С българското масонство е същото. Разпознаването на славните предци е ключова идентификационна процедура. Великите братя зидари са доказателство за високата мисия на масонството, за могъщите основи на родния духовен градеж. Самочувствието, че зад теб стоят фигури като Иван Ведър, Захари Стоянов, Константин Стоилов, Симеон Радев и пр.
Има доказани членове на масонските ложи, има и фигури, причислени хипотетично към масонството. „Доказани членове“ означава доказани чрез налични документи, сигурни свидетелства. Така работи историческата наука. Митостроителната квазинаука работи с хипотези, слухове, несигурни аналогии, измислици.
Поради силата на славната генеалогия и престижната идентификация много ни се иска знаменити и заслужили хора като Раковски да са масони. Те са се доказали на градежа на националната кауза и ще е наистина престижно, ако са работили с масонско съзнание на този градеж.
Какви са доказателствата Раковски да бъде определян като масон?
Ще го кажем направо – това са „доказателства“, изградени върху хипотези, контекстуални аналогии и прекомерни обобщения. Те са всичко онова, което Умберто Еко нарича свръхинтерпретация или параноидна интерпретация. Той определя бардовете на хиперинтерпретацията като Adepti del Velame – привърженици на булото, търсачи на непоносимо скритото. Примерът на Еко е с художника прерафаелит Данте Габриел Росети, който упорито търсел масонска и розенкройцерска символика в текстовете на Данте Алигиери.
Който не може да открие „скритото“, е способен да си го измисли.
За тайната са казани много неща, включително и това, че тя е името на нашето незнание.
Идентификации
Лъжата е най-силна, когато се смеси с истината.
Затова е важно да ги различим и отграничим.
Същественото, с което трябва да започнем, е липсата на достоверни документни източници за масонството на Раковски. Някой видял едно, друг видял друго, но никой нищо не е показал. В добре запазения и достъпен архив на Раковски няма свидетелства в тази посока.
Там, където фактите липсват, говорят измислиците. Но и измислиците си имат своя аргументационна политика.
Ще опишем четири възможни основания, върху които стъпват идентификациите на Раковски като масон.
Първото основание на привържениците на масонското „було“ са белите биографични петна – странните и енигматични маршрути на героя. По ред причини Раковски така и не успява да завърши автобиографичните фрагменти, които ни е оставил. А и да беше успял, едва ли щеше да оповести публично принадлежността си към братството. Пребиваванията му в Гърция, във Франция, в Цариград, в Нови Сад... са изпълнени с неясноти и предизвикват подозрителност. В писмото до Иван С. Иванов, определяно като „автобиографично“, Раковски има едно изречение за пребиваването си във Франция – „В него несчастно време аз подир едно петмесечно страдание във Влашко отправих се за Гърция, а оттамо във Франца, където живях година и половина“. Във Франца му е било „тягосно“ и мъчно за „мило отечество“ и „моя родители“ и затова се е върнал в България.
Второто основание са чудодейните избавления. Раковски на няколко пъти спасява по чудо живота си. Първото е избавлението след ареста при браилските бунтове. Спасението му от цариградските тъмници също е резултат от различни комбинации и странни протекции. Удивително е бягството му по пътя към Цариград, след като е заловен и изобличен като „руски шпионин“. Юмер паша иска незабавно да го разстреля, но не го прави и го праща на съд в Цариград. Любопитно е и спасяването му от австрийските власти, когато е арестуван в Нови Сад. „Вселукавите немци“ искат да го предадат на „белградский паша“, но все пак го пускат. Дори и да има конкретни причини за избавленията (фактът че е „грекоподаник“, изтъкнат пред австрийците и пр.), подозренията за спасителските чудеса остават.
Третото основание е високото ниво на контактите. Раковски наистина има достъп до всевъзможни политически и интелектуални елити. В много случай той действа като дипломат на високо ниво, като представител на цялата българска общност. Логично звучи предположението, че това отново се дължи на специален пропуск, на парола за достъп. Доскорошният цариградски затворник получава от военния министър Мехмед Али паша назначение за „първий тълмач (dragoment) на главное турское военно становище за в Шумен“. Питането наистина е логично – как е възможен подобен поврат в отношението на турската власт към един размирник!
Четвъртото основание е самото творчество, което до голяма степен отстоява ключови масонски представи и ценности – духовното възвисяване на човека, изграждането на силна братска общност, търсенето на истината, уповаването на тайната и на съзаклятническите ритуали.
Една възможна масонска семантична мрежа би съдържала понятия като „тайна“, „истина“, „храм“, „братство“... Внимателният прочит показва, че тя наистина съществува в текстовете. Масон или не Раковски е обсебен от тайната, от пътя към истината, от видението на храма, от силата на братската вярност и любов.
Семантичната мрежа, опряна на образите на тайната, е изследвана от Инна Пелева в нейната работа „Раковски. Аксиология на тайната“. Изследователката показва всеприсъствието на тайната в речта на Раковски – тя е определител на природата, политиката, бъдещето, езика, времето, гласа, ръката... Тайната е белег на далечното и непрозирното, но тя е и сбор от „интриги, сплетни и особни користни мисли“. Край вратата на всяка тайна дебнат съгледвачи, шпиони и предатели, затова тя се нуждае от пароли.
Интерпретации
Как работят подозрителните прочити, параноидните интерпретации?
Параноидните интерпретации работят с потенциала на тайната, с мита за скритото знание, с удивителните подобия, всеядните аналогии, асоциативните автоматизми, прекомерните обобщения...
Водещата идея, изгарящото подозрение е, че светът е криптиран и задължително трябва да бъде разгадан, отключен. Криптоисторията е паранаука, край която успешно поминуват хора със силно въображение и набедени изследователи. Криптоисторията изповядва вярата в съществуването на някаква висша тайна, чието разкриване ще ни изправи пред последната истина за всички неща. Тя ще ни покаже например, че цялото Възраждане е масонско дело и нищо повече.
Фигурата на „масона Раковски“ е ефект от подобни подозрителни итерпретации. Резултат от усърдна работа в областта на криптоисторията.
По отношение на белите биографични петна работи техниката на фикционалното дописване. Пребиваването в определено „тъмно“ място се свързва с желано събитие – посвещаване, участие в работата на определени ложи и пр. Логиката е – щом е бил там, няма начин да не е станал зидар, да не е работил като зидар. За престоя му във Франция Митко Иванов пише в книгата си „Свободното зидарство в България“ – „Предполага се, че през това време той се сближава с франкмасонски братства“. Нито „предполага се“ означава сигурност, нито „сближава се“ означава акт на посветителство.
Друг пример откриваме в книгата на Евгений Сачев „Въведение към историята на организираното масонско движение в България до 1940 г.“ Ето твърдението – „Георги Стойков Раковски също е бил масон – член на масонски ложи в гр. Белград и в гр. Букурещ. Има податки, че е бил посветен за масон първо в гръцка ложа, а после е членувал в ложата „Али Коч“. Какви са тези „податки“, кой ги е подал..., така и не става ясно.
По отношение на чудодейните избавления се прилага техниката на тенденциозно обоснованите хипотези. Обичайното обобщаващо заключение е – „Кой друг ще го спаси, ако не братската помощ!“ Това е вездесъщият образ на „невидимата ръка“, която спасителски се мярка в съчиненията на различни съвременни интерпретатори. Тази невидима ръка го спасява от затворите, помага му да си стъпи на крака след всяко злощастие, да стане „крупен предприемач“ и пр.
По отношение високото ниво на създадените контакти работи принципът на прекомерното обобщение. „Щом се познава с такива високопоставени хора, то това неизбежно е по линия на масонството.“ Раковски наистина притежава широко признат публичен авторитет, но той не е задължително обвързан с масонството и с братските контакти.
Да отбележим факта, че към редица фигури, свързвани по един или друг начин с масонството, той се отнася изключително критично. Такива например са княз Адам Чарторицки и Михаил Чайковски. Внимателният прочит на текстовете сочи, че за Раковски те са фигури, свързани не толкова с братска кауза, а с „поляшкая тайна политическа пропаганда“, която мечтае да обърне българите в католицизма. Тъй като не знаят за „тайная машина поляков“, българите се водят подир нея като „жълти телета“ (статията „Начало движения католицизма в Българии и днешно му положение“).
По отношение на възможната семантична мрежа „масонство“ в самото негово творчество може да се каже, че тук основно действа принципът на хипертрофиралите подобия. Едно нещо прилича на друго нещо, следователно те са едно и също. Щом има „тайна“, масонска е. Щом има „храм“, масонски е. Щом има „братство“ и производните му, масонски са.
„Тайната“ в текстовете на Раковски не е непременно тайната на масонството – контекстуалният анализ ясно го доказва. Това е тайната на всемира, на нощта, на провидението, на различни съзаклятнически общества, прорязали смутния и невротичен ХIХ век.
„Храмът“ не е непременно масонският храм на хуманността, а по-скоро е храмът на народното просвещение и духовното просветление. „И в Мъдричин храм просвещения мала една свещица и аз запаля“, пише Раковски в писмо до Иван Мавриди. „Мъдричин храм“ е храмът на знанието, на просвещението – универсален код на времето. Да уточним, че в лексиката на Раковски „мъдрица“ е знанието. Думата „храм“ препраща преди всичко към каузата на родолюбците, които „са се решили да храм всеобщаго просвещения в България съставят и съзидаят“.
„Братството“ също е образ, доминантно свързан с националния проект, със споделената кауза, с топлината на приятелството, с верността към клетвата. Той не препраща задължително към масонската общност и отношенията, установени в нея.
Да отбележим в този контекст и факта, че не във всички източници масонството на Раковски се представя като несъмнен факт. В книгата на Димитър Ведър „Свободното зидарство“, издадена през 1938 г., неговото име отсъства от списъка на заслужилите български масони.
Квазиизточниците
Какви са източниците, с които се борави при въдворяване на Раковски в масонството? Това са квазиизточници, работата с които също може да се диференцира и типологизира.
Първият подход е препращането към стари публикации, чиято истинност не се оспорва, а се приема на доверие. Примерно – в книгата на Величко Георгиев „Масонството в България“, 1986, се посочва, че Раковски е масон на основата на различни публикации – „В някои масонски източници се сочи, че до Освобождението масони са били Г. С. Раковски, А. Кънчев и др. дейци на националноосвободителното движение...“. Какви са основанията и доказателствата в цитираните масонски публикации, така и не се обсъжда.
Вторият подход усилва ефектите на първия – тук вече се работи с цяла верига от обобщения, несигурни източници и авторитети. Ефектът отново е безкритична мултипликация на едно вече натурализирано значение. Твърденията от типа „Както е казано...“; „Знае се...“ и пр. са пословични.
Третият подход предполага боравене с откровени фалшификати. Такъв е случаят с „открития“ преди няколко години „масонски“ ръкопис на Раковски. За част от „публиката“ очевидно няма никакво значение, че това е откровена плагиатска компилация. Че е доказан фалшификат с претенция да добие статут на откровение.
В един момент на него започват да се позовават като на сигурен документален източник. Точно това се случва в книгата „Летопис на масонството в България“, 2017 г., на Румен Ралчев и Недю Недев, където причастността на Раковски към Братството е обоснована именно чрез „авторитета“ на тази публикация.
٭٭٭
Какъв е изводът?
Раковски може наистина да е бил масон. Редица обстоятелства правят напълно възможна подобна хипотеза. Но докато липсват конкретни следи и годни доказателства, всичко ще си остане в сферата на хипотезите, измислиците, патетичните фалшификации, заклинанията към „непатриотичната“ история, която нищо не разбира от тайни истории и високи посвещения.
„Истината се никоги не покрива за всегда; трябва един добър ден да я извади на бял свят“ – това са думи на самия Раковски, написани в предговора към „Няколико речи о Асеню Първому...“.
Чакаме с нетърпение този разбулващ ден!
Но докато тръпнем в очакване, да сме наясно, че не се намираме във времената на Прокопий Кесарийски, нито на Паисий, нито на Раковски... Трудно е днес да бъдем романтични разказвачи на приключения и екзалтирани наивници.
Криптонауките, херметическите изхвърляния са форма на колективна параноя, която удвоява социалната реалност чрез идеята за съществуване на друга „истинска“ реалност. Удвоява историята с някаква друга слабо прозирна История. Удвоява фактите с произвола на интерпретациите...
Преди да правим обобщения, е добре да познаваме изворите, да четем текстовете, да вникваме в контекстите. Те ще водят ума ни в правилната посока.
Видимият и невидимият градеж
Отвъд дебата за „масонството“ на Раковски е важно да проумеем, че той се е трудил с истинско майсторско вдъхновение на един огромен градеж, наречен „Свободна и достойна България“.
Воден от визионерските идеи на гръцкото просвещение за „двете Елади“, Раковски също работи с образите на две България – България видима и България невидима. Едната България е изчезнала в миналото, потънала е в руини, но това е небесната България на славата, на победите, на първенствата в толкова много области...
Именно за тази невидима България Раковски събира свидетелства, рови се в старини, издирва погубени книги, раздвижва бледи сенки... Обобщаващото понятие за всички тези свидетелства е „вещество“ – „Събрал съм досега няколко вещество и събирам“; „събирам вещество за наша повестница от разни стари списания“; „Аз като българин, трудих се доста и събрах от разни списатели вещество и им се пристойно отговорих на тия глупости с разсъдителний начин“.
„Веществото“ е Граалът на Раковски. То знае и вещае, то е неоспорим свидетел на отишлото си. В него се сплитат по чудесен начин сърцето и умът на изследователя патриот.
Раковски е митологът на невидимата България на славата. Той е търсачът на веществата, които вещаят.
Другата България е видима в настоящето на самия Раковски. Това е страната на вековното търпение и сълзите, на невежеството и прозвола.
„Дали ще осъмне и за тебе, сирота, бял ден?“ – пита се тревожно той в писмо до Петър Ранов от 1857 г. И целият му живот е влог в това разсъмване.
Нашето истинско масонско призвание е да имаме вярата, силите и таланта да продължим този градеж.
И това е значимото дело.
Това е достойното наследие.
Останалото не е мълчание, а шум.
Екзалтирани измислици.
