Голяма част от общуването на хората в различните социални групи и колективи преминава в уточняване съдържанието и елементите на предпочитаната от тях консенсусна реалност,понякога преминаващо в изтощителна битка за определяне на нейната насоченост. Всеки човек иска да живее комфортно и колкото по-пълно е съвпадението между консенсусната реалност в съобществото (семейство, трудов колектив, партия, група по интереси, държавата и пр.) с разбирането му за просперитет и благоденствие, толкова повече той получава удовлетворение от постигнатото в живота си.
Главното в борбата на различните общности е изграждането на конкретна целева консенсусна реалност, съвпадаща най-пълно с желанията на хората. Основните действащи лица в този процес са политиците, социолозите и журналистите. Целта им е да разкриват преимуществата на предпочитаната и изповядвана от тях идейна основа за консенсусната реалност (либерална демокрация, пазарна икономика, мултикултурализъм, социализъм, консервативен прагматизъм и др.).
Според апокрифните източници, след Сътворението на „Homo sapiens“ – „мислещият човек“ и появата му в Рая, битката за формирането на неговия мироглед е драматична и крайно противоречива. Надарен от Създателя със свободна воля и право на свободен избор, той е изначално ограничен от безусловното действие на заложените в него рефлекси – този за физическото му оцеляване и този за продължаването на рода. Именно необузданата и затъмняваща съзнанието вакханалия на плътските желания, когато се прекрачва нормата за тяхната достатъчност и необходимост, ги превръщат в постоянен и трудно преодолим проблем за човека от вечната борба между Създателя и изпадналите от Рая „ангели“, между доброто и злото, между сатанинските страсти и заложения стремеж у хората към съвършенство!
Няма по-добра контрастна асоциация със злото от случващото се в САЩ и коментирано по целия свят публикуване на милионите страници документи, събирани като компромати от американския „Каин“ – Джефри Епстайн. Това грандиозно „откровение“ свлече авторитета на съвременния богат и „богоизбран“ западен човек, изявяващ се като властелин на света, до дъно, по-дълбоко от това на Мъртво море, заляло извратените граждани на новите Содом и Гомора, превърнали в свой фетиш перверзните си плътски удоволствия.
Другото лице - символ на американския „Кайн“ от многоликата галерия на „великите“ личности на Америка е Дж. П. Морган, който е олицетворение на последователите на Мамона и апологет за установяване на Нов световен ред по правилата и под управлението на САЩ. Той, финансовият крал на Америка, е верен последовател на първосвещеника Аарон, по-големия брат на патриарха Мойсей, призовал евреите при техния Изход от Египет към Обетованата земя да донесат всичкото злато от колибите си и, отричайки се от своя Бог Йехова, да въздадат дан на новия си бог – „Златния телец“, превръщайки парите и богатството във фетиш и мечта за много поколения напред.
През 1897 г., когато все още Великобритания е могъща и процъфтяваща, по инициатива на финансиста Дж. П. Морган се учредява „Комитет 300“, членовете на който след голямата криза в САЩ през 1894 г. поемат функциите на координатори и контрольори на процесите в света. Според написаното от бившия сътрудник на Ми-6 (СИС) Джон Коулман в книгата му „Комитет 300. Тайните на световното правителство” основното внимание на учредителите е било насочено върху дейността на финансовия сектор,застрахователните компании, въгледобива, търговията с лекарства, нефтената промишленост,като по същество този Комитет поема функциите на главен „диригент“ на оркестъра по изгражданетвено на Новия свето ред.
След поредната голяма финансова криза през 1907 г. Дж. П. Морган, с покровителството на президента на САЩ Удроу Уилсън (1913–1921 г.) се заема конкретно с изпълнението на голямата цел – установяване на Нов световен ред, създаван и управляван от САЩ, чрез създаването на универсалния инструмент. Идеята е да се намери механизъм, който не само да облекчава търговията и разплащанията вътре в страната, но чрез превръщането му в световна резервна валута да е средство за контрол, въздействие и наказание за всеки, който се противопостави на американския глобален интерес и диктат. Тази изключителна функция на американския долар е заложена от бащите основатели още през 1861 г., когато те формулират за вечни времена правилата с езика на Римската империя – латинския, върху еднодоларовата банкнота: „Annuit Coeptis“ – „Той (Бог) одобри нашите начинания“, „Novus Ordo Seclorum“ – „Нов ред през вековете“ и „E pluribus unum“ – „Единствен от мнозинството“, какъвто към този момент е бил британският фунт стерлинг.
В началото на 1910 г. по инициатива на Морган Конгресът на САЩ създава Комисия за разработване на Предложение за реформиране на банковата и парична система на САЩ с председател близкия приятел на Морган, сенатора Нелсън Олдрич. Комисията заседава три години и на 23 декември 1913 г. по предложение на президента Удроу Уилсън (1913-1921 г.) е приет Закон за федерална банкова система. В изпълнение на този закон се учредява Федерална резервна система (ФРС) – акционерно дружество с частна форма на собственост (предимно с английски и немски капитали) и акции с особен статут. Цялата територия на страната е разделена на 12 района. Всеки район има своя банка, която обединява дейността на локалните банки.
Това е първата и, както ще се окаже по-късно, решаваща стъпка по пътя на САЩ към световно господство – превръщането на американския долар в световна резервна валута. Но исторически първопроходец в създаването на спекулативния финансов капитал е наследствената финансова империя на фамилията „Ротшилд“ с основател Майер Амшел Ротшилд, евреин от етноса Ашкенези, роден на 23 февруари 1744 г. в гетото на Франкфурт, и петте му сина – учредители на банки в Европа: в Лондон е Нейтън, във Виена – Соломон, в Париж –Джеймс, в Неапол – Карл и във Франкфурт – Амшел Майер Ротшилд.
Във войната на Наполеон в Европа Джеймс Ротшилд кредитира френските сили, а в Англия Нейтън Ротшилд внася своята лепта за поражението на Бонапарт. През 1813 г. чрез министър Молиен и със съгласието на Наполеон Нейтън Ротшилд нарушава ембаргото и внася във Френската империя злато за конвертация в местна валута, нужна за издръжката на английската армия. Тази спекулация показва възможностите на разклонената в Европа мрежа от висши финансови брокери, която не след дълго ще изгрее на световния финансов небосклон като съзвездието „Ротшилд“. То ще разпростре пипалата си и с Лондонското сити заедно ще търсят контакти с финансови магнати зад океана за установяване на общ Нов световен ред.
Втората глобална крачка за установяването на Нов световен ред е участието на Съединените щати в Първата световна война (1914-1918 г.).
На 4 август 1914 г. президентът Удроу Уилсън обявява политика на строг военен неутралитет, като следствие от изолационистката политика на САЩ, наличието на вътрешно разделение, създадено от големия брой имигранти от две воюващи
помежду си страни – Германия и Ирландия, и не на последно място, заради изгодата от търговията и с двете страни в конфликта. В същото време и в противоречие с декларирания си неутралитет САЩ отпускат огромни заеми на страните от Антантата. Две години след потопяването на американския кораб „Lusitania“ през 1915 г., използвайки го като „казус белли“ (сasus belli), Съединените щати, без особен риск за себе си, на 6 април 1917 г. обявяват война на Германия, за да участват в бъдещото ново прегрупиране в света, но вече в ролята на първа световна сила. Общите икономически загуби възлизат на 360 млрд. долара. В края на войната европейските страни от Антантата (с изключение на Русия) дължат на съюзника си САЩ около 10 млрд. щатски долара, от които 4 млрд. са дълг на Великобритания.
Така Първата световна война, водена на територията на Европа, завършва с финансова печалба за Съединените щати и с едва 0,026% убити американци в шестмесечното им участие в най-кръвопролитната война на планетата до този момент. За Европа остава разрухата и милионните жертви. Разгромени са монархиите и едноличната власт на самодръжците. В Русия се установява работническо-селска власт, която е синоним на „гробокопач на индустриалния капитализъм“.
Съсловните битки след Наполеонови войни в Европа са се водили между зараждащата се класа на капиталистите и финансистите и наследствената феодална аристокрация и европейските монархии. След неуспешните си опити по време на Виенския конгрес през 1815 г. да се учреди световно правителство, чрез което частните банкери на отделните държави да кредитират правителствата срещу събираните от населението данъци, Нейтън Ротшилд отправя заплаха към императора на Русия Александър I за физическа разправа, която се осъществява през юли 1918 г. с разстрела на императорското семейство от болшевиките. В тази връзка интересен исторически факт е, че известният френски банкер, за кратко оглавявал и френското правителство, Жак Лафит, е спонсорирал Карл Маркс и Фридрих Енгелс за написването на „Капиталът“. В дневника си Лафит пише: „Аз искрено помагам на тези млади мъже (Маркс и Енгелс – б.а.). Надявам се, че плановете им ще се превърнат в цялостна доктрина, която ще съкруши основите на световните династии и ще ги предаде за изяждане на низшите класи. И аз се моля за това!“ Не е случайно, че в публикуваните от Енгелс глави от „Капиталът“ много внимателно се анализира дейността на банкерите и финансистите, докато цялата сила на диктатурата на пролетариата и гневът на наемните работници се стоварват върху капиталистите като крадци – вампири от труда на работниците. И тъй като този научен труд, здраво стъпил върху прозренията и логиката на класическата немска философия, на английските политикономисти и на френските социалутописти, бързо завладява умовете на ръководителите на появилите се през втората половина на ХVIII
век работнически, социалдемократически и комунистически движения и партии, предизвикал мощни протести, стачни действия и въоръжени стълкновения, завършили с победилата през 1917 г. на Октомврийската революция в Русия.
Така новата марксистко-ленинска идеология посяга и успява да вземе властта в една слаборазвита и индустриално изостанала страна, да обезсили капиталистите, в т.ч. и финансистите с монополни позиции в материалното производство, както и да покаже на практика как работническата класа поема и управлението на държавата. От този момент нататък „балът на вампирите“, живеещи на гърба на тези, които произвеждат с труда си реални материални блага, след десетилетия жестока експлоатация тръгва към своя не толкова тържествен финал. Тази екзистенциална опасност за набралия мощ западен индустриално-производствен капитал и търсещия своята историческа доминация финансов олигархат е осъзната в края на Първата световна война, когато новата власт в РСФСР без колебание жертва територии, но излиза от войната с лозунга: „Фабриките на работниците, земята на селяните, мирът за народа!“, печелейки доверието и подкрепата на руския народ. Гениалността на Ленин се състои в това, че той адаптира към руската действителност дълбоко аргументираните изводи на Маркс за същността и грабителския характер на капитализма в условията на развито индустриално производство, предизвикващ силно протестно движение, в т.ч. и въоръжени сблъсъци в Западна Европа с кулминация – обявяването на Парижката комуна (1871 г.). Революционната обстановка в Руската империя, създала се след опита на буржоазията да смени модела на управление, след абдикацията на императора и тежкото положение на фронта, се използва умело от Ленин и болшевиките за овладяване властта в Петербург. Създаването на нови държавни органи, изградени на принципа на народовластието, смелите и неочаквани решения във външната и вътрешна политика показват, че в света се е случило нещо, което за пръв път в историята успешно сменя не само формата, но и съдържанието на модела на държавно устройство и управление в една огромна евроазиатска страна.
„На крак, о парии презрени! На крак, о роби на труда! Потиснати и унижени, ставайте срещу врага!“ – и народът се вдига и завзема властта.На 3 март 1918 г. РСФСР бързо сключва Брест-Литовския мирен договор с Централните сили, но Бялото движение в царската армия започва Гражданска война с новата власт. Страните от Антантата начело с Великобритания и присъединилата се Япония започват военна интервенция в помощ на Бялото движение срещу Руската република. Агресията срещу Русия е едновременно в пет направления по целия периметър на огромната страна, показваща, че световният империализъм е обладан от сатанизма в желанието си да ликвидира незабавно юридически сдобилия се с държава класов враг!
Това е началото, първата гореща фаза в над 110-годишната война на живот и смърт на империализма с комунистическа Русия, с православието и „варварите –славяни“! Втората е апокалиптичната война с проксито – хитлеристка Германия, а третата отново е с прокси-противник– бандеровска Украйна!
Но революцията побеждава, сочейки Пътя за човечеството напред и нагоре!!!
И тук ние, българи, трябва да направим едно отстъпление в последователността на събитията и да кажем, че като Държава на духа и ний сме дали не малко на света. Днес се прекланяме пред античността, защото на нашата родна земя от Северното Причерноморие през Мизия и до Родопите и Беломорска Тракия в периода до III-IV в. от н.е. са живели нашите антични прародители – траките, един надарен и свободолюбив народ, внесъл велик принос в развитието на човешката цивилизация.
Доказателство за родовата ни връзка с тях се крие в нашия старобългарски език. Както пише през 1823 г. руският академик от немски произход Кристиан Френ: „Дори всички следи да изчезнат от миналото на някой народ, винаги остава един последен свидетел, чрез който може да се отгатне тайната на неговия произход. Този последен и безсмъртен свидетел е езикът на дадения народ, който пази в себе си белезите от всички големи периоди от неговата история“. Ето и поясненията на Иван Желязков от книгата му „Българският език и произходът на българите“: „Коя е истината за българския народ? Възниква следният въпрос – откъде се взема този аналитичен език (при който смисловите отношения между думите в изречението се изразяват не с помощта на падежни окончания, както е в синтетичния руски, сръбски и други езици, а със служебни думи– предлози и съюзи- б.м.) на Балканите, след като езикът на всички други народи на полуострова е синтетичен. Но тези други са пришълци. И оттук следва с убеденост, че езикът на траките, на автохтонното население на Балканите е аналитичен. .... От Балканите тръгва отпреди около 6000 години пр.н.е. език, но една част от неговите носители остава в района, който шефства по света, и запазва основата си, поради простата причина, че носителите му винаги са основният, господстващ етнос, който е създател на държавата и този език се връща отново на Балканите, където се оказва, че всички останали езици са езици на пришълци и с различна структура, още не преминали към аналитизъм. Оттук следва, също с убеденост, че прабългарите са завърналите се по родните си места ТРАКИ“.
През последните години науката предоставя факти за произхода на прабългарите, за тяхната култура, за тяхното място в основните процеси на общочовешкия живот. И добиваме конкретна представа за една мощна двигателна сила, която съзидателно присъства и в Северното Причерноморие до Волга и Дон, от Египет до Сибир, от границите на Китай до Италия. Българите не са роднини на тюрките, те са с много по-древни корени. Населяващите нашите земи траки са имали съзнание на хора със специално предназначение и елините са гледали на съседите си като на хора от друга раса. И неслучайно в Родопите, именно сред траките, се въплътява божествената същност на Орфей. Той беше предвестник на Иисус Христос в проповядването на Любовта – основният принцип на Вселенското битие. Само осмисляйки своя произход, ще можем да изпълним достойно предназначението си, а Духът, който ни предвожда чрез Св. Иван Рилски, поп Богомил, Петър Дънов и Ванга с нейното „Бъл- гария ке я биде!“, иска да вършим работата си като разпространители и последователи на Божественото учение за любовта!
При завръщането си през VI–VII век сл. Хр. по време на великото преселение на народите от централноазиатските степи между Хиндукуш и Памир към райската земя на юг от Дунав, старобългарите образуват по пътя си четири държавни обединения, като Волжска България съществува до XVI век, приела исляма от арабите, създала своя култура и държава, която е носител на твърдост, отстояване на принципи и свободолюбие в земите между Волга и Дон. В Първото и Второто българско царство след 681 г. Средновековна България е една от силните европейски държави, с излаз на три морета, със здраво държавно управление и гостоприемен домакин за чуждите народи и племена. Властовите амбиции, разнородността на етносите, зловредното влияние на византийската двойственост и гръцкото лицемерие отслабват сплотеността между отделните княжески родове и територии и България става лесна плячка на гърците, а малко по-късно и на османлиите, които насилствено започват да ислямизират и погърчват населението на страната. Тези над 600 години робство, загубената родова памет, отсъствието на ясна визия за развитието и укрепването на националното ни самосъзнание се оказват фатални за мирогледа и идентичността на българската народност. Даже Вестфалските мирни договори от 1648 г., международно признаващи суверенитета на отделните държавни образувания, не ни връщат обратно към изворите на уникалната ни и древна цивилизованост, главно поради многовековното ни отсъствие от картата на Европа!
Суверенитетът на една държава е неотчуждаемото ѝ право да определя върховенството, независимостта и самостоятелността на властта по отношение на своите вътрешни и външни работи. След руско-турската освободителна война и до днес България е „разменна монета“ във взаимоотношенията на големите, мощни или по-малки от нея държави, компенсиращи своето исторически сложилото се чувство за малоценност и завист към предишното ни величие.
Единственият период, през който можем да говорим за ограничени (поради членството ни в СИВ и Варшавския договор), но реално осъществявани, суверенни самостоятелни програми и решения от правителството на Народната република, са годините след Втората световна война до падането на Берлинската стена през 1989 г. Колкото и да се говори, че Съветският съюз след Ялта и Потсдам е направил от България буфер между него и страните от НАТО, стотиците хиляди български граждани, които работиха и учеха в Съветския съюз, ако са съхранили своята обективност, ще свидетелстват, че руският народ и народите на СССР бяха с по-нисък по критериите на ООН стандарт на живот от този на народа на България. Преди всичко, за разлика от периода след Първата и след Втората световна война страната ни запази своята териториална цялост, въпреки че бяхме част от фашистката коалиция „Рим, Берлин и Токио“. От СССР и в рамките на СИВ получавахме безвъзмездно финансови средства, външен пазар за нашето промишлено и аграрно производство, преференции за образование, подготовка на кадри, суровини, кооперация в строителството на големи заводи и комбинати; гарантирана ни бе защитата от външни агресори,предоставено ни бе суверенно право за развитие на самобитната ни култура, на спорта, туризма, на вероизповеданията, на науката, на транспортната и съобщителната ни инфраструктура. Единствено Горбачов си позволи след 1985 г. да извива безцеремонно ръцете на Тодор Живков, в т.ч. и лично да организира неговото сваляне от власт през 1989 г. Това е истината за българо-съветската дружба, потвърдена с факти и документи!
За да сме подготвени за „титаничните промени и глобалните трансформации“ – (В. В. Путин), следва да си изясним как така, в едночасие, се срина световната социалистическа система и най-вече СССР.
С изстрадалия си 36-годишен исторически опит оттогава, да направим съответните изводи и да сме готови за действия в новото многополюсно преформатиране на мирозданието, започнало след началото на Специалната военна операция на РФ срещу Украйна.
В днешно време на преден план все по-настойчиво в развитието на света навлиза т. нар. цифров високотехнологичен капитал, който идва на мястото на финансовия спекулативен капитал, заместил след Втората световна война промишлено-индустриалния капитал и вече осем десетилетия чрез глобализация, егоцентризъм и с маниакална претенция за изключителност води света към катастрофа и апокалиптичен сблъсък. (Вж. подробно в бр.1/3 за 2025 г. на сп. „Сигурност“)
Третата глобална крачка за изпълнението на сатанинския план за установяването на Нов световен ред е максималното задълбочаване на враждата и нетърпимостта между първите ръководители на СССР и КНР, възникнала през 1956 г. след ХХ конгрес на КПСС и кампанията на Н. Хрушчов срещу култа към личността на Сталин. На 14 февруари 1972 г. президентът Никсън се среща със своя съветник по националната сигурност Хенри Кисинджър, за да обсъдят предстоящото посещение на президента в КНР. Съветникът, вече тайно посетил Китай, за да подготви визитата, предупреждава: „Ако ги сравняваме с руснаците, китайците са също толкова опасни. А в историческа перспектива те са още по-опасни“ – и продължава: „След 20 години, ако Вашият наследник е мъдър колкото Вас, той ще се опре на руснаците срещу китайците“. Той говори за това, че САЩ, имайки намерение да използват противоречията между Москва и Пекин, „трябва в тази акробатика да играят без никакви чувства. Сега са ни нужни китайците, за да обуздаваме руснаците. В бъдеще може да се получи обратната ситуация“. Това са методите за „обуздаване“ на реален противник, великата ядрена сила – с демагогия, с лицемерие и двойни стандарти! (Вж. бр.1/3 за 2025 г. на сп. „Сигурност“)
Следващата голяма провокация и крачка към установяването на Нов световен ред, нанасяща тежък идеен удар върху страните с народна демокрация, е свикването през лятото на
1975 г. в Хелзинки на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа. Седмата точка от Заключителния акт на съвещанието, подписан от всичките 33 европейски страни, САЩ и Канада
постановяват, че страните се задължават: „...да зачитат правата на човека и на основните свободи, включително свободата на мисълта, съвестта, религията, убежденията, като се създава орган, който да следи за изпълнението на Акта и да наказва нарушителите“.
Пълно безумие! Собственоръчно да се подпишеш под международен правен акт, който идеологически и практически ликвидира формирания с огромни усилия и жертви в течение на десетилетия мироглед у милиони обикновени хора, обичащи и с труда си изграждащи своите народни републики, житейски базиран върху принципите на единението, любовта към човека, хармонията в отношенията и истинност в оценките, и да го замениш със субективния и ръкотворен „катехизис“ за „богоизбрани“, които градят своето тотално превъзходство с фетишизацията на егоизма, алчността, разединението, омразата, противопоставянето и агресията! И да създадеш легитимен орган, който да примирява априори два взаимно изключващи се мирогледа, тълкувайки най-същностните понятия в тях като: права на човека, свобода на мисълта, съвест, религия и убеждения. И да допуснеш в Органа, който следи за изпълнението и наказва нарушителите на Заключителния акт, болшинство да имат представителите на страните, където според правилата на пазарната икономика всичко се купува, продава и решава срещу пари „под масата“!
Това е възможно най-прикритият и действен подход за превземане отвътре на победилата в битката с фашизма страна, но неподготвена да просперира в свят, управляван от световната спекулативна финансова олигархия.
Години след кончината на Сталин изникват „горбачовски“ тип ръководители, наследили хрушчовското позьорство и некомпетентност и формирали се под сантименталните и звучни целувки на Брежнев „уста в уста“, мечтаещ за „разведряване“ и подаръци от Америка. Всички тези новопоявили се след ХХ конгрес на КПСС „съвременни“ кадри са апологети на „новите“ отношения със Запада, на конвергенцията на социалистическата планова икономика с частната капиталистическа инициатива, но по каноните на „потребителската“ идеология! За съжаление!
Спираме се подробно на деструктивните и като цяло ревизионистки действия на ръководството на КПСС и КГБ, довели до деградацията на комунистическия идеал в СССР, прокарвани умишлено или по глупост и в подконтролните социалистически страни, в т.ч. и България, чрез компрадорската им агентура, довела и тях до пълна и всестранна деградация!
Първият партиен функционер, когото новият Първи секретар на ЦК на КПСС Никита Хрушчов освобождава още в първите дни след смъртта на Сталин като член на Политбюро, е акад. Дмитрий Чесноков, главен редактор на сп. „Комунист“.
В началото на март 1953 г., два дни преди да си отиде от този свят, Сталин по телефона пророчески нарежда на акад. Чесноков: „Вие трябва в най-скоро време да се заемете с теоретичните въпроси за изпълнението на непосредствените ни задачи. Ние може нещо да объркаме в стопанската работа, но по един или друг начин ще успеем да се оправим. Но ако сбъркаме в теорията, то това ще погуби цялото наше дело! Без теория ни очаква смърт, смърт, смърт...!“
Хрушчов според мнението на всички, общували с него, е бил посредствен човек и съветниците ненатрапчиво са му подхвърлили леко обновената теория на Лев Троцки за общата криза на капитализма, преминаващ в три етапа, която Първият секретар, като своя, включва в програмата на партията през 1961 г. В тази програма попада и тезисът на Бухарин за мирното съвместно съществуване и културно сътрудничество като особена форма на класовата борба между двата лагера – социалистическия и капиталистическия. И за финал Хрушчов обявява, че крайната цел на неговата политика е: „...днешното поколение съветски хора да живее в комунизма“. Този волунтаризъм е бил крайно удобен за западните шпионски и идеологически центрове с цел приобщаване на ръководството на СССР към плановете за глобализацията на света под ръководството на САЩ.
Това е началото на превземането на крепостта „Съветски съюз“, сътворена от Ленин и Сталин като държава на работниците и селяните, с активното участие на научната и творческата интелигенция. Задачата е да се построи комунистическо общество, където човек за човека е брат, приятел и съмишленик, където съвестно положения труд е мерило за отговорност и съпричастност към единението и добруването на целия народ, но и единствена възможност за просперитет и съвършенство на отделната личност. През всичките години на социализма голяма част от хората вярваха в тези идеали, които осмисляха целия им живот. Но имаше и хора, които по лични причини, вродена наследственост или чужди на българската народопсихология „търсеха на баницата мекото, на работата – лекото“, увличайки се по „мечтата“ за бързо забогатяване чрез консултантски, посреднически и прочее услуги от всякакъв характер, стига да има пари за „истински“ удоволствия. Така теорията за „мирното съвместно съществуване и културно сътрудничество между двете световни политико-икономически системи“ навлезе дълбоко в съзнанието на младите българи, гонейки вече „американската си мечта“, която да ги отнесе в друг, непознат, но чужд свят, създаден исторически не толкова отдавна, но предлагащ неограничени възможности за „Dolce vita!“
Западът, изпаднал в пълна зависимост от далаверата с неоколониалното ограбване на страни и народи, хванал се здраво на „хорото на вампирите“, получаващ леки и бързи свръхпечалби от услуги без материално производство успя чрез своите специални служби и „Think Tanks“ центрове (през 2025 г. – 333 на брой в 102 страни) за сравнително кратко време да внедри своята пета колона във висшето ръководство на съветската държава и да превземе отвътре, макар и временно, една шеста от сушата за собствени нужди!
Още през 1921 г. като генератор на външната политика на САЩ е учреден Съвет по международните отношения, като в периода 1949–1985 г. той се ръководи от малкия син на Джон Рокфелер – Дейвид Рокфелер.
На 9 септември 1960 г. президентът Айзенхауер подписва в Сената Резолюция 170, потвърждаваща концепцията за Федерален Атлантически Съюз. Елмо Ропър, ковчежникът на Комитета на
Атлантическия съюз, обявява в своята книга „Целта е правителство над целия свят“ следното: „...ето защо става ясно, че първите стъпки към световното правителство не могат да се осъществят
без преди това да сме овладели 4-те фронта на планетата: икономически, военен, политически и социален.“
През април 1968 г. в частната къща на Дейвид Рокфелер в Беладжио, Италия, и с неговата пълна финансова подкрепа, членове на групата Моргентау учредяват „Римския клуб“. Тази нова организация, включваща 75 от най-изтъкнатите интелектуалци, представляващи всички континенти, обявява, че към началото на XXI век в света ще възникнат проблеми поради изчерпване на суровинните и енергийните ресурси. В тази връзка членовете на клуба приемат, че икономическата трябва да се регулира от единен планетарен център, пречка за който е съществуването на СССР. И се поставя задачата да се ликвидира „Желязната завеса“ между Изтока и Запада и съветската икономика да бъде интегрирана в световната. Авторът на тази концепция Аурелио Печчеи заявява, че „Съветският съюз трябва да открие пазарите си за западната инициативност!“. Този процес е наречен „конвергенция“. Средните звена на висшите съветски кръгове открито тръгват към сближаване със Запада, балансирайки между различните кланове, като печелят в прекия и преносен смисъл от противоречията между тях. Огромните материални и човешки ресурси на СССР изострят борбата между двете най-влиятелни сили, претендиращи за лидерство в бъдещия глобален свят: финансовата система на Ротшилд и промишлената система на Рокфелер.
Повишаването на цените на нефта и зърното през 70-те години на миналия век е резултат от дейността на групата „Рокфелер“, съгласувано със съветската „партократия“. „Необходимо е да се закупуват по-големи обеми зърно с последващата им препродажба на по-висока цена, а ресурсите, получени от страни износители на нефт да се насочват към глобалния нерегулиран и неконтролиран валутен пазар, подконтролен на семейство Рокфелерови” – се казва в т.3 от Плана на групата „Рокфелер“ за работата им в Съветския съюз.
Към края на 70-те години на миналия век Дейвид Рокфелер тръгва към компромис и се обединява с „Калифорнийския клан“ за борба с Ротшилдови. Калифорнийският клан е конгломерат от военно-промишления комплекс, Bank of America и разузнавателното военно съобще- ство „RAND Corporation“. Именно „Калифорнийският клан“ на ВПК провокира участието на СССР във войната в Афганистан през 1979 г., а по-късно, през 1981г., има решаваща заслуга за избирането на Рейгън за президент. Огромната амбиция СССР да бъде вкаран в Съюза за глобализация,приемайки условията на Запада е главната цел на „Калифорнийския клан“ с Рейгън, Рокфелерови и Консервативната партия, начело с М. Тачър.
Началото на 80-те години на миналия век се характеризира с напълно оформената позиция на неоконсерваторите в САЩ и Великобритания за привличането на СССР в проекта за формиране на единно световно управление под ръководството на САЩ. Показателни в това отношение са: победата на Консервативната партия на изборите и формиране на правителство, ръководено от Маргарет Тачър (1979 г.); избирането на Михаил Горбачов (1985 г.) за член на Политбюро на ЦК на КПСС– най-младия член на Партията, избран на този пост; избирането за 40-ти президент на САЩ, бившия губернатор на Калифорния (1967-1975 г.) на Роналд Рейгън (1981-1989 г.), а за негов вицепрезидент Джордж Буш-старши (1981-1989 г.), бивш постоянен представител на САЩ в ООН (1971-1973 г.) и директор на ЦРУ (1976-1977г.). Всички тези кадрови решения неминуемо се свързват с появилото се модерно политическо течение „неоконсерватизъм“. Главното за „Неоконите“ е пълната им подкрепа на „пазарния либерализъм“ – „рейгъномика“ в САЩ и „тачъризъм“ в Англия т.е. минимално използване на лостовете за държавно регулиране за сметка на приватизацията и с неограничена свобода на фи-нансово-спекулативните операции.
С други думи казано, неоконсерватизмът е втората „ера на глобализацията“. Начело на този процес са инициаторите САЩ и Великобритания и по тази причина те оглавяват и процеса за изграждането на Нов ред в света!
През първата половина на 1980-те години независимо от ставащите промени Съветският съюз продължава да бъде втора ядрена сила в света, въпреки че е в състояние на структурна криза.
Стремежът на клана „Рокфелер“ е бил тази криза да прерасне в системна. В доклад на ЦРУ от 12 ноември 1982 г., след смъртта на Л. Брежнев, се констатира, че въпреки икономическите си проблеми, СССР ще продължи успешно да се съпротивлява на външния натиск, ако успее да запази патриотичната приемственост в ръководството на страната.
Това е причината кланът „Рокфелер“ с помощта на американската държава да започне многопосочна битка за властта в СССР, а оттам и в цялата социалистическа система. За постигането на тези цели са използвани различни структури като „Римския клуб“, Международния институт за приложен системен анализ в Лаксенбург, Австрия и неговия филиал в Москва – „Всесъюзния научноизследователски институт за системни изследвания“, (ВНИИСИ), лондонския „Център за изследване на икономиката на комунистическите страни“ създаден през 1983 г. В тези „научни“ звена се е извършвал подбор на нужните на Запада кадри за работа в новите условия на либералното пазарно стопанство. В началото на 80-те години на миналия век в СССР се появяват „неоконски кръжоци“. Такъв е бил организиран към ВНИИСИ в Москва под крилото на зетя на А. Косигин – Джермен Гвишиани, директор на Института за системни изследвания, в Академичното градче в гр. Новосибирск под ръководството на Павел Бунич, през 90-те години икономически съветник на президентите Горбачов и Елцин и в Ленинград, ръководен от Анатоли Чубайс, а впоследствие от Егор Гайдар. Председателят на КГБ Юрий Андропов ежемесечно е бил информиран за работата на „кръжоците“ и отблизо е следял тяхната дейност. Той е бил наясно със строгия контрол над тяхната работа в Москва и Новосибирск, но Ленинград винаги се е считал за опозиционен, а Ленинградското КГБ по това време е било ръководено от човек на Л. Брежнев – Данаил Носирев. Тогава за негов първи заместник Андропов назначава, впоследствие избягалия на Запад Олег Калугин, на когото е била поставена задачата лично да изгради експериментално звено за дискусии и теоретична подготовка на младите „неоконсерватори“ в града, носещ името на Ленин!?!
Особено показателни за обстановката по високите етажи на властта във времето, предшестващо „перестройката“ на Горбачов са промените в манталитета на средното звено функционери, както в партията, но така също и в органите за сигурност. Общоприетата политика на разведряване и мирно съвместно съществуване е давала възможност за открити контакти на управленските кадри с техните западни колеги. Но ако американската страна е търсила възможност да разположи свои хора в цялата управленска система на СССР, то за бъдещите съветски държавни и партийни функционери, завършили в годините след войната Московския държавен институт за международни отношения (МГИМО) и знаещи английски език, тези контакти са били възможност да се окажат в света на потреблението, на парите и удоволствията. Така например, в САЩ, щат Ню Хампшър, в гр. Хановер, в Дартмутския колеж от 1956 г. по инициатива на учения Джон Маккарти и с подкрепата на Фондация „Рокфелер“ са се провеждали двумесечни семинари с млади учени, интересуващи се от въпросите на моделирането на човешкия разум, на който са били утвърдени основните положения в новата област на науката и за първи път се появява понятието: „artificial intelligence“ (изкуствен интелект). Съветските млади хора, които след 1956 г. са първите „лястовици на разведряването“, в преобладаващото си мнозинство са студенти или завършващи МГИМО, като и тяхната бъдеща професия в перспектива е щяла да бъде свързана с дипломацията и икономическото сътрудничество между двете велики държави.
В получилите известност „Дартмутски семинари“ с ентусиазъм са участвали „архитектите“ на Новия световен ред, но едва ли са предполагали, че техните домакини ще използват срещите си с тях, за да преформатират Съветския съюз в суровинен придатък на Световните съединени щати.
Един от участниците, Евгени Примаков в своите мемоари пише: „В течение на много време ръководител на американската група бе Дейвид Рокфелер, с който имах топли отношения. Съветската се оглавяваше от Николай Иноземцев – Директор на Института за световна икономика и международни отношения (ИМЭМО) и Георги Арбатов – Директор на Института за САЩ и Канада.“
След постановката на „Римския клуб“ от 1968 г., че „съветската икономика трябва да бъде интегрирана в световната“, през 1969 г. в системата на КГБ се появява организация с название „Фирмата“, пряко подчинена на Председателя на Комитета Ю. Андропов, като той функционално я определя като „Финансово разузнаване“. Главната задача пред „Фирмата“ е била да работи със западните политици и предприемачи, които да помагат за преодоляването на санкциите, налагани от САЩ върху руския износ. Тази тайна структура е имала персонални контакти с най-близкото обкръжение на Маргарет Тачър от 1969 г., когато тя за първи път посещава Съветския съюз и се среща в Търговско-промишлената палата, където я приема чекистът Евгени Питовранов, зам.-председател на Палатата и началник на „Фирмата“.
Първата среща на Михаил Горбачов с определената за неформален лидер на Световното правителство Маргарет Тачър в нейната извънградска резиденция „Чекърс“, графство Бъкингамшър, на 50 км от Лондон. След четиричасовия разговор с потенциалния лидер на СССР, на 16 декември 1984 г. в разговор по телефона с президента Рейгън тя категорично дава своята оценка:This is a man with whom we can do business!“ („Това е човек, с когото можем да правим бизнес!“). Именно бизнес, сделка, в която, за да спечели единият, другият трябва да загуби!!!
Ние отново сме от отбора на загубилите и днес, за пореден път в последните 630 години достигаме дъното в свят и момент, когато той е пред глобална трансформация!!!
Къде е България днес? Никъде!
Защото навсякъде, където тя имаше натрупани активи и компетенции – геополитически, логистични, историко-културни, производствени, научни, спортни, агропромишлени, международни пазари и т.н. за изминалите над 37 години демокрация, те бяха безвъзвратно загубени. От „Държава на духа“, призната от целия свят, България днес е доведена до просяшка тояга и тръпне в очакване дали някой богаташ с неизвестен произход и богатство ще прояви нездрав интерес към територията и обреченото население! Европа с помощта на нашите компрадори ни вкара в зоната на еврото, за да може, от една страна, по време на надигащото се финансово цунами, огромните държавни дългове на големите в ЕС да бъдат разпределени между повече длъжници за десетилетия напред, а от друга – като държава от източния фланг на НАТО и съседна на РФ, първи да поемем ударите в началото на бойните действия. Това ще е кулминацията на нашата злощастна съдба, продължаваща вече четвърто десетилетие!
„Избрани сме били в незапомнени времена съзнателно и драговолно да поемаме и изтърпяваме неизбежната мъка при проправянето на Големия друм на човечеството нагоре – към Небето. Великият човеколюбец, нашият Петър Дънов, в беседа на 20 май 1923 г., с характерния за него стил (съобразяван винаги с възможностите на конкретните слушатели) представя нещата, които днес вълнуват и нас:
„Когато Христос дойде за пръв път в света, между евреите, Той ги попита: Можете ли да работите за мене, за Царството Божие? Евреите казаха: Я го разпнете този самозванец! Дойде Христос в Римското царство. – Можете ли да работите за мене? Там пък създадоха инквизицията за него. Най-после Той дойде при англосаксонците. Можете ли да работите заради мене? Те казаха: Ние не сме като евреите и римляните. Ще работим, но пари искаме. – Нали искате, ще ви платя. И днес те за това работят! Сега Христос иде при славяните. Те стоят с лопатите в ръце, последният час е пред тях. – Искате ли да работите заради мене? – Готови сме да работим за тебе! – Идете да работите, да видите какво ви се пада. И сега славяните казват: Ние сме родени за страдания.– Но след като минете страданията,тогава ще дойде вашата заплата. –
Не се знае какво ще ни даде Господ. Той ще ни даде нещо ново, но трябва да се мине през великото страдание.“ (Матей Моно)
Днес, когато сме изправени отново пред избор на Път, следвайки Завета трябва да чуем какво мислят за българите умните и доказано информирани хора по света.
Президентът Шарл де Гол, Франция, през 1962 г.: „Българската държава е люлка на европейската култура и цивилизация.“
Президентът Франсоа Митеран, Франция: „Българите стоят в основата на човешката цивилизация.“
Проф. Норман Дейвис, САЩ: „Корените на европейската култура трябва да се търсят в България.“
Проф. Шигеоши Мацуяма, Япония: „Българската държава е между седемте световни цивилизации.“
Акад. Дмитрий Лихачов, Русия: „Българската държава на духа се простира от Балтийско море до Тихия океан и от Северния ледовит океан до Индийския.“
Проф. Александър Фол, България: „Българите са единственият народ в Евро-Азия, който носи ценностите и на трите ядра на историческия живот – най-източното в зоната на Памир-Хиндукуш, на степното и на равнинно-планинското, включено между Двуречието и Нил“.
Неразгърналото се поради външни заробващи обстоятелства колективно съзнание не отчита своята ускорена деградация поради липса на вътрешна дистанция за обхват на процесите и за ориентация в посоките на движение в света.
Дошло е времето днешните поданици на Държавата на духа – България, в най-кратки срокове да сътворят консенсусно обществено съзнание върху темелите, съградени от нашите духовни водачи през вековете, и да отговорим най-сетне на призива на великия ни първи възрожденец отец Пайсий Хилендарски с достойни и правоверни дела!
