Традиционният интерес към земите тук се наблюдава от XVIII- XIX век, когато сблъскват интересите си Русия и Англия. След война с Турция, с подписване на Гюлистанския мирен договор, през октомври 1813 г., Русия присъединява Дагестан, Грузия, Имеретия, Гурия, Мингрелия, Абхазия, ханствата Карабах, Гянджинско, Кубинско, Бакинско, Ширванско, Дербентско и Талинско. Придобива право да държи военен флот в Каспийско море.
Отношенията с Персия регулира след война с нов мирен договор от февруари 1828 г., според който Каспийско море остава единствено за руския флот.
Английски публицист формулира руската заплаха, с цел да привлече интереса на буржоазията към външната политика. През 1838- 1842 г. се води първата англоафганистанска война, но англичаните не успяват. Когато през 1843 г. и 1849 г. присъединяват Синд и Пенджаб Русия тръгва срещу Хива, за да осигури своите позиции. Двете сили рискуват сблъсък заради Афганистан, осигуряващ пътя към Индия.
Геополитическите успехи на Русия, в средата на XIX век, се обуславят от изменения в общественополитическия живот, развитие на капитализма и промишлеността. Две руски дипломатически мисии към Средна Азия, Персия и Афганистан ограничават влиянието на Англия, а от 1863 г. руска правителствена програма осигурява укрепване на руските позиции без изостряне на отношенията.
Около 1869 г. Русия видимо се укрепва на източния бряг на Каспийско море; противопоставянето се усилва.
През януари 1878 г. 35 хиляден английски военен корпус нахлува в Афганистан, застрашавайки руските владения в Средна Азия. Русия предприема мерки. Абдулрахман, внук на емир Дост Мухамед Хана, нанася удари на окупаторите.
Накрая все пак Афганистан губи своя суверенитет. Нефтът става световно търсена стока.
През 1881 г. започват преговори за установяване на гранична линия с Персия.
Съперничеството между Русия и Англия е борба за геополитическо господство заради пазари, транспортни коридори, енергийни ресурси на Каспийско море и Персия. През 1907 г., в Санкт-Петербург, двете страни подписват Конвенция за подялба сферите на влияние в Персия, Афганистан и Тибет. Признати са руските придобивки в Кавказ и Средна Азия.
След Първата световна и гражданската война разпръснатата руска и кавказка емиграция формира компактни маси в Иран и Афганистан, като техният реваншизъм се използва.
В Истанбул е създаден Обединен комитет за борба с болшевизма. Белите генерали Врангел, Краснов, Улогай и Шкуро издигат лозунги за съюз между Украйна, Азербайджан, Грузия, Дагестан и Чечня.
Турция става плацдарм на различни разузнавателни централи и операции. Полската резидентура в Истанбул привлича за сътрудник имам Саид Шамил. От 1932 г. той се среща и с началника на турското военно разузнаване Надми бей.
Лондонските колеги наблюдават сложните взаимоотношения на Кавказ. Шамил и Наджмутдин ефенди в Дагестан, обявил се имам на Северен Кавказ, съгласуват общи действия. През 1925 г., Шамил, по инициатива на поляците в турската столица, влиза в ръководството на Конфедеративен комитет.
От това време турските служби допускат намеса в гражданска война в Дагестан, Ингушетия, Карабах.
Шамил обещава на германците, стигат след заключение, че кавказката емиграция са Турция и Персия е готова за общите цели, а оттам разчитат на 70% от кавказкото население за война срещу славянско-православното влияние. Сепаратисти и национал-социалисти планират бъдеща война срещу Съветите. От 1935 г. Шамил е поет от Хукес, германски разузнавач, формално в Истанбул като „мениджър“ на фирмата АЕГ. Изпратен до кавказката емиграция в Париж, вдъхновено заявява, че идва свободата.
В Турция се организира германска разузнавателна мрежа. Разузнавателен меморандум очертава перспективи за използване на 2 млн. души срещу съветския режим, а привлеченият за партньор Арид бей осигурява връзки в турския Генерален щаб,Меджлиса, Външно министерство и различни партии. За успехите Хукес докладва на Гьоринг, който в София осигури обезпечава подкрепа за германската политика. Секретна записка:
„За резултатите и перспективите в разузнавателната работа срещу СССР“ отчита и възможностите на азербайджанската партия „Мусават“.
Генерал Шкуро поддържа връзка със Съюза на планинците. В Белград и Марсилия проверява готовността на казашката емиграция. Посредством ген. Улогай осигурява връзки с местните сепаратисти на Кавказ за нов фронт срещу Червената армия. Чрез местните кюрди разчитат да сложат ръка на нефта в Баку. Улогай подкрепя преврата на албанците, довел на трона крал Зогу, а руски казашки части подкрепят шах Реза Пахлави.
В Прага ген. Исак Ф. Бикадоров, авторитетен ръководител на Свободното казачество, е ухажван непрекъснато. Заедно от поляци, французи, англичани все срещу Съветска Русия, като се разчита на съюз между Украйна, Дон, Кубан, кавказците и Грузия. В Прага ген. Бикадоров получава подобни предложения от Чехословакия. Ю. Пилсудски предлага пълна самостоятелност на нова казашка държава срещу съвместни действия против СССР. Масарик го кани в чешкия Генерален щаб. Французите предлагат на донските казаци земя в Алжир-срещу право на експлоатиране пътните комуникации по Дон, съоръженията около Каспийско-Азовския канал и въгледобива. Срещу съюз против Италия им предлагат отвоюваните нови земи.
Англия изпраща при генерала един от найдобрите си разузнавачи, специалистът по Изтока полк. Лорънс.
Предложението е казачеството да създаде буферна държава с Кавказ, Дагестан, Абхазия и автономии на планинците, Кубан и Крим. С Англия трябва да провеждат обща външна политика. Скромната цена е – експлоатацията на всички местни ресурси да се съгласува с Короната. Като ръководи, между 1925/29 г., разузнавателните операции срещу СССР от Афганистан и други страни, през май 1935 г., полк. Лоурънс загива в катастрофа.
През 1937 г. полските и турски разузнавателни служби обсъждат доставки на оръжие за партизаните в Кавказ. Полк. Хорашкевич, от полския ГЩ, опитва да сближи клоновете на кавказката емиграция, обилен материал за вербовки, с подкрепа на местния сепаратизъм. Във Варшава, един от влиятелните дейци на Азербайджанския национален център, М.Е. Расул – Заде, очаква германо-руски сблъсък, а Полша открива възможност Русия да бъде разчленена с откъсване на Кавказ, Украйна, Дон, Кубан и Средна Азия. Във Варшава работи и движението „Прометей“, което също мечтае за разцепление на руското пространство. В Париж е изграден Комитет на дружбата, обединяващ младата емиграция от Франция, Италия и Англия. Активизира работата си с кавказката и руска емиграция Япония, чието разузнаване организира свои операции от Турция, Иран и Афганистан. Особена роля играе емигрантска група „Кавказ“, ръководена от Г. Бамат.
Обща политическа задача става откъсването от СССР на Кавказ. Японският военен аташе в Техеран Фугучи събира информация за настроенията сред населението в Кавказ и Туркестан, за разположените там съветски военни подразделения. Неговият колега в Афганистан, Миязаки, активизира възможностите си по Средна Азия. Двете резидентури разчитат на басмаческото движение. Бамат в Берлин се среща с представители на германски държавни органи, а в Париж с кавказкия емигрантски елит. Д. Вачнадзе предлага координирани усилия на емигрантите от Грузия и Армения. Плъзват слухове, че между Турция и Германия са постигнати договорености с победа над СССР тези страни да станат турски протекторат.
Турският генерал Енвер паша успява да обедини басмачите около идеята на пантюркизма, с които сътрудничеството има своята предистория от Първата световна война на страната на Германия и интервенцията срещу Кавказ в гражданската война. Ибрахим бег и Джунанд хан базират басмачески сили в Иран и Афганистан, откъдето предприемат рейдове срещу съветска територия. Водачът на басмачески отряд Шокур контактува с мистър Дженкинс от английското разузнаване.
За съветското разузнаване аг. Громов разкрива обработвани от англичаните емигрантитуркмени, връщани със задачи в СССР. Осъден от турците, след намеса на англичаните, „Громов“ е освободен и маршрутиран с английски задачи в Индия около туркменската емиграция. Във военните години английското и съветско разузнаване обединяват усилията си срещу хитлеристите в Афганистан и Иран.
На 5 декември 1942 г., външният министър на Германия, Рибентроп, уведомява посланика в Турция Папен, че са определени 5 млн. марки за подкрепа на „приятелите в Турция“. Лидерът на кавказката емиграция, Мамел Емин Расул Заде, журналист от Азербайджан и основател на партията „Мусават“ получава всестранна подкрепа. От Турция, Франция, Германия, Полша и Румъния с германците изпълняват планове за изграждане на местна администрация в Украйна и Кавказ, а в Азербайджан, Грузия и Армения поставяне на контролирани правителства. От май 1942 г. организира германски легион, съставен от съветски военнопленници от Азербайджан.
Такива легиони се създават и с балканските сепаратисти, националисти и религиозни радикали.
Създадената от Расулзаде, Садиков и Векилов ПП „Мусават“ цели власт в Азербайджан и отделяне на Кавказ от Русия, но от 1918 г. трайно свързват съдбата си с турците. Същата партия до 1934 г. играе ролята на азербайджанско правителство в емиграция, докато към 1936 г. настъпва разкол в ръководството ѝ, който пречи на координацията с Турция, Полша и Германия. От септември 1942 г. Върховното командване на Вермахта организира специални подразделения от военнопленници, разположени в лагера в Мариупол, чиято основна цел е нефтодобивът в Баку и Грозни, включващ вариант за пълно унищожаване с диверсионно-разузнавателна група „Z“. На емигранти се възлагат задачи по създаване на националистически формирования под германско командване.
През юли 1934 г., в Брюксел, е подписан договор за създаване на Конфедерация на народите на Азербайджан, Кавказ и Грузия. Център става Париж, а във Варшава е разкрита военна секция. Майор Домбовски внушава, че интересите на поляците и кавказките народи съвпадат. С тях работят полските офицери Хорошкевич и Щетцел, както турският офицер Джелял Корал, сам германски възпитаник.
И сега ситуацията не е кой знае колко променена.
През 1988 г. Съвета на Нагорни Карабах решава областта да премине към Армения, масово подкрепено от арменци по света. Продължават споровете между Баку и Ереван. На 2 септември 1991 г. цялото население подкрепя независимостта на Република НК. Конфликтът между Азербайджан и Армения прераства в тригодишна война. Загиват около 25 хил. души, а 1 млн. стават бежанци. Освен РНК арменците окупират 7 района от Азербайджан и започват етническо прочистване. Без да е решен, конфликтът отново ескалира през 2016 г., но трае само дни.
СССЕ излъчва т.н. „Минска група“ с подпредседатели САЩ, Русия и Франция. През 2017 г. местното население организира референдум, който решава създаване на президентска Република Арцах.
Следват спорове. Армения и Азербайджан периодично преговарят без видим успех.
ООН смята НКР за част от Азербайджан.
Регионът, прилежащ към Каспийско море, е привлекателен в общ стратегически план с Персийския залив и Източна Азия заради ключови запаси за нефт и природен газ, заради което тук да се концентрират битките за влияние на световните и регионални сили.
Държавният департамент на САЩ открито оценява възможностите за добив на петрол и газ в Каспийския басейн и Персийския залив. Според тях газовите енергийни запаси на Азербайджан, Казахстан, Туркменистан и Узбекистан надвишават тези на САЩ, Канада и Мексико. Миражът на ново Елдорадо даде старт на надпреварата между множеството международни компании като Amoco, Chevron, Exxon, Mobil, British Petroleum, Shell, Statoil, Lucoil, Китайската национална компания и техни консорциуми насочиха инвестиции в проучване, добива и търговията. Така изсипаха само до 2010 г. повече от 50 млрд. щатски долара, които позволиха западни инвеститори да се кооперират с местни държавни и частни компании. През 2000 г., при посещение в САЩ, водещият дипломатическа делегация Андрей Урнов заяви, че тя внимателно наблюдава външните за Каспийско море сили, които опитват да отслабят руските позиции.
Интересът на САЩ към Каспийско море не е нов.
Бил Клинтън продължи политиката на своите предшественици. През 1994 г. междуведомствената работна група (Inter- Agency Working Group to focus on Caspian Policy) включи представители на Държавния департамент, министерствата на енергетиката, търговията, ЦРУ и СНС. След разпада на СССР американците си поставят 4 основни цели в региона: разширяване присъствието си за сметка въздействието върху Русия, нейното икономическо отслабване с предизвикани вътрешно-политически проблеми; осигуряване на достъп до източници и енергоносители в страните от ОНД, които, с отслабване на стария център, и като съзнават своята слабост, ще търсят алтернативи за подкрепа и партньорство от силни държави; недопускане силно влияние върху тях от страна на Китай в ролята на партньор и покровител; с усилване присъствието си в Каспийско море да затварят кръга около Иран.
През 1995 г., държавният секретар на САЩ, У. Кристофър, изтъкна, че сред външнополитическите приоритети на страната е подкрепата за независимите съседи на Русия. Специално внимание обърна върху наличието на запаси от нефт и газ. Районът посетиха зам. министърът на енергетиката Бил Уайт и Сб. Бжезински. През 1996 г., заместник държавният секретар за страните от ОНД, Дж. Колинс, предаде лично послание на Г. Алиев от американския президент с предложение за партньорство в добива и износа на нефт.
Русия, през 1995 г,. в Указ на президента, посочи, че „на територията на страните от ОНД са съсредоточени нашите главни жизнени интереси в сферата на икономиката, отбраната, сигурността, защитата на правата на руските граждани, които съставляват и националната сигурност на страната“.
ЦРУ създаде оперативен отдел, който да следи политическите процеси в региона, оценява прогнозите за разработване на природните ресурси. САЩ оцениха ситуацията като взривоопасна след като се убедиха, че Армения остава партньор с Русия, Азербайджан с Иран, а Казахстан усилва връзките си с Китай.
Изплуваха конфликтите в Нагорни Карабах и в Абхазия.
Всъщност американските интереси към Каспийско море се засилват след терористичните атаки срещу САЩ от 11 септември 2001 г. Президентът Буш обяви глобална война срещу международния тероризъм. По това време Русия предложи обмен на разузнавателни данни за подготовката на операцията в Афганистан и позволи да бъдат използвани обекти в Узбекистан и Киргизия.
Ръководителят на Централното командване на ВС на САЩ, ген. Т. Френкси посети Централна Азия. През декември 2001 г. помощник държавният секретар по Европа и Евразия, Елизабет Джоунс обяви, че в Афганистан САЩ няма да си тръгнат. И ще подпомагат страните от ОНД по пътя към пазарна икономика и демокрация. Със законопроект, само за 2002 г., за въпросните страни отпуснаха помощ от 15, 3 млрд. долара. На 30 март 2002 г. отмениха военното ембарго, наложено през 1993 г. на Азербайджан и Армения.
Всъщност САЩ се установяват в Централна Азия и Кавказ, традиционни зони на влияние за Русия.
Като окупираха Ирак, САЩ насочиха вниманието си към Иран, също богат на въглеводороди.
Появиха се планове страната да бъде раздробена като Югославия. Или ислямският режим да бъде заменен с американски протекторат. В Конгреса на САЩ приеха Акт за подкрепа свободата в Иран. Необходими станаха военните бази в Азербайджан и Грузия. През 2003 г. Д. Ръмсфелд заяви, че Азербайджан си сътрудничи със САЩ в борбата с глобалния тероризъм и за развитие на енергийния коридор „Изток- Запад“. Беше обещана подкрепа за регулиране на нагорно-карабахския проблем и реформите. При Буш се заговори за „регионално единство”, опряно на САЩ, Турция и Велик Кавказ, както Каспийския регион като важно енергийно откритие за света. От 2008 г. разузнаването на САЩ открито обявява Русия като външна заплаха за своята сигурност.
Каспийско море и Кавказ неизбежно се свързват с Черно море заради общото им геополитическо положение, общите енергийни и транспортни коридори, доставките ИзтокЗапад. Към този регион, с малкото Азовско море, принадлежат Русия, Украйна, България, Турция, Румъния и Грузия. Но интереси проявяват и други страни.
Затова нерядко възникват международноправни въпроси, особено свързани с наситено присъствие на военни съдове в Черно море. Наред с това пазарните възможности са значими.
В миналото Русия и Казахстан предложиха създаване на транспортен канал между Каспийско и Черно море. На ключови позиции около тези проекти се наредиха Азербайджан, Турция, Туркменистан, Русия, Грузия и Иран. През 1999 г. в Истанбул ОССЕ способства за междуправителствено споразумение за строителство на тръбопровод и транспортен коридор за доставка на нефт от Баку през Тбилиси до Джейхан, подписано от президентите на САЩ, Турция, Грузия и Азербайджан. И други страни от въпросните региони подписаха Рамково споразумение за изграждане на многосистемни връзки за транспортиране на нефт и газ.
Но Казахстан започва да развива отношения и към Китай.
През май 2007 г. бе подписан договор за петрол между Полша, Литва, Украйна, Грузия и Азербайджан с цел постигане на диверсификация на източници и маршрути от двата басейна.
Към битката за ресурси може да бъдат открити още множество основания за конфликти: етнически, политически и религиозни борби; нестабилна или оспорвана власт; неясни и оспорвани граници; териториални претенции; авторитарни управления; икономически проблеми.
Ограден от суша, басейнът не предполага много възможности за транспорт. В миналото доминира СССР, а след неговото разпадане за тази роля претендира Русия. С обявяване на национална независимост повечето държави потърсиха нови гаранти за своето настояще и бъдеще, което позволи и на други сили да се позиционират в региона. За основна роля, след СССР и Русия, претендират САЩ, даваща основания за конфликти помежду им. Регионални и мултинационални компании не останаха със скръстени ръце. Корпорациите побързаха да си осигурят концесии и договори за нови проучвания, за изграждане на тръбопроводи с партньори Казахстан и Азербайджан. Множество алтернативи застрашиха монополите.
Русия започна да търси нова роля в региона и влезе в борбата за надмощие. Тя не се оказва предпочитана от бивши свои партньори в СССР, почувствали своята сила, които потърсиха връзка със западни компании, държави и правителства. Марта Б. Олкот заключи, че битката за ресурси около Каспийско море ще усили местните конфликти като очертае нестабилна зона от Черно море до Индийския океан, от Урал до Таримския басейн в Китай.
Иран се включи в конфликта с подкрепа за Азербайджан, докато преди даваше такава за арменците.
Изразяват се подозрения, че се готви нова шиитска империя в Южен Каваказ срещу Русия и Турция. Персите и азерите са шиити, а в Иран живеят азербайджанци, какъвто е и духовният лидер Али Хаменеи. Ислямската република подозира Израел, че въоръжава Азербайджан срещу Иран. Исторически Азербайджан е „ябълка на раздора“ между Русия, Османската империя и Персия до подписаният през 1828 г. Туркамнчайския договор, според който Русия взима Армения, а земите на азерите са разделени между двете сили. Непрекъснатите сепаратистки тенденции възпрепятстват шаха да създаде единна иранска нация и той изкоренява азербайджанския език и култура, които от 1945 г. СССР, с изпратена своя интелигенция, възстановява. А четири години по-рано съветски и британски войски изпреварват Хитлер на същата територия. Контролирането на нефта не се подценява и част от Иран е окупирана. По заповед на Сталин на север е провъзгласена Демократична република Азербайджан.
Открива се конфликт между СССР, американци, британци и французи.
С началото на Студената война и дипломатически сблъсък съветските войски и съветско-азерска интелигенция са изтеглени от Северен Иран, а малкото останали попадат под репресии. В отговор азербайджанците подкрепят Ислямската революция- великият аятола Мохамад Шариатмадари е азербайджанец. Но и новата власт не предоставя на азербайджанците културна автономия. Напротив, следват репресии срещу тях, кюрди и белуджи. За да не допуснат федерализация на страната и сепаратизъм за националните малцинства е осигурен достъп до социална реализация и културноезиковите права. Но преди 15 години в Ислямска република Иран избухват масови протести на азербайджанци срещу официални медии, които ги сравняват с хлебарки, подиграват езика им и др.
В САЩ гледат на азербайджанците като „пета колона“.
Държавният департамент критикува иранския режим и приютява криещия се лидер на сепаратистите от Движението за национално пробуждане на Южен Азербайджан Махмудали Чехраганли. Около конфликта в Нагорни Карабах Иран се обяви за гаранции за териториалната цялост на Азербайджан, като предложи ролята си на посредник в разрешаването. Така се включи в борбата за Южен Кавказ, изоставена от преди 150 години.
Всъщност геополитически интереси формират двойките Азербайджан и Иран против Израел и Турция.
Ако с идването на Пашинян нищо не се прави, Азербайджан се възползва от своята диаспора, за да преодолее различията и вбие клин в отношенията с арменците, загърбвайки тежките азербайджано-ирански отношения от 90-те години. Когато, заради желанието си да разпространяват ислямската революция в шиитското пространство, Иран поддържаше т.н. „Бригада на Джавадов“, противник на режима в Баку. А Азербайджан осигури прием за ляворадикалната Организация на муджахидините на иранския народ (ОМИН), обявена за терористична организация. Взаимните обвинения и тежко наследство не попречиха на развитие на отношенията, особено търговските. Иран стигна до извода, че е добре да привлече Баку в противовес на опасната зависимост от Турция и Израел за сметка на взаимно изгодно сътрудничество. Стокооборотът между Азербайджан и Армения стана около 300 млн. годишно, а с Азербайджан надвиши 500 млн. долара. Сега в интерес на Иран са нови отношения с Баку за сметка на транспортния коридор „Север-Юг“ – от Индийския океан през Иран, Азербайджан, Русия до Балтика и Северния морски път, който с Великия път на коприната в Азербайджан, има континентално значение. Както заради алтернативите на морския път от Каспийско море.
От друга страна, за Техеран е опасно Азербайджан да бъде включен с Грузия в НАТО, защото ще направи уязвима северната граница на Иран.
Всъщност сега поредният конфликт ескалира от 27 септември, когато открити военни действия започнаха в Нагорни Карабах, а Армения и Азербайджан обявиха военно положение, като взаимно не спираха да се обвиняват.
След отключване на „замразения конфликт“, освен Армения и Азербайджан, в него се оказаха въвлечени Русия, Турция, европейски страни и САЩ. Русия, Франция и САЩ от години се опитват, в състава на Минската група на СССЕ, да посредничат за регулиране на конфликта, но решенията се отлагат, а усилията отслабват. Видимо Русия демонстрира неутралитет, но има военни бази в Армения, договор по ОДКБ (Организация по Договора за колективна сигурност), а и тя прие участие в голямото руско учение „Кавказ-2020“.
Президентът на Турция, Т. Ердоган, гарантира на Азербайджан помощ, но ако Турция и Русия бъдат въвлечени открито в конфликт, той може да се засегне НАТО.
Президентът на Турция, Таип Ердоган, изтъкна, че Анкара ще поддържа Азербайджан като „братска страна“ и осъди Армения. Появи се информация за предоставяне на военни консултанти, въоръжение и БЛА (безпилотни летателни апарати) турско производство. Усилията на външните играчи сочат, че конфликтът не е свързан толкова с религията, колкото с геополитическо влияние. Според Стокхолмския институт за проблемите на мира (SIPRI) 60% от оръжейните доставки за Азербайджан идват от Израел, за което израелският вестник Haaretz допусна, че Израел се цели плацдарм за операции срещу Иран, освен сделки. Според наблюдатели в Южен Кавказ се сблъскват интересите на Израел, Иран, Турция и Русия заради борбата за преразпределение на властта в Близкия Изток, очертава се ново стратегическо партньорство между Москва, Анкара и Техеран срещу Запад и накрая се разрешават взаимоотношения между конкуренти в Северна Сирия и Либия. В Армения Русия има две военни бази с около 3,5 хил. военни и подписан военен съюз, но доставя оръжие на Азербайджан заради суровините. Дошлият на власт от 2018 г. премиер, Н. Пашинян, се дистанцира от Русия, докато И. Алиев е уверен в отношенията им заради богатите си ресурси на Каспийско море.
Не са за подценяване влиянията на различните диаспори. Във Франция живеят към 500 хил. арменци, в Германия около 3 млн. турци. В Турция има 70 хил. арменци.
Възможно е за това такъв отзвук да получи подписката на преподаватели от френски университети, които поискаха независимост за НК и настояха арменското население там да получи международноправна защита. Те обявиха още, че на 9 ноември Армения е била принудена да подпише унизително споразумение за прекратяване на огъня, а Франция – обвинена, че носи вина за тежкото положение на арменците. Изразени са опасения от неясното бъдеще след изтичане 5 годишния срок на действие на разположените руски миро-опазващи сили в областта, както заради участието на Турция в съвместния руско-турски център за наблюдение на спазването на споразумението. Според подписката специалисти по международно право виждат конфликт между ненарушимостта на границите и правото на самоопределение. Накрая френският Сенат прие решение да поддържа независимостта на Нагорни Карабах на 25 ноември 2020 г., подкрепена с гласуване в Горната камара, където положително гласуват 305 души от общо присъствали 306. Това решение задължава правителството да се намеси, осигури хуманитарна помощ, защита, настоява пред международните сили за разследване на военните престъпления, за ролята на Турция, като използват това за инструмент в процеса на регулиране на конфликта и установяване на траен мир. Френският президент не бърза да се произнася, но мнозина смятат, че не е без значение за него силата на арменската диаспора, включваща бизнесмени, интелектуалци, активни граждани. Приблизително толкова са турците в страната, но те имат по-слабо влияние. Освен това, те се смятат за последователно верни на Ердоган, който е в конфликт с Макрон. Сред френската общественост турският президент се възприема, ако не като спонсор, то като подбудител на радикалния ислям, следователно и виновен за извършваните терористични акции. Открива се нов етап в международните отношения, когато Вашингтон и Берлин ще защитават Анкара като нямат интерес от вътрешна конфронтация в НАТО.
Накрая вината може да бъде стоварена върху азербайджанските военни.
Още повече, че Франция вероятно е засегната от това, че последният конфликт в Нагорни Карабах беше обсъждан и накрая намери, макар и временно, решение в резултат на рускотурски преговори, заобикаляйки Минската група. С решението в Сената се открива опасност Франция в бъдеще да не бъде възприемана като независим балансьор, а като защитник на арменците, което пък поставя под въпрос ролята ѝ в групата на СССЕ. А френският президент вече заговори за решителни мерки по защита на културното и религиозно наследство на Нагорни Карабах. Ако някои оценяват това като опит да бъде привлечена Армения изпод влиянието на Русия, то това едва ли ще е заслуга на Франция. Самите арменци няма защо да винят Русия, след като те не признаха Нагорни Карабах, а с избора на Н. Пашинян се обърнаха към Запад. И не Запад въобще, а може би ЕС, който Турция критикува и обвинява в неискреност. Той самият води сложна игра около въпросния конфликт, като цели да усили своето присъствие в Кавказ, отслаби позициите на Русия и не позволи усилване ролята на Турция. Е. Макрон обвини последната, че способства за участие на сирийски терористи във военните действия. Едновременно ЕС включи Армения, Азербайджан и Грузия в „Източно партньорство“, т.е. в сферата на своите стратегически интереси. Още повече, че в Европа съществуват опасения от включване на Азербайджан в ос с Турция.
Данни за около 2 хиляди чужди наемници в конфликта в Нагорни Карабах цитира и министърът на външните работи на Русия С. Лавров. Позиция да не бъдат допускани външни участници се отстоява на срещата на президентите на Русия, Азербайджан и Армения с разбирането, че разрешаването на конфликта може да се намери за сметка на политиката и дипломацията. До подобен извод стигна и заседанието на върха на ОДКБ, свикано при Лавров. Участниците в срещата изразиха загриженост за продължаващите бойни действия в района на конфликта. Засегнати са при обсъжданията необходимостта да бъде създаден потенциал за реакция на заплахи от епидемичен и биологичен характер.
Като първо основание за „размразяване“ на карабахския конфликт се сочи липсата на устойчиво разрешаване, липсата на интерес за провеждане на политика, на условия, с които да се съгласят и двете страни. По подобен начин оставен, конфликтът между Индия и Пакистан за Кашмир тлее от 1947 г.
С неговата ескалация е поредният тест за позициите на Русия в Закавказието и света. На трето място идва потребността на различни сили да отклонят вниманието на обществеността от собствените проблеми, подсилени от икономическата криза и коронавирус пандемията.
Сигурно има значение историческата рана, нанесена от Турция с турския геноцид от 1915 г., отнесъл 1,5 млн. арменски жертви и осигурил териториални придобивки за османците. Личи верига от конфликти, приличащи на план да бъде изолирана Русия.
Факт е, че Западните страни не демонстрират особен интерес към разрешаване на противоречията.
В СС на ООН има приети четири Резолюции по конфликта в Нагорни Карабах от 1992 г., които предвиждат излизане на Армения от територията на непризнатата република, но реални мерки не са предприети.
Учредената Минска група, вместо да урегулира конфликта, го оставя да тлее и просто наблюдава. Докато след идването на Пашинян на власт от 2018 г., в Армения не остана нито едно руско училище, в ислямски Азербайджан има такива триста.
Проблеми предизвиква постоянната миграция. В Азербайджан има около 600 хиляди бежанци от Нагорни Карабах и към 200 хиляди от Армения. А и за намеса на миротворци ще се изисква съгласие на основните страни-участници в конфликта, както и на Западните сили.
Този конфликт дава и повод за търсене на решения по сложните взаимоотношения между Русия и Турция - от Кавказ, преди това по фронтовете на Сирия и Либия. Тук ще се пробва и стремежът на Ердоган да се утвърждава като неоспорим лидер за всички мюсюлмани и турци. Според западен дипломат Русия ще полага значителни дипломатически усилия за запазване на отношенията и позициите, но едновременно ще бъде заинтересовано конфликтът да продължи, а в неговото управление тя да запазва своето влияние. Ако Русия реши да ползва ОДКБ като инструмент за намеса, то тя има това право само по отношение на Армения, в случай че нейната територия бъде нападната, но не и заради Нагорни Карабах.
Азербайджан атакува и разруши църквата на Христос Всеспасител в Шуша, съдържащ силно смислово значение за арменците. Църквата е затворена от палача на арменците Карабах Хосров бег Султанов, назначен някога от „мусаватисткото“ правителство за губернатор. Избил цялото арменско население в района, Султанов се опитва да се самопредложи на болшевиките, а когато не успява, бяга в Турция. При предишният въоръжен сблъсък, в същите помещения, азербайджанците складират снаряди за своите МЦАУ „Град“. Посегателството срещу символ мобилизира. Но войната унищожава хора и убива култури.
С решителната роля и посредничество на Русия, докато САЩ и останалите от Минската група, от СССЕ, ООН се ограничаваха с призиви, споразумението за примирие между Азербайджан и Армения, влезли в открит конфликт заради Нагорни Карабах, беше подписано. А контингент руски миротворци бяха изпратени в района.
Има значение и опитът.
СССР провежда 160 оперативно-войскови операции за регулиране на карабахския пожар още от времето на Горбачов 1990/91 г., когато автономната област е в състава на Азербайджан. Това се случва след като, от 1988 г., започват междунационални конфликти, първо в Нагорни Карабах, а след това те се разпростират в Азербайджан. През януари в областта е въведено извънредно положение. С въвеждане на войските, от януари 1990 г., властта преминава в ръцете на военните комендатури. Националният състав на населението по това време е 76% арменци срещу 23% азербайджанци. Сред задачите на контингента е провеждане на следствени и оперативно-издирвателни мероприятия по разследването на престъпления на основата на междуетническа вражда; провеждане на профилактични мероприятия сред населението; контрол с местните органи на паспортния режим и разкриване на незаконни въоръжени групи, съчетани с изземване на незаконното оръжие и боеприпаси. Искането на местните арменци е областта да бъде придадена към Армения. На 22 февруари Сесия на депутатите от НКАО е приета и отправят обръщение в този дух към Върховния съвет на СССР. Ако Армения по това време процъфтява, то Баку, по отношение на НКАО, провежда политика на недофинансиране. На 25 февруари народният депутат Зорий Балаян и поетесата Силва Капутикян се срещат с Михаил Горбачов, когото информират за ситуацията, но той не взима решение, макар подобни прехвърляния на територии да са извършвани поне 30 пъти в СССР. На 27 февруари около 2000 младежи от Агдама тръгват към Аскеранския район на НКАО, а на 29 се случва трагедия. Участващите в безчинствата са деца и внуци на онези, които Сталин изпраща да работят от вътрешността на Армения по строителството на предприятия от тежката промишленост през 1948/53 г. Заселени по неудобни места, с лоши жилища и условия, там се разпространяват алкохолизъм, наркомания, докато арменците в Сумгаит имат добра работа, условия, реализирани са. Неравенството ражда сравнения, осъзнаване и започват самоуправства, погроми.
Нещо подобно се случва и с въвеждането на съветски контингент, когато незаконните арести, насилието, самоуправствата, мародерството и кражбите не остават чужди. Често се извършват нападения над автобуси, палят се домове, взимат се заложници, извършват се убийства. Разследванията се ограничават в автономията, а другите материали се предават на Баку, откъдето се организира работата по тях. За времето от 1988 до 1992 г., в карабахския конфликт, загиват 55 военнослужещи и сътрудници на МВР на СССР.
Въпреки мощта и съюзният център не успява да умиротвори отношенията. Взима се решение за провеждане на операция „Обкръжение“, насочена срещу арменците в Карабах, с намерение те да бъдат принудени да се преселят. Когато през декември 1991 г. СССР прекратява своето съществуване, на 1 януари 1992 г., пехотен батальон, поддържан от 4 танка и 10 БТР-а, тръгва от Аскеран към Степанакерт. Започва първата карабахска война.
В сегашния етап на конфликта, двете страни, непосредствени участници, непрекъснато се обвиняват взаимно.
Видимо само намесата на Русия в този момент изигра някаква роля.
След подписване на споразумението президентът Вл. Путин отбеляза, че постигнатите при руското посредничество договорености за разблокиране на транспортните и икономически връзки между Баку и Ереван създават основа за бъдещо окончателно разрешаване на конфликта. При това той подчерта, че проблемите остават.
Окончателният статут на областта не е решен. Какво ще бъде бъдещето, ще решават участниците в процеса, а след възстановяване на отношенията между Армения и Азербайджан, особено в зоната на конфликта, ще се търси решение и за статута на Карабах. Путин изтъкна, че най-важният въпрос е да се прекратят кръвопролитията, в които са убити повече от 4 хиляди души, а десетки хиляди са ранени и осакатени.
Не беше отречено правото на Азербайджан да избира с кого да развива отношения, както и на Турция.
Върху последната само е оказано въздействие да се откаже от въвеждане на свой военен контингент в зоната на конфликта, като беше оценен приносът ѝ към международните усилия по регулиране на конфликта в Нагорни Карабах. Руският президент акцентира върху положителния опит, намерил израз в съвместни руско-турски патрули по границата със Сирия. Съобщено беше, че и в случая се допуска създаване на съвместен център, от който, с помощта на БЛА, да се наблюдава обстановката и анализира информацията. Владимир Путин съобщи, че руски миротворци ще бъдат разположени в Карабах заради сигурността на завръщащите се след конфликта арменци, както и бежанците от другата страна.
По този начин Москва се оказа страната, предприела най-активни усилия за завършване на военната фаза в конфликта и осигурила посредничество при подписване на съглашение за прекратяване на огъня между Азербайджан и Армения на 10 ноември, подписано от президентите Илхам Алиев и Никол Пашинян.
Конфликтът в Нагорни Карабах, на етапа на военно стълкновение, е временно преустановен, но не и разрешен;
Както повечето конфликти, неговото развитие е поредно доказателство, че техните дълбоки корени и основания са сред условията, които при липса на всестранен мониторинг може опасно да ескалират при най-малък инцидент;
А както страните-непосредствени участници в тях, така и поддържащите ги играчи, винаги намират основания да се намесват и търсят решения, съответстващи на собствените им интереси, докато малките народи с техните национализми и сепаратизъм най-често се оказват в ролята на обречени заложници и пешки в голямата игра;
В същото време, международната общественост убеди, че все още не разполага с ефективни средства за сдържането на подобни конфликти, както и за бързо овладяване на техните остри кризи;
Демонстрира се и поредното доказателство за възловата роля на Русия в международните конфликти и сигурност.
