В късна античност Белоградчишката крепост е част от отбранителната система на Римската, после на Византийската империя. Крепостта е доизградена от българите. Една от последните крепости (тогава с име Београд), завладяна от турците в края на 14 в. В периода 1805 – 1837 год. се преустроява за огнестрелно оръжие /под ръководството на френски и италиански инженери/.
…На 17 февруари 1904 год. за първи път Пучини поставя операта „Мадам Бътърфлай“ /по-известна тогава като Чо-Чо Сан/ в Миланската „Ла Скала“. В България за първи път е представена през 1924 год. Днес, със прекрасната инициатива „Опера на Върховете“ Чо-Чо Сан се яви на Белоградчишките скали…
…Древната крепост, смирена в мъдрата си величественост, прегърната от залеза и някак.. бащински, пренебрежително ни приемаше тази вечер, сякаш Божествена длан, в която ние нахлувахме, възбудени от суета и интелектуален шовинизъм… Пълзяхме като шарени мравчици сред скалните богатири и вселенската безбрежност. Пиещи „Кока кола“, дояждайки кебапчето с пластмасова виличка… Или потъващи в дима на поредната скъпа цигара суетност…
Токчета попаднаха между камъните по калдъръмения път, пот пробиваше под мишниците на цветно „Версаче“ и с нежна агресия доминираше над надменното ухание на шанела – уморено смирен от стотиците стъпала, които се оказаха задължителни, за да достигнем върховете…
А се оказаха задължителни, защото към „Върховете на България“ за „Мадам Бътърфлай“ се бе отправил и негово превъзходителство – посланикът на САЩ. Не зная кой „PR“, съветник или велик сановник бе решил, че точно тази откровено антиамериканска опера на Пучини /въпреки, че авторът на драмата е американски писател/ е точното място, което трябва да посети високопоставения чиновник на новата /в сравнение с всичко наоколо/ империя.
…Хълмът прие /за поредна вечер/ предизвикателството…
Снощи за „Набуко“ – тук, на българските висоти, се вееха над крепостта знамената на Великобритания и се решаваха вавилонски и еврейски отношения и съдби… Днес, един млад американски офицер, акостирал с кораба си в пристанището на Нагасаки /50 години преди Хирошима/, оженил се за 15-годишно момиче /гейша/ и отплувал „нататък“.. оставяйки Мадам Бътърфлай с новородено /от него момче/.
…Сюжетната линия, доминирана от майсторските гласове на изпълнителите и виртуозното звучение на оркестъра под купола на новата луна, сякаш допадна на Балкана, възвисил се към Родното небе тук, като вечна и непреходна стража на националното ни изначалие…
…Вчера акостираха корабите на Набуко, тази вечер американски бели кораби хвърлиха котва в дерето /отляво/ на горната порта, където бе японското пристанище Нагасаки… Толкова океански не се бе чувствала никога българската планина, а първите три реда бяха платени от спонсори – нали все пак говорим за „Опера на Върховете“.. Интересно, всички присъстващи депутати, държавни чиновници и специални гости, бяха изпълнили точно тези редове…/спестили бяха и от „Опера на Върховете“ по 50-60 лева/. Усет /явно океански/ си имаха хората, даже за миг се мерна и шефът на финансовата комисия в Парламента /не ми се беше сторило/.. Голям бухал прелетя ниско над бойниците, сякаш за да провери постовете…
Оркестърът притихна и нежни камбани превзеха пространството. Смълчани хора в крепостта на България…
В очакване на битката видях как тихо тръгнахме нататък, към бойниците, и заехме местата си…Кон изцвили, а друг се изправи на задните си крака… Сбогувахме се с близките си – някой изкомандва тихо и вдигнаха въжения мост… Пропастта зейна отдолу и там нямаше никакво пристанище и никакви бели кораби на надеждата – само илюзии и пазар – покатерил се върху раменете на световното културно богатство чак до тук – Белоградчишката крепост на Българите… Гонг… Сюжетът трепна по дамските сърца наоколо, светкавица от фотоапарат проблясна в лицето на негово превъзходителство.
А Мадам Бътърфлай, изоставена от своя американски традиционен оперен любовник, си направи сепуко и самоотвержено се принесе тук – на старопланинското било в поредната жертва на нашите земи… Крепостта я прие като свой поданик, а публиката презираше американския офицер, като не знам защо се сети и за стъпалата, които трябваше да изкачи преди спектакъла, от съображения за сигурност… Чо-Чо Сан протягаше ръце към българското небе… Морският офицер притича съкрушен до малолетната си кървава любима… Оркестърът ровеше по сетивата – така някак си – както Пучини си знае и в интерес на истината – Планината също се трогна, месечината се сведе над хоризонта…
…Тогава от тъмното изплува невръстната 3-годишна рожба на Мадам Бътърфлай /вероятно местно дете – привлечено за статичната роля/. То объркано се огледа, после прожекторите го поеха – то вдигна американско знаме.., мина покрай мъртвата си майка, усмихна се /по инструкция/, застана срещу американския посланик /там, пред безплатните редове/…помаха ентусиазирано…
…Публиката диво аплодира…
………………………………………………….…................…….„Мадам Бътърфлай“ свърши……..................................
.....................................................................................Белоградчишките скали протягаха ръце към небето…
