Повратна точка в съвременния свят се превръща 2014 г. Започва периодът на радикална промяна. Геополитическите аспекти са в Средиземноморския и Черноморския регион, свързани с проявите на групировката „Ислямска държава“, разпростряла своите действия върху обширни територии на Ирак и Сирия, и с превръщането на Украйна в „Дивия Запад“ на Европа. Балканите се оказват между две зони на несигурност, което ги прави неделима част от деструктивните процеси в региона.
Относителната стабилност на обществено–политическите процеси в страните от Югоизточна Европа (ЮИЕ), е постигната в резултат на кохезионите им усилия за установяване на добросъседски отношения в изпълнение на изискванията за членство в европейските и евроатлантическите структури. Същевременно постигнатото ниво не е в състояние да суспендира действието на съществуващите рискове и заплахи във вътрешен и международен план.
Във вътрешен аспект те произтичат от: липсата на демократични традиции; действието на патерналистични модели в държавното управление; нестабилните и в редица случаи безпринципни управляващи коалиции; широко разпространените корупционни практики и организирана престъпност; посредствено икономическо развитие; неефективната социална политика; високите нива на безработица и бедност; персистиращите етнически противоречия и формирането на етнически хомогенни и сравнително изолирани от централната власт райони.
Сред външните източници на заплаха водещи са опитите на чужди държави да прокарат или затвърдят влиянието си в региона, както и асиметричните рискове – трансграничната терористична активност и засилващият се транзитен миграционен натиск в посока Западна Европа.
Колебанията и непоследователността в поведението на правителствата в държавите от ЮИЕ (главно Западните Балкани) се обуславят от: водените котерийни борби; опитите на участващите в управленски коалиции формации да извлекат дивиденти чрез дискредитиране на своите политически партньори; изграждане на сътрудничество на основата на разнородни по конфесионална и етническа (малцинствена) деноминация и програмни цели политически субекти (коалицията на албанските Демократически съюз на Косово и Демократическа партия на Косово и Сръбска листа); лобистки интереси на партийни функционери (т.нар. енергийно лоби на Социалистическата партия на Сърбия) и др. Установеният политически контрол върху правораздавателните и правоналагащите органи в държавите възпрепятства справянето с корупцията на всички управленски нива[1]. Обвързаността на държавни служители с представители на организираната престъпност обяснява дефицита на политическа воля за прилагане на приетите под международен натиск стратегии за борба с незаконните практики.
Приоритизирането на лични и партийни интереси над националните, остарялата инфраструктура, лобизмът в приватизацията, нелоялната конкуренция и редицата бюрократични обструкции възпрепятстват привличането на крупни външни инвеститори. Това се отразява негативно и на състоянието на частния сектор, който е недостатъчно развит и разпокъсан[2].
Компрометираната функционалност на икономиката и слабо ефективните мерки на правителствата, насочени към ограничаване на дефицитите в държавните бюджети и дълговете на страните чрез финансови и административни реформи, водят до нарастване на нивата на бедност (около 18% от косовските граждани преживяват с 0,9 евроцента на ден, а 27% с 1,4 евро) и безработица, която в някои от страните за определени възрастови и малцинствени сегменти достига до 80%. Нищетата и липсата на перспективи насърчават общественото недоволство срещу неефективните социални и икономически управленски политики и стимулират изтичането на интелектуален потенциал и нелегалната емиграция към страни от Западна Европа[3].
Етническото разделение и противопоставяне в държавите от региона остава сериозен източник на заплаха. То оказва негативно влияние върху вътрешнодържавната стабилност и изграждането на добросъседски отношения, от една страна, и подхранва националистическите сантименти и екстремистките прояви спрямо малцинствените общности, от друга. Босна и Херцеговина (БиХ) е поделена между амбивалентните интереси на трите държавнотворни народи – бошняци, сърби и хървати. Подобно обстоятелство създава предпоставки за компрометиране на държавния интегритет, а стремежът на Република Сръбска да се присъедини към Сърбия създава напрежение в отношенията между Сараево и Белград. В Македония укрепването на междуетническото доверие се затруднява главно от политиката на „македонските“ партии за утвърждаване на т.нар. македонска национална идентичност и усилията на формациите на албанското малцинство за получаване на повече права и по-голяма представителност в държавната власт. Кумулативното им влияние води до формирането на етнически хомогенни райони с албанско население в Западна Македония и създава предпоставки за обществена изолация на етноса. Идентично е положението в Северно Косово. Част от общините с преобладаващо сръбско население остават изолирани от централната власт в Прищина, въпреки усилията на международната общност да съдейства за тяхното интегриране в косовските институции. Сериозните мерки на Белград за контрол над малцинствените общности препятстват превенцията на подобни процеси в Санджак (населен предимно с бошняци) и в общините Прешево, Буяновац и Медведжа (с албанци). Подобна сегрегационна политика на Сърбия обаче продължава да е обект на критики от ЕС.
Сериозен проблем пред стабилността на региона в последните две години представляват опитите на чужди държави и неправителствени организации да прокарат или затвърдят влиянието си в своите зони на интереси. Въпреки че не са приоритетни за външната й политика, Русия използва страните от ЮИЕ като инструмент за противодействие на разширяването на евроатлантическите структури и за прокламиране на руската гледна точка, на фона на засилващата се конфронтация между Москва и международната общност (показателен е отказът на Сърбия и БиХ да се присъединят към международните санкции срещу Русия във връзка със ситуацията в Украйна). За ефективно реализиране на усилията на Кремъл допринасят енергийната зависимост на държавите от доставките на руски нефт и газ, както и предприетият широк спектър от инициативи (хуманитарни и финансови помощи, информационни кампании и др.) за оказване на влияние върху обществените нагласи в страните.
Въпреки инициираните действия за диверсифициране на източниците, високата степен на зависимост от руски енергийни ресурси (нефт, природен газ и ядрено гориво) ще продължи да оказва потенциално дестабилизиращо въздействие върху енергийната сигурност на региона.[1] По отношение на природния газ тази тенденция ще се запази в средносрочен план до планираното (2020 г.) влизане в експлоатация на Южния газов коридор и изграждането на необходимите междусистемни връзки.[2]
Ниската степен на свързаност между газопреносните мрежи на отделните страни пречи за бързото преодоляване на кризисни ситуации. Ускореното изграждане на междусистемните енергийни връзки и развитието на регионални инфраструктурни проекти в контекста на Европейската стратегия за енергийна сигурност ще окажат траен положителен ефект върху средата за сигурност в ЮИЕ.[3]
Сериозен риск за пълноценното политическо, културно и икономическо интегриране на Балканите в европейското геополитическо пространство се генерира от хегемонистичните амбиции на Турция, вдъхновени от доктрината на неоосманизма, научно развърната в авторския труд на Ахмет Давутоглу „Стратегическа дълбочина“.[4] Тя не само осмисля дипломатическата активност на Анкара, но и трасира нейната външнополитическа стратегия на балканското направление. Целта е ренесанс на доминиращото влияние на Турция във всички територии, принадлежали на Османската империя. Интересна и неподлежаща на коментар е метафората, че линията „БиХ – Санджак – Косово – Албания – Македония – Кърджали (България) – Западна Тракия – Източна Тракия“ е „животворна вена“ на балканската геополитика и геокултура на Турция. Без съмнение, Анкара ще продължи да играе съществена роля за стабилността в Югоизточна Европа чрез поддържане на арсенал от инструменти за корекция на политическите процеси в страните от региона в неин интерес. Този подход ще генерира системни предизвикателства пред евроатлантическата интеграция на Балканите, които ще продължат да се лутат и често да губят посоката на своята геополитическа ориентация. Все по-отчетливо ще се наблюдава еманципиране на Анкара от съюзните интереси и егоистично преследване на националните си. Не може да се направи позитивна прогноза за преосмисляне от Турция на архаичните стереотипи, които следва в своята дипломация. Причините за това имат устойчив характер: неясната европейска перспектива пред Анкара; появата на системен и функционален риск за секуларния модел, генериран от нееднозначната ориентация и безалтернативността на политическия процес и протичащата идеологическа трансформация в държавно–политическия елит; ескалиращите и отчетливи амбиции на страната за преосмисляне на геополитическата си роля в Широкия Близък изток; наличието на икономически потенциал за обслужване на хегемонистично ориентирана външна политика.
Асиметричните рискове и заплахи са основен фактор, оказващ интензивно негативно въздействие върху международната среда на сигурност. Сериозно безпокойство провокират тенденциите за нарастване на случаите на религиозно мотивирано насилие и трансграничната терористична активност. В този аспект значителен принос притежава глобализирането на влиянието на Ислямска държава (ИД) посредством популяризиране на военните успехи на организацията на териториите на Сирия и Ирак и пропагандиране на идеи за утвърждаване на конфесионалния управленски модел на халифата. Терористичната групировка генерира нарастваща подкрепа от джихадистки групи и движения не само в конфликтните зони, но и в страни с утвърдени демократични ценности и модели на управление. Сред основния таргетиран контингент и идеологически реципиент са лицата от мюсюлманските общности в ЮИЕ, характеризиращи се с радикални религиозни възгледи. Значителна част от тях се присъединяват към бойните отряди на ИД, където преминават военна подготовка и трупат реален боен опит.
Сериозни рискове за сигурността на населението и предизвикателство пред гарантиране на териториалния интегритет на отделните страни предизвиква увеличаващият се брой завръщащи се от конфликтните региони бойци и саморадикализирали се лица. Репатриралите се джихадисти създават индиректна опасност от пропаганда и разпространение на екстремистка идеология, привличане на адепти/епигони, набиране на финансови средства за субсидиране на терористични организации и техни действия на територията на Европа.
Основна рискова група в това отношение остава контингентът на джихадистите от Западните Балкани. Използваните конспиративни методи за придвижване и многократно пътуване до районите на конфликтите обуславят дефицита на конкретика при определяне на числеността им (според усреднени данни около 150 бойци от БиХ, 220 от Косово, 140 от Албания, 40 от Македония, 20 от Черна гора и 50 от Сърбия). Доброволците от региона воюват основно в изградени на етнически принцип бойни формирования на ИД и Фронта „Ал Нусра“ с командири от съответния етнос. Обекти на вербовка са представители на съответната диаспора в Западна Европа: имигранти от 2-ро или 3-то поколение; ветерани от конфликтите в Западните Балкани; криминално проявени, за които напускането на страната е начин да избегнат правосъдието. Вербовъчна дейност се извършва и в компактните общности от последователи на уахабизма на територията на Западните Балкани.
Развитието на ситуацията в Сирия и Ирак е индикатор, че по всяка вероятност районът ще съхрани ролята си на притегателен център за радикални ислямисти от други части на света, включително от ЮИЕ. Процесите по набиране и прехвърляне на доброволци в кризисните зони ще продължат. С оглед компенсиране на бойните загуби в двете арабски страни ИД вероятно ще активизира пропагандната си дейност, фокусирана към фундаменталистите среди в Европа.
Ефективното пресичане на притока на чуждестранни бойци към редовете на ИД зависи от: разширяване на международното сътрудничество; изграждане на капацитет в страните на произход за противодействие на вербуването и радикализирането на младежи; ограничаване на възможностите за транзитно преминаване през границите и за финансиране прехвърлянето на джихадисти. В изпълнение на Резолюция № 2178 (2014 г.) на Съвета за сигурност на ООН в отделните държави се имплементират мерки за предотвратяване на радикализацията, засилване на граничния контрол, инкриминиране на участието в бойни действия, както и подобряване на ефективността на наказателното правосъдие. Акцентът се поставя върху насърчаване на обмена на разузнавателна информация между националните агенции за разузнаване и сигурност и практическото взаимодействие между полицейските и съдебните органи.
Персистиращите конфликтни процеси в Северна Африка и Близкия Изток, ерозиралата държавност, икономическият и социален дисбаланс в различни части на света, генериращи рискове за индивидуалната и колективна сигурност на местното население, обуславят засилване на миграционния натиск към страните от ЮИЕ[4]. В резултат проблемът с нелегалната имиграция постепенно се трансформира в перманентна и многопластова заплаха за националната сигурност на транзитните и приемащите страни.[5]
Перспективата операциите на силите за сигурност в Ирак, подкрепени от авиационната поддръжка на широка международна коалиция, да постигнат своя замисъл е в състояние да стимулира увеличаване на опитите за завръщане на чуждестранни бойци в страните им на произход. Интензифициране на миграционния поток през ЮИЕ създава предпоставки за проникване на членове на екстремистки групировки, разпространение на радикални идеи и формиране на спящи терористични клетки на територията на транзитните и държавите реципиенти.
Безпокойство предизвиква високият процент на нелегални имигранти, представящи се за бежанци без документи за самоличност или лица преднамерено представящи се за сирийски граждани с цел ускорено получаване на хуманитарен статут (основно афганистанци, пакистанци, алжирци и иракчани). Същевременно се наблюдава активизиране на каналите за прехвърляне на нелегални емигранти към Европа и стремеж за изграждане на нови.
Установяването на бежанци на териториите на европейските страни за продължителен период от време оказва сериозен натиск върху здравните, финансовите и социалните им системи, променя демографските им структури и създава предпоставка за възникване и последваща ескалация на етническа и религиозна нетърпимост, и засилване на крайния национализъм. Увеличаващият се дял на имигранти сред местното население компрометира механизмите на регламентиране на пазара на труда и създава условия за формиране на черен пазар на работна ръка. Отделянето на значителни финансови средства за посрещането и настаняването им нерядко стимулира възникването на социално недоволство и негативни настроения сред гражданите.
Компрометираната интеграция на имигрантите и концентрацията им в по-големите градски центрове води до появата на имигрантски сборища и гета. Районите на тяхното съсредоточаване се характеризират с висока криминална активност, етническите сблъсъци и бунтове не са изолирано явление. Конфесионалните различия на мнозинството от имигрантите (мюсюлмани) представляват поредна пречка пред интеграцията им в държавите с преобладаващо християнско население.
Справянето с миграционния натиск налага държавите да прилагат общ интегриран модел. Възможният регионален отговор при тези обстоятелства изисква засилване на сътрудничеството и заделяне на допълнителен финансов и административен ресурс за урегулиране на очертаващия се нов мощен поток от нелегални мигранти, притежаващ потенциала да генерира негативни социално–икономически, демографски и политически последици.
Обстановката по сигурността и динамиката на обществено–политическите процеси в ЮИЕ ще запазят относително стабилните си характеристики. Същевременно маргиналните икономически показатели, задълбочаващите се социални проблеми, пропагандата и разпространението на фундаменталистки идеи ще съхранят ролята си на фактори, способни да създадат реални рискове пред сигурността на населението и териториалния интегритет на отделните държави. За недопускане развитието на апокалиптични близкоизточни сценарии е необходимо ресорните власти да приоритизират активността пред реактивността.
1. Обретенчева. Анна, Енергийният аспект на съвременните геополитически конфликти. Примерът с Украйна и отражението му върху енергийната сигурност на България . diplomacy.bg/archives/1411?lang=BG
2. Димитров, Пламен. „Южен поток“ и/или южният коридор на ЕС: Балканите като терен на геоенергиен сблъсък. В: Балканите през второто десетилетие на ХХI век. С.2015,; Челикпала, Митат. Турция и енергийната геополитика в Черноморския регион. В: Геополитика, бр. 3, 2013.
3. Енергийна сигурност: Комисията предлага цялостна стратегия за увеличаване на сигурността на доставките. Брюксел, 28 май 2014 г. https:///ec.europa.eu/energy/en/topics/imports-and-secure-supplies
4. Хинкова, Соня. Стратегически подходи на ЕС в Югоизточна Европа. В: Балканите през второто десетилетие на ХХI век. С. 2015.
5.Ташев, Спас, Влиянието на миграционния натиск върху сигурността в Европа и България. Balkan analytica, XII, 2015.
[1] Корупцията в политическите среди и органите за сигурност възпрепятства борбата срещу „сивата“ икономика, чийто дял в страните от региона е значителен (в Косово приблизително 80% от сектора на услугите, сформиращ 2/3 от БВП на страната, се намира в нея; в Сърбия делът й е приблизително 35%) и насърчава процъфтяването на нелегалния трафик на стоки, което редуцира приходите в бюджета.
[2] В Косово над 90% от предприятията, осигуряващи приблизително 60% от икономическия оборот на страната, са малки фирми с около 50 души персонал. През м.г. около 20% от тях прекратяват дейността си, а 39 чуждестранни компании се изтеглят.
[3] По неофициални данни в края на 2014 г. и началото на 2015 между 100 000 и 250 000 албанци в Косово напуснат страната (от тях над 6000 са ученици от основните училища).
[4] Основните миграционни маршрути от Северна Африка към Европа преминават през Средиземно море. Либия се запазва като основен източник и изходен пункт на нелегалната емиграция в района на Средиземноморието. През 2014 г. границите на ЕС преминават нелегално над 274 000 души (при около 100 000 души през 2013 г.). За първите два месеца на 2015 г. е регистриран ръст от 250% на нелегалните мигрантите в сравнение със същия период на м.г. Основен миграционен път е морският, използван от над 170 000 нелегални емигранти годишно (главно към Италия, Испания и Малта). Обикновено около 50 000 от мигрантите се ориентират към гръцките острови.
