Вход
Монах и воин. Дякон и рицар. Духовник и революционер. Светец и държавник. Хоругвоносец и стратег. Аскетичен и решителен. Ангелогласен и хладнокръвен. Великодушен и безкомпромисен. Безстрашлив до дързост. Постоянен до невъзможност. Стоик. Нечут характер. Тънък и строен. Очи сиви, почти сини.
Главният Апостол на цяла България.
Българският Христос.
Роден из цял океан унижения. Из 500 години страдания, жестокости, кръв, смърт и гибел.
Спасителят, който спаси нас. И ни спасява. Въпреки нас.
Той е нашата мярка за всички неща: за историята, за времето, за миналото, за бъдещето, за държавата, за народа, за човека...
А с каквато мярка мерим, с такава ще ни се отмери...
Част първа
1. Не знам какво учат децата днес за Левски. Но преди ни разправяха как през 1864 г. на връх Великден (демонстративно, едва ли не) Левски отрязва своите коси на йеродякон, хвърля расото, отказва се от Бога, отрича се от вярата, открадва коня на вуйка си и – право в Легията на Раковски. Така от монах се превърнал в революционер и от Дякон Игнатий – в Апостола на свободата. Защото (казваха) израснал, узрял и прозрял, че „Свободата не ще Екзарх, иска Караджата“. Изглежда ефектно, даже зрелищно и най-вече – идеологически правилно. Ала това, дето изглежда правилно, не е вярно. Дълго време предпочитаха революционера, защото се самоласкаеха, че приличат на него, и на знамената си го слагаха, и още се кичат с името му, и за съюзник го провъзгласяват, и за алиби пред историята на него се надяват. Не желаеха и не желаят да проумеят държавника, защото Левски е отрицание на тези, дето се самооблъщават, че са държавници, и вършат обратното на това, което е казал, завещал и предначертал.
А до духовника, до духовната същност на Левски тъй и не могат да се докоснат. И понеже не го разбират, заобикалят го.
Левски не хвърля расото, не се отказва от Бога и не се отрича от вярата. Тъкмо напротив – в онази Възкресена утрин на Алтън чаир Левски като Христова жертва се поднася пред олтара на Свободата. Посвещава се. Защото свободата не може нито без Екзарха, нито без Караджата. Както България не отделя Дякона от Апостола. Който се е посветил на Бога и на Народа.
(Днес местността Алтън чаир е квартал на Карлово. Останала е само чешмата от 1868 г., вградена в нов строеж, а на дувара до нея – табелка, която ни обяснява какво се е случило тук).
Духовникът не си противоречи с държавника, нито революционерът – с духовника. Тези три същности са неотделими и неразделяеми. Без това триединство щяхме да говорим за някой друг, а не и за Левски. В това триединство е неговото постоянство, неговото безстрашие, неговата нравственост, неговият стоицизъм, неговата възвисеност, неговата мащабност, неговата безсмъртност, неговата святост.
Защото Левски не разделя, а събира.
2. В Наредбата и в Устава на БРЦК Левски е записал изрично, че в ръководството на всеки революционен комитет трябва да има свещеник. И това не е тактика, не е театър. Това е обричане.
„Заклевам се в Евангелието, в честта си и в Отечеството, пред Бога и пред честното събрание на съзаклятието, че от всичко, което ми се яви, няма да кажа и открия никому нищо до смърт и до гроб...“
Така започва клетвата на новооглашените, написана от ръката на Левски. Написал е и една „Забележка“:
„Новооглашеният ще се изправи пред една маса, на която има сложено едно Евангелие или кръст, един нож и един револвер, и ще си тури лявата ръка на сърцето, а дясната ще я вдигне нагоре, и ще следва да дума следующите думи, т.е. гореизложените“.
Левски събира на едно Евангелието и револвера, кръста и камата, вярата и свободата. За да се знае, че всеки, който се е захванал с народна работа, отговаря пред Бога и пред Народа.
Защото – ако не обичаш Народа, как ще служиш на Бога. И ако не си чист пред Бога, как ще служиш на Народа. И „Както Син Човеческий не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина“ (Мат. 20:28), тъй и Левски носи кръста на своето Апостолско себеотричане.
3. Това е то, Евангелието на Апостола:
„Гледайте, че ще бъдете отговорни и пред Народа, и пред Бога – близо е времето! И в Евангелието нали се казва: „Човече, трябва да работиш за народът си до смърт и всичко да жертвуваш за него. Там съм и Аз! Ако ти умреш, нали и Аз за теб се разпнах!“
„Не си народен! Виждаш злото народно и не го казваш, а чакаш го да порасне и убие народа!“;
„Нека това, което сме говорили и писали вчера, да е и днес пред очите ни, та да не ни се смеят хората в работите утре!“;
„На такива хора дай работа, които са разсъдителни, постоянни, решителни и великодушни. Едно от тия качества да липсва на водача на тая свята работа, то той ще я улайневи, както и да е. Длъжност ми е да го кажа, защото може и да умра“...
Левски отрежда „смърт, смърт и смърт “ за всеки, който „поиска да злоупотреби със служебната власт“; който „дръзне да вземе и най-малката част от поверените му пари“; който „презре и отхвърли предначертаната демократска република“ и я замени с „деспотско тиранска система“...
4. В Тефтерчето има комитетски сметки, стихотворението „На прощаване“, началните му думи на песните, които е обичал – „Сал за тебе мисля, мамо...“, „Искам, мамо, да те видя...“, „Сбогом, моя мила...“, а на стр. 54 е изписал с молив „Народе????“. Има и рецепти за всякакви болести, та да лекува народа от всичките му рани.
Всеки запис в Тефтерчето има своя история.
Ще ви разкажа само три от тях.
Първата история
На първа страница Левски си е преписал тропара във възхвала на св. св. Кирил и Методий „Яко апостолом единонравнии“. Преписал го е на 10 срещу 11 май 1872 г. в Букурещ, в дома на Любен Каравелов, който живее в Солаковия хан. Тук е била редакцията на „Свобода“ и „Независимост“. Тук пристига Левски в края на април 1872 г. и тук живее 3 месеца.
някога това е била пищна и красива сграда. Днес е една импозантна руина, свърталище на бездомници и наркомани. Няма го барелефа на Каравелов. Няма я ветрената мелница в двора, където Ботев и Левски преживяват една свирепа зима („Приятелят ми Левски е нечут характер...“). Дворът е в бурени, гробище на ръждясали коли... И сградата, в която е заседавал БРЦК, я няма, паметната плоча с барелефа на Левски е изхвърлена на боклука, а самият бронзов барелеф – откраднат.
Левски тръгва на 11 април, минава Дунава с „вапор“ при Оряхово-Бекет, пристига в Турну Мъгуреле на 13 април и продължава за Букурещ. Движи се с „вапор“, железница и каруци. Записал си е точно какво е похарчил за тези 3 месеца.
Комитетски пари: една пушка без патроните (540 гроша), една пушка със 100 патрона (774 гр.), една белгийска пушка с байонет (124 гр.), „сабя“ (434 гр.), „два дългогледа“ (540 гр.), компас (62 гр.), хартия за отпечатване на Устава на БРЦК и „червени корици“ пак за Устава (463, 22 гр.), букви за печатницата (1480 гр. – най-големият харч), абонаменти за в. „Свобода“ (652 гр.), „за вапор“ (60,5 гр.), за каруци от и до пристанището (65 гр.), за железница (27,4 гр.), за яташки къщи (21 гр.), за стария и новия печат на БРЦК (256 гр.), за сръбските военни правила (96 гр.) и т.н.
Свои пари: „на изпаднал родолюбец, който ми е помагал” (96 гр.) и на други изпаднали (30 гр.), а за себе си: „ризи, ботуши и вратовезка“ (175 гр.), „за подкърпование на обувките ми“ (10,5 гр.), „за балтон“ (96 гр.), за храна за 3 месеца (375 гр.) и… за цианкалий (66,28 гр.).
И още – 84 гроша „за три дни по Великден и в денът на св. Кирила и Методия.
Къде е обикалял от 11 до 29 април – не знаем. Но пристига навреме в Букурещ. На 29 април започват заседанията на БРЦК. Наредата, написана от ръката на Левски ще стане основа на Устава. На 16 юни 1872 г. Главният Апостол на цяла България полага клетва и получава от касата на БРЦК – мизерните „590 гроша вехти“. Това прави една пушка без патроните…
Наближава 11 май, празникът на Светите братя. А владиката Панарет (вуйчо на Венета, същата „мила ми Венето“, която още не е срещнала Ботев) е изолирал „нехранимайковците“ от БРЦК, не ги ще в храма и ги е оставил сами да си търсят и свещеник. Левски няма под ръка ни „Молитвеник“, ни „Часослов“. На помощ идва Любен Каравелов – струпал е той маса литература, захванал е книга за Първоучителите. Левски открива тропара в книгата на А. С. Князев „Святые рвноапостольные Крилл и Мефодий, просветители славяни влияние их подвигов на народное образование, как всего славянского мира вообще, так и России в частности“ (Санкт Петербург, 1866 г., великолепни офорти).
И на 11 май 1872 г., в градината „Оплер“ (пометена от мегаломанските строежи на Чаушеску) Главният Апостол йеродякон Игнатий отслужва Света литургия. Тук са всички „нехранимайковци“. Само Ботев го няма – запрян е във Фокшанския затвор. Присъстват румънски първенци, консулите на Русия и Сърбия и „за първи път се развява българското знаме“, пише вестник „Свобода“ на 13 май 1872 г. Събитието е импозантно. Три години по-късно в. „Знаме“ (9 май 1875 г.) Ботев ще напише: „11 май скоро ще бъде празник на нашата революция и на нашата свобода“.
Това е едната история.
Втората история
Троянският манастир. Тук, на 7 януари 1872 г. Левски създава първия в историята (не само българската!) монашески революционен комитет с председател – игуменът архимандрит хаджи Макарий.
В Тефтерчето , на стр. 72 има загадъчна записка: „Януари 7 в Троянския манастир... Гайдата – 105.58 гр.“.
Дълго време не знаехме що ще е тая гайда в тефетрчето и защо е толкова важна. Ето защо:
„Беше януари, Богоявление – свидетелства Иван Марковски от Троянския комит. – Сутринта захванаха да бият желязното и дървеното клепало и духовенството потегли от черквата „Св. Параскева“ към Осъма. Левски се вмъкна между черковния хор и изпя „Во Йордане“, с което обърна внимание на всички черковници“.
След падане Левски, йеродякон Партений и Атанас Хитров от Ловчанския комитет се мятат на конете и тръгват за Троянския манастир.
„Настъпи 7 януари – Ивановден – продължава Иван Марковски. – След обяд стана събрание, дверем затворением, в стаята на Хаджи Макарий, Левски отвори заседанието с прочувствена реч, даде нужните съвети и наставления. Апостола намери в братята монаси по-добър прием, отколкото се надяваше. На обратния път наближихме кръчмата на Аким Дренски, чу се благозвучният глас на гайдата. Всички влязохме. По желание на Апостола гайдарят изпя няколко стари народни и воеводски песни... Апостола като лъв рипна, та дръпна едно карловско хоро, после поръча вино да почерпи гайдаря, играчите и всички присъстващи, а той нито капка не накуси...“
Колко щастлив е бил Левски в тези дни, със своите братя монаси!
А ние потегляме от Троянския манастир към Гложенския, оттам – към Тетевенския Балкан.
Третата история
На последната страница на Тефтерчето е записал:
„Упокои капетан Иван от Търново между Братаница и Орта конак в Коджя Юрт между Тетевен и Златица, на 1867 г.“
С Иван Тодоров, наречен Капетан, са били заедно и в Легията, и в четата на Панайот Хитов.
В Тетевенския Балкан, посред пътя хижа „Бенковски“, на мястото обозначено от Левски, е паметната плоча на Иван Капетан. Тук е и един от най-угнетяващите спомени в съзнанието на Апостола.
Иван Капетан (останала е само една негова снимка) е първият български професионален актьор, играе в постановките на Войников, цели пиеси е рецитирал, и награда за таланта си от румънския княз Карл І е получил.
През 1867 г. пада в ледените води на Черни Вит. „Един от четниците ни се разболя – разказва четникът Васил Николов – падна, носихме го, падахме, той умираше и все молеше: убийте ме, бягайте. Казваше се Иван Капетан и понеже не можа да му се помогне, хвърлихме чоп – падна се на един четник, Кольо Турчина, който отсече главата му... Левски го опя, взе главата му, измия и я зарови под един бук“.
Така на 19 юли 1867 г. хоругвоносецът йеродякон Игнатий ще опее главата на един от най-близките си приятели, ще я измие в изворчето и ще я погребе… А в календара на българските светци Ботев ще го запише като „Иван мъченик“ заедно с „Васил Левски мъченик“.
5. Знаменосецът на Панайот Хитов не нарича себе си знаменосец, нито байрактар. А хоругвоносец. За него знамето със сърмения лъв и везаните букви „Свобода или смърт” е хоругва. Под хоругвата, под нейната закрила, всеки враг е безсилен. Защото тя е символ на победата на Христос над ада, дявола и смъртта.
За Левски жертвата за народа не е страшна. Защото тя не е смърт, не е гибел, не е край, не е тлен. Тя е „утеха и душеспасение“, „неописана радост и награда“, „святи Дар и от Бога венец“. Той изначално се е принесъл в жертва, обещал се е. „Аз съм се обещал на Отечеството си жертва за освобождението, а не да бъда кой знае какъв. Такова нали ми е предначертанието – не да видя себе си на голям чин, но да умра, братко!“. И още: „Преди да тръгна по тоя път, аз по-напред съм изпратил душата си при Бога“.
За Левски народната работата е свещена. Свободата е свята, а Освобождението на България е Възкресение. Възкресение на историята, държавата, народа и човека: „Не щат ли ни забележат в историята, която ние възкресяваме и й даваме нов век!? Не щат ли да ни поменуват по всичките черкови в българско, докато трае името Българин за това, гдето ний ще скъсаме веригите на България и ще извадим народа, с Благословлението Божие от Ада в Рай!?“.
Когато говори за правата на човека, Левски говори като европейски мислител. Но той не спира до тук. Той надгражда още една степен. Най-важната. „Днешният век е век на свободата и равноправността на всички народности“. Той не казва „равноправие“ – защото равноправието е състояние. Той казва „равноправност“ – защото равноправността е качество, неотменно присъщо на човека. Защото правата човешки са от Бога – „както е дадено на човека да живее от Бога“. Защото човекът има „Благословлението от Бога да бъде господар с всичките си права“.
6. „Чиста и свята република“ – това е идеалът на държавника Левски. Революционерът Левски отрежда „смърт, смърт, смърт“ за всеки, който „презре и отхвърли предначертаната демократска република“ и я замени с „деспотско тиранска система“.
Духовникът Левски определя бъдещата свободна България с една дума. Храм. И нищо по-малко. „Храм на Истинната и Правата Свобода“, „Храм на съгласието, братството и съвършеното равенство“.
Левски и пътя към Храма ни е предначертал.
Той гледа оттатък робството и отвъд Освобождението. Държавата България не съществува, Парламент няма, Оборище е далече, но Левски пише нашата най-първа Конституция. Защото като подредим принципите, изписани от неговата ръка, ще получим точно това – Конституцията на една „чиста и свята република“.
В тази държава народът „не дава подпора на глупци“, нито се влачи подир „хладнокръвни и мними родолюбци“. Народните водачи са „разсъдителни, постоянни, безстаршливи и великодушни“, гледат „народната работа повече от всичко друго“; не вдигат „глас за себе си, което е презряно от човещината за глупаво и най-просто нещо“; не присвояват нищо за себе си, не мълчат, кога виждат „злото народно“ и не чакат го „да порасне, та да убие народа“; не „разделят един народ на части“ с „неразбории, зависти и укори“; не предават, нито продават народната работа заради нечий чужд интерес; и днес вършат това, което са писали и говорили вчера, за да вършат утре онова, което пишат и говорят днес. Защото са отговорни „пред Бога и пред Народа“...
Тази държава е излязла пред времето. И нейното име „гърми най-бляскаво по цяла Европа“. Тя ни е предначертана от Апостола.
7. А ние?
Ние живеем някъде другаде, в държава антипод на храма.
И гледаме безучастно как негодници всякакви сквернят и плячкосват този Храм. Пък после се и чудим що сме я улайневили святата народна работа.
Част втора
1. Цялата стилистика на Левски е богословска:
„Трябва да се съветваме един други и да избягваме и най-малката гордост. Да не присвояваме за себе си нищо. На драго сърце да обичаме тогова, който ни посочи погрешките. Защото ако обичаме само ония, които обичат нас, каква е нам награда? Който иска да спаси живота си, ще го изгуби, а който изгуби живота си, ще го намери. Изпълни това, на което си се обрекъл. По-добре да не се обричаш, отколкото да се обречеш и да не изпълниш. Който ме отхвърля и не приима думите ми, има що да го съди. Словото, което говорих – то ще го съди в последния ден. Сега ценете и осъждайте. Аз ще съдя най-после...“
Кои измежду тези думи са на Спасителя, и кои – на Апостола?
Ако човек не е прочел ни ред от Левски и не е отгръщал Библията, няма да ги различи...
Това не е подражание. А служение. Отдаденост на Бога и на Народа. Една непоклатима конструкция – духовна и нравствена. Защо при Левски нищо не е случайно. Включително – монашеското име, което си е избрал.
2. Вече сме в Света гора Атон, на път към Иверския скит „Св. Йоан Предтеча“.
„Духовно да се развеселим днес/за паметта на новомъченика Игнатий,/ защото той надяна Христовата вяра като всеоръжие,/ и понесе смърт чрез бесило,/ използва го като стълба,/ и победоносно се изкачи към Христос Бог...“
„От силата и издръжливостта на душата ти, Игнатие,/ се смаяха нечестивците/ и в изумлението си зивикаха така:/ О, какво мъжество!/ Такова не сме видели у никого!...“
Тези песнопения не са посветени на Левски. А на новомъченика св. Игнатий Старозагорски. Неговото име носи Дякона.
Свети Игнатий (роден Йоан), още като дете отишъл послушник в Рилския манастир. Бил 15-годишен, когато турците убили баща му Георги (също канонизиран за светец), а майка му Мария, и двете му сестрички потурчили. Тръгнал за Света гора, но бил заловен и измъчван, и за да се спаси, обещал да приеме исляма. Изпаднал в жестока скръб, задето, макар и само на думи, предал православната вяра, отишъл в Атон и приел монашеското име Игнатий.
Девет години живял в пълен аскетизъм и се подготвял за своя мъченически подвиг. И се явил пред главния кадия на Османската империя, хвърлил чалмата и турските дрехи, и се възправил в черното си расо, и претърпял страшни мъчения. Обесили го на 8 октомври 1814 г. И както пише житиеписец „излетял от висотата на бесилото към небесата като белоцветна гълъбица“.
Само 23 години по-късно ще се роди Левски, който ще бъде запленен от подвига на св. Игнатий. В живота на двамата има няколко съвпадения:
Васил (бъдещият Дякон и Апостол) учи в пловдивското Епархийско училище, Йоан (бъдещият преподобномъченик) – също. Васил губи баща си на 14 години, Иван – на 15. Васил се замонашва на 21 години, Иван – също. Приемат едно и също име.
На 8 октомври 1814 г. в Цариград ще бъде обесен св. Игнатий (на 21 години). На 19 февруари 1873 г. в София ще бъде обесен йеродякон Игнатий (на 37 години).
Св. Игнатий е изобразен заедно с новомъчениците св. Евтимий и св. Акакий. Иконата се пази в Света гора Атон, в Иверския скит, зографисана е от атонския монах Доситей от Печ в 18118 г. Св. Игнатий е млад аскет, в черни одежди, в дясната ръка – иконата на Иисус, в лявата – кръста.
Иконата е обрамчена с 18 житейски сцени, разкриващи страданията на новомъчениците. На една от тях виждаме св. Игнатий на бесилото – изключително рядко изображение в православната иконопис.
3. „Занятието ми е да облекчавам положението на българите и аз обикалях, за да им давам упование. Възложиха ми да обнадеждавам цяла България“.
Него кой е обнадеждавал?
Народната работа „върви като жаба през угар“ – „днес наред, утре без ред, други ден – никаквата“. Едни не виждат по-далеч от горделивия си воеводски нос, куражът на други опира в рамките на Хатихумаюна, трети наричат обиколките на Левски „гламави работи“, четвърти сервилничат пред Русия, пети гледат към Сърбия. И не чуват геополитическото предупреждение на Левски: „Кой ли не иска да ги грабне българите, та да ме робуват во веки!“
Левски изповядва република, а Панайот Хитов ще го съветва изкусно:
„Това ний не трябва да го явявами и печатами, а да го държим за нас си. Ний трябва тайно да утвъдим републиката, а не да ни чуе светът и явно да изповядвами това“.
Девет години Апостолът обикаля язди, тича, прескача дувари, преброжда Балкана, спи по кърища и сламарници, ден и нощ, в студ, сняг, пек, калища и пороища. Под байонетите неприятелеви. Девет години. С една незараснала още от легията рана, що сълзи гной и го изпива. С тая рана ще отиде на бесилото...
Димитър Общи ще го обвини в самовластие. „Бай Димитър, че е заслужил в много неща за смърт – така е. Но прощава му се поради простотията му“, ще отвърне Левски.
Анастас Попхинов ще процеди: „Ще се изправя един път и ще те клъцна в челото, и няма да ме забравиш завсякога!“.
Поп Кръстю ще го обвини в „съмнителни потайности“ и „съсипителни следствия“, в „несмисленост, глупости и варварства“.
Ще го обвинят, че е присвоил пари! Него! Главният Апостол на цяла България никога не е поискал нищо за себе си. Освен: „Ще ви моля барем за едната пушка. Много ми е нужна, защото с нея някак с по-живо сърце ще извождам по пътя си. Може би да ми откупи живота още веднъж“.
„За пари и баща си продава“, ще каже Христо Георгиев за Дякона...
И всички, заловени след Арабаконашкото приключение на Димитър Общи, издават. Всичко. Човек по човек, комитет по комитет. С изключение на Васил Левски, Марин Поплуканов, Димитър Пъшков и Христо Ковачев. Другите са забравили: „Който не изпълнява клетвата, в кояо се е клел пред Евангелието, т.е. във вярата си и в честта си, той е най-низкият и гнусавият човек на светът! По-добре е за човекът сто години мъки честни, нежели да тъпче честта си и вярата си! Утре е ден и ще се каже на такъв: не си честен, не си Българин, лъжеш и в Евангелието“.
Това е било тогава.
4. А днес?
Един псевдописател го нарече „детеубиец“, „българоубиец“ и „еманация на нашата сатанинска история“; един социолог обяви Левски и Ботев за „момчета с девиантно поведение, които при други обстоятелства щяха да станат престъпници“; академични тоги наставляваха учителите да не „наблягат на личности като Ботев, Левски, Каравелов и Раковски, защото не са се ползвали с добро име в тогавашното общество“ за разлика от хаджи Иванчо, „с когото трябва да се гордеем, защото се издигнал на най-отговорни постове в Османската империя“, която била „И наша империя“, а Цариград бил „И наша столица“; и цяла орда деконструктори на българската Голгота вилнеят в олтара на народната памет с едната цел – да се намърдат в този олтар.
5. Ако сравним протоколите от турския съд и Евангелският разказ за съда над Христос, ще открием:
- че Понтий Пилат, прокурорът на Юдея не се отличава от Али Саиб паша (дивизионен генерал, министър на полицията, председател на Държавния съвет и на извънредния съвет, който съди и осъжда Левски);
- че първосвещеникът Йосиф Кайяфа, наричан „прочут лакей на римляните“ не се отличава от прочутия турски лакей хаджи Иванчо Пенчович ефенди (член на Върховния съд и на Държавния съвет на Османската империя, най-приближеното лице на Мидхад и най-пръв мидхадов шпионин и доносник – лицето, което Вазов по достойнство и заслуги би причислил към триадата „ подлецът, шпионинът, мръсникът“);
- че Синедрионът осъжда Иисус мълниеносно и панически, и турският съд осъжда Апостола – набързо и панически;
- че и едните, и другите завършват разследването с едни и същи думи: „И той не проговори за нито едно нещо. И изобщо той отказа да спомене някакви имена и лица“;
- че едните тичат при Понтий Пилат – да потвърди присъдата, а другите чакат потвърждение на присъдата от султан Абдул Азис;
- че в 15-ия ден на месец нисан 3793 г. разпъват Христа помежду двамата разбойници, а в 20-ия ден на месец зилхидже 1289 г. обесват Левски и го хвърлят в Позорното гробище, при престъпниците;
- че „Тогава всички ученици Го оставиха и се разбягаха“, както пише св. Матей, а комитетските хора „и под земята да ги търсиш – няма ги“, както пише Христо Иванов Големия...
- „Прости им, Господи, те не знаят що вършат!“, ще извика Иисус на кръста; „Народе????“, ще напише Левски, а пред турския съд ще каже: „Нашите българи обичат свободата, но приемат я, ако им я поднесеш в къщите, на тепсия“... А под бесилото ще поиска от отец Тодор само едно – „Поменувай ме, отче, като йеродякон Игнатий“.
- на една дъсчица Понтий Пилат ще напише на еврейски, латински и гръцки „Иисус Христос, цар Юдейски“ и ще заковат дъсчицата на кръста; върху гърдите на Левски ще закачат лист хартия, на който е написана присъдата на турски, еврейски и български (из спомените на Пешо Танчев, публикувани през 1936 г. във в. „Мир“).
- и както после ще продават късчета от кръста Христов, и със страданието Христово ще търгуват – за опрощение на греховете, тъй в оня необичайно топъл февруари заптиетата ще режат парченца от въжето на Апостола и ще ги продават по два гроша – против уроки...
И няма нищо удивително в това повторение. Целият живот на Апостола, неговата гибел, неговата саможертва и неговата безсмъртност следват земното служение на Спасителя. Който е Пътят, Истината и Животът. Йеродякон Игнатий, главният Апостол на цяла България, и за миг не се отклонява от Пътя, не предава Истината, нито я продава, но полага Живота си заради нашето Спасение.
София е призрачен град. Единствената прилична сграда е мютесарифският конак. Тук съдят и осъждат Апостола, докато виковете на продавачите на сирене се смесват с протяжните гласове на бозаджиите и симидчиите, а по обед топовен гърмеж възвестява на дюкянаджиите, че могат да спуснат кепенците.
Няма Военен клуб – има дълбок трап, ограден с дървени тараби. До трапа са артилерийските казарми – в подземието е тъмницата на Левски. Няма паметник на Царя Освободител – има запустели бостани и дъсчени бараки.
Няма Българска академия на науките – там клечат турски кафенета, застлани с рогозки. Няма Народно събрание – там е римският некропол, обрасъл в гъста акациева горичка. До него – останките от величествен православен храм XII в., изгубен завинаги. Отсреща – базиликата „Св. София“ в руини.
Помежду тях, на мястото на „Св. Александър Невски“ е „конският пазар“ – купували и продавали коне и конски такъми, пазарели се шумно, момчета разнасяли кафе, а когато имало екзекуция, оттук минавал пътят до бесилото..
Няма паметник на Апостола – там стърчи „черното бесило“.
На 200 метра е „позорното гробище“. Сега е парк Заимов.
3.На „позорното гробище“ хвърляли непогребани разбойниците и революционерите – обесени или посечени. И навсякъде из това мъртвило се въргаляли изгнили дрипи и човешки кости, а побеснели кучета ги влачели и ръфали. Там, всред свирепия вой на кучетата, незнаен българин изровил плитък гроб и положил Апостола помежду разбойниците. И белязал мястото с объл камък и кръстен знак на камъка. Да се знае. На третия месец след Освобождението този незнаен българин завел три жени на Позорните гробища – майката на Левски, сестра му и монахинята Евгения. И потърсили мястото, и заварили облия камък отместен. И намерили празен плиткия гроб. И нищо нямало там. И Апостола го нямало там. Нито златната му коса, ни късче от бялата му риза. Трите жени дали на добрия българин една жълтица и си тръгнали за към Карлово като най-щастливите хора под слънцето.
А цяло Карлово ги чакало с трепет, и всеки искал в неговото вино да умие костите на Апостола, и в неговото платно да го повие. И китки носели шарени, и бели божури и червени, и дъхав здравец, и чимшир от карловските дворове, и хоругва от черковата. И отецът ги чакал – със златен епитрахил и светото Евангелие в ръце.
И като ги видели да идат тъй весели, пък не носят нищо, заридали карловци и заплакали, и си рекли „От мъка безумни са!“.
Тогава трите им разказали всичко: и за отваления объл камък с кръстния знак, и за празния гроб. И като чул думите им, отецът отворил светото Евангелие, и прочел с глас висок и силен, туй, що пише там от памтивека – за трите жени мироносици, що отишли на гроба Господен, и заварили камъка отместен, и не намерили Иисуса в гроба, а намерили двама човеци в ослепителни облекла, и човеците им рекли: „Защо търсите живия между мъртвите!“.
А като свършил отецът чтението, камбаните забили празнично, иконите се засмяли, а хоругвите запели с ангелски гласове „Достойно ест“...
Това е само една легенда.
Не само. Това е онзи „святи Дар и Бога венец“.
От Бога. И от Народа.
Послепис:
И когато казваме Апостол на свободата, знаем ли какво всъщност казваме? Какво означава? Пратеник на свободата – това означава. Значи, Свободата е някъде другаде.
