ЗАД НОВИНИТЕ

Разузнаването - 20 години по-късно
Интервю с ген. Т. Бояджиев

Разузнаването - 20 години по-късно

15 Ноември 2020

„Управляващите“ са избрани не да управляват, а да служат! Трябва да го научат, защото това ще се случи по един или друг начин.
Търпението не е безгранично!

Поздравления и за новите книги, адмирации за това, което правите и онова, за което сме говорили много и на страниците на списание Сигурност. Приносът на Вашия труд през годините води до ядрото на
разузнаването и като „професия с човешко лице“, и като „повече бъдеще, отколкото минало“ – а именно към приемствеността. Щом все още има възможност да разгърнем страниците на Вашите книги – не
мога да кажа, че приемствеността е прекъсната, но усещането за липсата ѝ е силно, не мислите ли?


Една от грубите манипулации след 10 ноември 1989 г., с тежки последици в много посоки, бе историята с отварянето на кутията на Пандора – досиетата. Много съм писал и говорил на тази тема. Като се започне с четирикратното ми излизане на парламентарната трибуна на 4 декември 1990 г. в Седмото Велико народно събрание, та до ден днешен. „Темата“ бе зачената в грях и от раждането й до днес се използва в грях! Едно от пораженията бе именно прекъсване връзката между поколенията.
„Старите“ ни изгониха, младите бяха лишени от възможността, отчитайки новите условия, да надграждат над това, което можеше да се използва „на ползу роду“. Именно това стана и причината да се хвана да пиша и да не спирам. Защото и древната латинска мъдрост го е казала – „Казаното отлита, написаното остава“. И все още не отмира надеждата, че това, което не успяхме лично да предадем на наследниците си, може би макар и частично, ще бъде осмислено от някои от тях по това, което им оставяме като написано наследство.
И докато мотивът за написването на първата книга – „РАЗУЗНАВАНЕТО – 20 години по-рано“ бе чрез разказа на бивши конкуренти и противници от двете страни на стената да се види, че това
е достойна професия с човешко лице, целта на новата книга – „РАЗУЗНАВАНЕТО – 20 години по-късно“ е да покаже, че разузнаването е повече бъдеще, отколкото минало, защото Студената война все още не е история. Кралят умря – да живее кралят.

Научихме много за разузнаването от двете страни на океана и от книгите Ви, и от рубриката, която заедно създадохме в списание Сигурност – „Един откраднат филм“, но мястото на България върху
сложната геополитическа маса днес къде е или по-скоро къде трябва да бъде днес, за да има бъдеще?

Един от проблемите е, че новите „елити“, изредили се в управлението на страната през последните 30 години, не само не успяха, просто не се опитаха да използват оставения им „капитал“.
За да не съм голословен, ще го илюстрирам с примери от сферата, в която много или малко ме приемат като специалист – разузнаването. И имам предвид не само загубените и прекъснати връзки с ценна агентура, разполагаща с възможности да е ефективна и при новите геополитически условия, а по-скоро системните грешки, довели не до реформи, а до рушене, разграждане на системата за сигурност.
Какво постигнахме със закриване на резидентурите в Близкия Изток, особено на фона на радикалния ислям и тероризма? 
Станахме ли по-демократични като ликвидирахме цели разузнавателни направления? Или след като изтеглихме разузнавачите си от целия „демократичен“ свят и го разгласихме „с гордост“? Чудех се да се смея ли или да плача, когато, като главен секретар на МВР, приех японския шарже да фер в София, за да ми заяви (по поръчение на външното си министерство), че „Япония е демократична страна и очаква да
си изтеглим разузнавачите“ и от тяхната страна. Дълго се чудих дали дипломатът е сериозен или просто беше решил да ни се подиграе? И едва ли е повярвал, че не разузнаваме Япония, ако вече не беше научил, че сме си закрили научно-техническото разузнаване. А може би целеше точно това – евентуално да получи потвърждение, че сме направили и тази глупост.
Даже новите ни партньори не можеха да повярват, че сами „си вадим очите и си режем ушите“ (цитирам думите на висш представител на ЦРУ на среща с български вицепремиер, отговарящ за двете силови министерства в коалиционното правителство на Димитър Попов).

Все пак: Какъв „капитал“ бе оставен „в наследство“?
В сферата на новата глобална заплаха – тероризма. Още през 70-те години на ХХ век, т.е. по времето на „зрелия социализъм“, с активното съдействие на българското „комунистическо“ контраразузнаване, беше пречупен гръбнакът на левичарския тероризъм във ФРГ (Западна Германия).
Почти по същото време НРБ и Австрия подписаха договор за сътрудничество в битката с тероризма. Партньорите ни във Варшавския договор и конкретно ГДР ни упрекнаха, че се опитваме да го играем „неутрално“.
Последва подобен договор с Гърция и тогава вече с тревога се чуха критики, че сме тръгнали (без санкция) да се договаряме и с членове на НАТО. Месеци преди 10 ноември 1989 г., със знанието на Петър Младенов (тогава външен министър), по конкретен повод бе осъществен първият контакт с ЦРУ, но с договорката, че случаят няма да се докладва на най-високо ниво. Тодор Живков вече бе атакувал Младенов, че е много сговорчив с американците.
Пак по това време, информация от българското разузнаване спаси живота на ръководителя на Либийската джамахария полк. Кадафи при операцията „Елдорадо каньон“. Непосредствено след промените, докато
службите все още, макар и по инерция, продължаваха да изпълняват предназначението си, малко преди авантюрата в Ирак, известна с кодовото наименование операция „Пустинна буря“, беше разкрита подготовката и предотвратено остро мероприятия (ракетно нападение над американското посолство в София) от международна терористична група, създадена ад хок и включваща японка, филипинец, арабин, палестинец и финансирана с наркодолари от Латинска Америка. Налице бе неоспоримо доказателство за появата на „Черен терористичен интернационал“. Столицата на България стана фокус на пряко сътрудничество на разузнаванията на пет държави. И какво от това? Научихме ли си урока? Какво направихме всички, за да не се случи десет години по-късно трагедията на 11 септември 2001 година? Очевидно не можем да разчитаме сигналите.

И особено важно. На 8-10 април 1992 г., под патронажа на българския президент, в София се събраха на безпрецедентна среща отговорни представители на 29 национални разузнавателни служби, за да обсъдят една тема – „Студената война свърши. Сега накъде?“
Всичко започна в София. Последната българска инициатива в тази област бе на 7 октомври 1996 година. Това бе денят, в който Генералната асамблея на ООН с едноминутно мълчание отбеляза убийството и отдаде почит на паметта на Андрей Луканов, а българският министър на външните работи (Георги Пирински), в речта си от името на България, за първи път постави от тази най-висока трибуна и въпроса за необходимоста от сътрудничество и в сферата на разузнаванията в битката с общите злини и опасности.
Спирам с „наследството“, защото от тази инициатива, та до ден днешен, освен разграждане на службите и козметични „реформи“ не виждам разумни инициативи и действия.

Един последен пример и въпрос. Как при този конкретен актив на нашата страна в тази област, България не само не бе между инициаторите, не само не бе и между поканените, но не бе и допусната до членство в създадената през 2019 г., по инициатива на френския президент Емануел Макрон, нова важна структура - Intelligence College in Europe - междуправителствена общност извън и независима от Европейския съюз? В нея членуват 66 разузнавателни служби от 30 европейски държави, представени на високо ниво: 30 директори на служби, 9 национални координатори и 13 представители на европейски институции. На 26 февруари 2020 г., 23 държави се срещнаха в Загреб, за да подпишат документ за намеренията, с който се формализира и узакони създаването на новата институция. Няма да ви изреждам държавите, подписали този документ. Важното е, че България не е между тях!?!

Какво е станало от тогава до сега, не знам. Дай Боже да сме получили поне статут на наблюдател, макар и без право на глас, но с възможност да се присъединим на по-късен етап.

Като един от доайените в Клуб Сигурност – на прага на 10-тата годишнина на каузата ни и общите усилия да бъдем все повече с „очи за България“ и да съградим този така необходим ни за оцеляването БРОД
– как бихте обобщили този период? Устоя ли на времето и мантрата на Любо Шопов, че „Единственото сигурно нещо в България е списание Сигурност“?

За съжаление, оптимизмът ми сериозно ерозира. Народната поговорка „Като ми пееш Пенке ле, кой ли те слуша“ продължава да действа. Очевидно е, че е крайно време за промяна на статуквото.
„Управляващите“ са избрани не да управляват, а да служат! Трябва да го научат, защото това ще се случи по един или друг начин.

Търпението не е безгранично!


През 2000-та година се появи книгата „РАЗУЗНАВАНЕТО“, за която доайенът на източните разузнавания, „човекът без лице“ – ген. Маркус Волф, написа в предговора: „Тази книга е уникална не с факта, че авторът ѝ е българин, а с това, че е успял да събере в една книга споделения разказ за житейския път и размислите за бъдещето на водещи „професионални шпиони“– трима ръководители на американското разузнаване, двама на руското, на английското, френското, хърватското и българското. Едно разширено издание трябва да бъде
приветствано и в този смисъл аз му желая успех”. Така след двайсет години от нейното отпечатване излиза новото ѝ издание, а в „изпълнение“ на пoжеланието н а ген. Волф – с е появява „РАЗУЗНАВАНЕТО – 20 години по-късно”.
И ако първата „РАЗУЗНАВАНЕТО – 20 години по-рано“, имаше като основна цел да утвърждава, че „Разузнаването е достойна професия с човешко лице“, то „РАЗУЗНАВАНЕТО – 20 години по-късно” – трябва да показва, че „Разузнаването е повече бъдеще, отколкото минало“.
Едно от най-големите достойнства на новата книга е фактът, че в това начинание активно участва големият и достоен български генерал Кирчо Киров, който отговаря на многоот въпросите, които си задавате и досега не получавате отговор. Ще се срещнете и с неговия дългогодишен колега посланик Павлос Апостолидис – шеф на гръцкото разузнаване и контраразузнаване, любимия руски ученик на „шпонина на ХХ век“ Ким Филби – полковникът от резерва на руското разузнаване проф. Михаил Богданов, шефа на унгарското научно-техническо разузнаване полк. проф. Жолт Кохалми и „повелителят на СРС-тата” и създател на американския Музей на разузнаването Кийт Мелтън. Става дума и за шефа на Мосад Шабтай Шавит.

   Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без разрешение от редакцията на БРОД за България

на горе