., точно преди сто години, на обучение по покана на Коминтерна в Москва пристига младият член на ККП Дън Сяопин. Впечатлен от НЭП и под ръководството на Н. И. Бухарин, един от съратниците на Ленин, той се запознава лично и отблизо с успехите на смесената икономика. През 1985 г. Дън признава, че „най-правилната икономическа политика на социализма е била новата икономическа политика (НЭП) в СССР“. Респектиращо и впечатляващо е, че след над 50 години, прагматикът Дън Сяопин разтваря записките си от Москва и без да го афишира започва да внедрява с американците пазарната икономика, но запазва в тайна плановете си за използване основните лостове на плановата социалистическа икономика. Когато вече са обучени, изпратените в САЩ китайски кадри, когато западните гиганти са прехвърлили производството си заедно с технологии, лицензии и патенти, когато са внедрени технологичните и логистичните мрежи и са инвестирани огромни финансови средства, китайският народ започва да работи, да работи и пак да работи, превръщайки КНР в най-големия производител на стоки в света. Тогава от конгресните партийни трибуни започва смело и настъпателно да се говори за „Социализъм с китайска специфика!“. Дали Бжежински, Кисинджър, Клинтънови, Обама, фамилията Буш и пр. са разбрали какво се случи? След радостта от раздадените американски ордени „За победата в Студената война“, ще трябва да изпият по една студена вода и да приемат факта, че вече не са Хегемон и да потърсят място под слънцето, но вече в нашия Нов свят!
За реалните технологически, икономически, социални, финансови и най-вече – духовно-нравствени измерения на „Китайското чудо!“, в предстоящите дни и месеци ще се говори много, включително и от нас на страниците на сп. „Сигурност“! По-важното е, че възкръсналият като птицата „Феникс“ жив образ на социалистическата държава и на непреходната сила на истинската комунистическа идея, днес намира отклик в сърцата на хората, за да се върне надеждата, че предстои по-добро бъдеще за нашите деца и внуци в прекрасната ни Родина!
