ВРЕМЕ Е...

Проф. Чавдар Добрев: В търсене на познанието

Проф. Чавдар Добрев: В търсене на познанието
Aвтор:  Проф. Чавдар Добрев

09 Ноември 2023

 Преди две години, рано сутринта на 9 ноември, ни напусна изтъкнатият български интелектуалец проф. д.изк.н ЧАВДАР ДОБРЕВ. Под неговото перо в българската култура се родиха голяма поредица от класически научни студии за гениални поети, писатели, режисьори, актьори.

Завършил унгарска филология и журналистика в Будапеща, защитил блестящо кандидатска (докторска) дисертация по театрознание в Москва, Ч. Добрев посвещава част от своята творческа и научна дейност на унгарската и руската култури. Преди 1989 г. Добрев се утвърждава като литературен и театрален критик със своята богата ерудиция и безкомпромисна позиция. Той е сред онези български интелектуалци, които последователно воюват с догматизма и фалша, с роболепието пред силния на деня. По природа не принадлежи към ученити или творцити, които се дистанцират от обществените вълнения и проблеми. Обратното, дълбоко преживява всяко значимо обществено събитие, което нерядко превръща в основен импулс за размисъл и оценка. Любимите му поети – Ботев, Петьофи, Яворов, Ади, Вапцаров - го привличат както с мащаба на таланта си, но и с тяхната безусловна отдаденост на революционното преобразование, на борбата за един свободен и справедлив нов свят.

След промените Чавдар Добрев активно се включва в процесите, разгърнали се в лявото пространство. Като ляв интелектуалец (член на БСП) той пише множество статии и студии, в които, наред с анализ на съвременните реалности (национални и международни), настоява за преосмисляне на ролята на националната държава, а също и за приоритетното развитие на българската култура и литература. Вълнува се от провежданата политика на фалшифициране на истините за културните ни наследства, на опитите да бъдат заличени историческите спомени за културните родства. Посвещава блестящи страници на руската култура, а в политически план изтъква възловото значение на президента Владимир Путин за възхода на Руската федерация. Твърд привърженик е на Европа като Съюз на свободните отечества, на Европа от Атлантика до Владивосток.

От друга страна, за Чавдар Добрев основна задача пред лявата социалистическа идеология е осмислянето на категорията „свобода“ в приоритетния й ценностен смисъл. На остра критика подлага налаганата през второто десетилетие на ХХІ век тенденция в БСП да се ограничи свободата на мненията, като предупреждава, че тежненията към еднолично управление ще имат фатални последици за бъдещето на лявата партия. До последния си дъх твърдо вярва, че ще дойде ден, когато българинът отново ще гради своето свободно, суверено и проспериращо Отечество. Във връзка с втората годишнина от кончината на проф. Чавдар Добрев публикуваме откъс от неговата книга „Модерна проза: втората половина на ХХ век и след това” (2014).

РЕВОЛЮЦИОННОТО КРЕДО

НА ИВАН КОНДАРЕВ

Пролог

Белетристиката на Емилиян Станев не престава да ме вълнува с дълбокото си проникване в необозримия свят на човека и природата, но и в забранени зони на българския дух, в конфликтната същина на идеите, с които живеят неговите съвременници. Една от книгите ми, моя литературна и гражданска изповед, така се и нарича: „Забранените плодове на познанието. Емилиян Станев” (1982). В тази монография, която представлява синтез на естетическите и обществените представи, изповядвани от големия прозаик, да дам израз, наред с всичко останало, и на съкровеното си желание да открия себе си и своето разбиране за действителност и култура в контекста на голяма дискусия, която прозаикът Ем. Станев организира върху ценностите на човешкото битие.

За първи път тогава се осмелих да смесвам откровено, в един и същ текст, различни критически жанрове и почерци, да пиша, но от собствено име за неща, занимавали чувството и мисълта на писателя. По този начин вложих субективните си преживявания и оценки в суверенното пространство, сътворено от Емилиян Станев. В строг периодичен порядък се заех да осветлявам разказваческото изкуство на писателя с помощта на собствения ми житейски опит, да пречупвам неговите образи и ситуация през повярван от мен критерий за истинност и ерудиция.

От друга страна, познавах отблизо Емилиян Станев. В кафенето на Съюза на българските писатели (на ул. „Ангел Кънчев” № 5) неведнъж съм провеждал с него сериозни или анекдотично-занимателни разговори. В същото кафене големият прозаик обичаше да сравнява, с повод и без повод, моя ямболски корен и моето въодушевление като автор на критически текстове с поведението на любимия му млад герой Кольо Рачика. И аз, според него, като Рачика съм се родил с жилка на анархист. (Ямбол през 20-те години на миналия век е един от центровете на българския анархизъм. Тук е роден и се е формирал знаменитият интелектуалец революционер Георги Шейтанов – идеолог на анархокомунизма в България. През това време Ем. Станев вече довършваше романа си „Иван Кондарев” и беше проучил добросъвестно историята не само великотърновското анархистично движение, а и на анархизма в негови средища като Ямбол, Казанлък, Дупница или Кюстендил.) Винаги по време на такива разговори стоях нащрек, даже когато старият прозаик проявяваше благосклонно отношение към особата ми. Защото знаех отлично, че не бива да се доверявам сляпо на всяка негова дума: зад очилата ме гледаше проницателен, присмехулен и ироничен събеседник. Неговата спонтанност лесно можеше да подведе доверчивите и простодушни партньори в диалога.

В книгата „Забранените плодове на познанието. Емилиян Станев” отделих специален раздел на романа „Иван Кондарев”, поставяйки ударение върху образа на Иван Кондарев. Опитах се да вникна в неговото духовно развитие, в същността на левите идеи, които отстоява, в монолитността на революционното му поведение и характер, в пословичната му принципност и всеотдайност, които го извеждат до мъченически жизнен финал. Долових в този персонаж черти на личност, с която бих искал да успоредя своя мироглед и своята представа за служене на класата и народа. Не можех да проумея защо авторитетите на литературната ни мисъл се прехласват само по другия основен герой на романа Костадин Джупунов, а Иван Кондарев го оценяват хладно и отчуждено, наблягайки толкова назидателно върху качествата му на сектант.

Впрочем през периода, докато пишех монографията си за Емилиян Станев, като главен драматург на Народния театър предложих на директора Дико Фучеджиев да включим в репертоара драматизация и постановка на Емилиян-Станевия роман „Иван Кондарев”. Искаше ми се публиката да види в нова светлина облика на революционера и интелигента Иван Кондарев, да оцени факта, че и той притежава специфичен виталитет и етичност, характерно българско своеобразие и посветеност на „световната душа”. Фучеджиев, който безкрайно почиташе Ем. Станев, възприе с истинско съпричастие тази идея и направи всичко възможно група, съставена от режисьорите Крикор Азарян, Иван Добчев и художника Младен Младенов да подготви сценария. Спектакълът на Азарян и Добчев, според мен, беше творческа сполука.

Допреди няколко години смятах за себе си проблемът Емилиян Станев, и съответно Иван Кондарев, за преживян. Бях заявил вече преклонението си през този образ. Същевременно постигах и дистанциране от персоната му.Пишех за него, че е по-сложно изграден, отколкото се твърди в печата. На пръв поглед изглежда като ученик на Макиавели, предтеча на „стоманените хора”, за когото целта оправдава средствата, а всъщност „обосновава нова революционна етика, необходима в битката срещу държавната машина на буржоазията”. Отказва се от надеждите за небесно спасение, защото разбира, че „земята е единственото нещо, на което можем да се надяваме”. Умее да разграничи задачите на „близкия” и „далечния” човек, като проявява критично отношение към съвременността в името на бъдещата свобода. Непоклатим е в схващането си, че „главното е да сложим човека да живее в други условия” и пр. и пр.

Но в двете десетилетия на прехода след 1989 г., ситуацията, свързана с оценките на романа „Иван Кондарев”, се промени рязко. Романът започна да се интерпретира крайно тенденциозно от новата постмодернистична критика, която подлага на дълбока ревизия и отхвърляне въобще идеите на революцията, на лявата мисъл в българската литература. Най-вече в такива текстове персонажът Иван Кондарев се разглежда единствено като предвестник на сталинизма в комунистическото движение, само като синоним на ограниченото и сухо доктринерство, на фанатичното сектанство от 50-те години на двайсетото столетие. Иван Кондарев се натоварва с вини за упражнени много по-късно репресии, защото той бил идеологът на насилието в комунистическото движение, събрат на организатора на терора Пьотр Верховенски от „Бесове” на Достоевски.

Според мен такива характеристики са преднамерени и конюнктурно услужливи. От едно или друго изказване на героя, от състоянието му през един или или друг етап на неговото развитие се правят изводи, които уязвяват изцяло, нещо повече, унижават умишлено духовния ръст на Кондарев.

Зная, че културата на посткапитализма, която днес преживява развитие у нас, е крайно заинтересована да критикува, преработва, манипулира литературните шедьоври, чийто предмет на изобразяване е Септемврийското въстание: в лириката – великата поема „Септември” от Гео Милев, стихотворенията на Никола Фурнаджиев и Асен Разцветников, личността и творчеството на Вапцаров, а в белетристиката – „Иван Кондарев” от Емилиян Станев. Наясно съм още, че духовните наследници на персонажи от романа като Христакиев и Манол Джупунов, на фамилията Хаджидраганови, на Рогев и Абрашев, на братя Стоенчеви, на полковник Викилов, на Кантарджиев и други понастоящем реализират санкции върху революционното съзнание и действие от кондаревски образец.

Против възможността да се погледне по-обективно върху образа на Кондарев се обявяват и онези наши съвременници, които изцяло отхвърлят идеята на революцията, изцяло отричат насилието, включително и наложеното от обстоятелствата и историческите катаклизми насилие. Тези наши съвременници виждат в Септемврийското въстание изключително низ от грешки и провали, изключително авантюра на Георги Димитров и Васил Коларов, изключително последица от изпълнението на несъобразена с реалността директива на Коминтерна. На тях по-близки са им идеите, отстоявани в романа „Иван Кондарев” от персонажите Петър Янков, Генков и Кесяков, докато ролята на вездесъщ сатана на лявото движение се изпълнява от Иван Кондарев.

Разбирам, че по отделни въпроси днешните критици на литературен персонаж като Иван Кондарев могат и да имат основание. Но те „произвеждат” погрешни оценки, демонстрират неверни съждения във връзка с главните, структуроопределящи насоки и идеи на романа „Иван Кондарев”, изопачават герой от ранга на революционера септемвриец Иван Кондарев. Това наложи да се заема в тази публикация с доизясняване и допълнително осветляване на мнението си, на своята позиция към романа „Иван Кондарев” и едноименния му основен персонаж. Това е причината да потъна отново в атмосферата и детайлите на романа, да прочета с обогатен житейски поглед и познание отделните части на произведението (те са четири, събрани в две книги), да осмисля от нов ъгъл дискусията на идеи, каквато урежда белетристът, да оценя от актуален аспект сърцевината на романа и по-конкретно, доколко Иван Кондарев е метафора на политическия аморализъм, но и доколко придвижва исторически процеси, които през 20-те години на ХХ век се осъществяват в България с неумолимостта и обективната сила на крупен природен процес или явление.

Необходимо е да добавя, че и днес продължавам да отстоявам становището си за романа „Иван Кондарев”, разгърнато в монографията ми. На първо място обобщението, че в отличие от аналитичния подход, използван от Димитър Димов в „Тютюн”, но и от епически солидно пресъздадения живот на македонските българи в „Железният светилник” на Димитър Талев, Емилиян Станев моделира жанра „роман-дискусия”, в който прозвучават теми и състояния от борбата на идеите и идеологиите през ХХ век, вътрешно екстазният ангажимент с „проклетите” и „свети” въпроси, пронизали творчеството на Ф.М. Достоевски. Специфичното се корени в начина, по който писателят свързва пласта на жизнената логика и виталност с пласта на интелектуалната полемика.

Продължавам да смятам, че Емилиян Станев в „Иван Кондарев” за първи път в своето творчество разкрива многопластовно разбиранията си по основните проблеми на общественото развитие, и то в обеми на съвременната действителност. Героите на Септемврийското въстание от 1923 г. се оказват живи въплъщения на различните идеологически възгледи и позиции в нашето общество. Продължавам да държа и на съждението си за Септемврийското въстание като вододел в новата история на страната, на факта, че то се провежда в момент на тотална социална и духовна криза в страната, когато се поставят на преоценка фундаментални жизнени ценности.

Съхранявам общия контур на трактовката си върху образа на Иван Кондарев. И в новия текст показвам как макиавелизмът на героя се „комбинира” с идеята за новия революционен морал, проявил се в борба с буржоазната система и формите на буржоазната диктатура. Очертавам по-подробно схващането на Емилиян Станев за народа, принуден да възприеме формите на „отбранителна” съпротива срещу настъплението на господстващия обществен слой. Обръщам отново внимание на задачите на „далечния” и „близкия” човек, но и върху опита на революционерите християнската етика да престане да обслужва властта на „царе и патриарси”. И сега възприемам като определящи в романа двата полюса на идеологическата полемика Кондарев и Христакиев. И най-вече съображението за наличието на аморализъм при двамата: само че докато Христакиев е субектът, който допуска реформи единствено в границите на капитализма и безпощадната експлоатация, Кондарев ратува, бори се за реформи и промени отвъд границите на буржоазната система, отвъд закона на експлоатацията и заробването на духовния потенциал на обществото и личността… Ако Кондарев вярва, че човекът е роден в името на по-високи цели, за нормално осигурен живот и за щастие, Христакиев въобще не се надява на хуманизма: той атакува човека, който в неговите очи може да бъде само господари само роб; иронизира бунта на народните низини и техните представи за свобода на онеправданите.

И така, романът епопея „Иван кондарев” е летопис на подготовката и провеждането на Септемврийското въстание от 1923 г. По мащаби на замисъла представлява белетристично пано, което разкрива причините за трагическата съдба на българския народ и България през ХХ век. Бидейки страстен художник с неповторима сетивна дарба и възможности за богато пластическо представяне на живота, Емилиян Станев навлиза в лабиринт от проблеми и конфликти, които удостоверяват наличието на вътрешна гражданска война у нас през 20-те години, такава война, която презентира последиците от безотговорната политика на монархията и българската буржоазия, от загубата на национални идеали, от нарушаването на елементарни положения от гражданския договор между управляващите и народа.(…)

Писателят построява всъщност роман на идейните поражения, на политическата и етическата дискусия, за да заключи, че Септемврийското въстание изкопава непреодолима пропаст между буржоазния елит и народа, а не само между капиталистическия ред и ляво настроената интелигенция. В този контекст прозаикът има солидни аргументи, за да нарече романа на името на главния герой. Защото Кондарев е двигателят на революционния процес, негов теоретик и практически реализатор.

Обикновено българските романисти кръщават творбите си на основен проблем, застъпен в текста, или със символни знаци обобщават идеята. Димитър Талев нарича двата си романа – „Железният светилник” и „Преспанските камбани”, Димитър Димов назовава крупния си епос „Тютюн”, а Антон Дончев озаглавява своя роман с метафората „Време разделно”. В заглавието „Иван Кондарев” Ем. Станев влага също конкретен и философски смисъл. Той характеризира явлението народно въстание и революция, квалифицира битката между прогреса и реакцията, сблъсъка на моралните категории и историческата целесъобразност, на свободата и диктатурата. Романът „Иван Кондарев” като озаглавяване предоставя допълнителни възможности, за да се подскаже, че пътят към бъдещето се заплаща с изстраданата участ на индивиди като Кондарев.(…) Този именно персонаж, сравнен с останалите образи, преминава през кардинално значими етапи на вътрешно прозрение, които проверява в живота и за които заплаща в живота си (…)

Твърде симптоматично е до каква степен Ем. Станев, следвайки насоките на руския роман от XIX в., открива български координати и проекции на проблемите. Той прави героични усилия в стремежа си да синтезира историята на нравите, характеристиките на обществените слоеве в романи на Достоевски (формулировка на неговия изследовател А.А.Белкин). Според Белкин „идеологическият” роман олицетворява върховни страсти и изключителни събития, които излизат извън улеите на нормалността, за да се закрепят в акта на „престъплението”. Превръщането на идеята в страст е основа на такъв тип романистика.

Но ако Достоевски свежда въпроса най-вече до кризата на идеалите и морала, до разрушаването на личността в резултат на прекомерните й амбиции за свръхземно могъщество („Престъпление и наказание”), Ем. Станев много по-системно проучва мотивите на народа за разбунтуване срещу обществените несправедливости. Българският писател е наясно с грешките на революционерите и революционните движения, с преходите от народовластие към тирания, със замяната на свободата с аргументи на „тайната, чудото и авторитета”. Но въпреки това е готов да подкрепи народния бунт и няма намерение да го афишира като патология и голо престъпление. Иначе белетристът не крие аналогиите с типажи и ситуации в романите на Достоевски(…)

Иван Кондарев със своя дневник напомня за безнравствените идеи на Пьотр Верховенски или на Шигальов от „Бесове”. В същото време той достига до идеята за „престъплението” в резултат на дълбоки разочарования и лични поражения по време на Първата световна война; на изводи от масовата скотобойна на войници и армии, изпълняващи волята и интересите на държавната бюрокрация и световния капитал. Кондарев не прибягва до терористични актове като нихилиста Верховенски, неговото обезсърчение от съществуващия обективен ред кулминира индивидуални страдания и спомени за кошмарни сцени върху терена на войната. Най-важното, у Кондарев съзираме еволюция на мисленето и идеята за народна революция.

Тук бих искал да подчертая, че в една моя широкоформатна студия „Престъпление–наказание–катарзис” („Еретичният Ерос”, 2004 г.), аз разкрих такива страни от света на руския писател, които са значими и за светоразбирането на българския му колега. В тази студия ударението го поставям върху проблемите на насилието и революцията, на религиозната и революционната етика, на свободата и справедливостта, които занимават ума и сърцето на Достоевски, за да продължат да съществуват като съдбовно неповторими и в идейната съкровищница на Емилиян Станев (…)

Вярно е, че Иван Кондарев не притежава горещото чувство на Иван Карамазов да преживява тревожно антагонизмите на света, да поставя болезнено остро нерешените проблеми на човешкото битие, да гори на огън съвестта си. Иван Кондарев в това отношение е по-затворен, стегнат и външно неатрактивен.Но и той, в последна сметка, с вътрешна жар осмисля катастрофите на действителността, нейното „неставане”, подлостта и лицемерието на хората, както и техния робски инстинкт. В този смисъл той е по-рационален(…)

Вглъбяването в композиционните и структурни особености на романа показва, че Ем. Станев изследва психологическите и идейните резонанси от поведението на персонажите върху строго, едва ли не геометрически разчертано разположение на историческите събития. Този подход се проектира върху подготовката и провеждането на Септемврийското въстание, обвързано с цялостно репрезентиране на Гражданската война, разгърнала се в България. Така центрираният интерес към Септемврийското въстание се синхронизира с по-ранни етапи на същата Гражданска война – войнишките бунтове в края на Първата световна война и смазването на земеделското управление на Стамболийски през юни 1923 г.

С оглед на това авторът извършва дележа на творбата съответно на четири части: от юни до август 1922 г.; от август до края на септември 1922 г., с фокусиране на събитията от септември; от началото на юни 1923 г. до септември 1923 г., с фокусиране на станалото през 9 юни; септември 1923 г.

В първа част, която експонира фабулата и съдбата на персонажите, се включват и възпоминанията от войната и войнишките бунтове (този акцент откриваме също във втора част). Във втора част, чиято сърцевина са категоризирането на позициите и идейните фронтове, случването на заредени със символен знак произшествия се открояват все по-намаляващите се възможности за компромиси, допустими преди взривната ситуация на Гражданската война. Този извод е своеобразно звено между идеите, разгърнати във втора и четвърта част през един и същ месец септември от две поредни години в календара на българското развитие.

Трета част насочва към заговора на двореца и високопоставените военни и икономически кръгове за сваляне на земеделците от управлението на страната. Тук единичните прояви на индивидуален тероризъм се изливат в масов терор и убийства, а буржоазният интерес се трансформира в брутални актове на държавно осветения аморализъм. Последната, четвърта част, е продължение и кулминация на същата Гражданска войн, обявена от хората, виновни за участието на България в чуждестранни агресии и войни, обогатили се незаконно от страданията на българския народ, използващи средства на грубото насилие, включително арести, мъчения и екзекуции, щом трябва да се отнемат социални и човешки права от трудовите хора.

Както проличава, на сюжетно равнище се очертава профилът на социален роман с явно изразена политическа целенасоченост. Въпросът е в това, че тук идеологическата полемика се съюзява с проучване и анализ на вътрешни човешки състояния, че самата дискусия се накалява до бяло, че тя концентрира и психологическа напрегнатост. Тази констатация ме връща към разговор, който проведох с писателя в края на 50-те години. Във връзка с мой литературен опит, близък по жанр до разказа, Ем. Станев, през онова време редактор във в. „Литературен фронт”, се впусна да доказва как в България, за съжаление, липсват истински традиции и предпоставки за създаването на интелектуална проза и на „роман на идеите”. Как като народ сме прекалено земни и прагматични, което ни пречи да живеем автентично с духовните проблеми, да овладяваме духовни пространства, както това правят други култури през настоящия двадесети век. Сподели също, че през изминалите десетилетия на века у нас не се е усещало истинско предразположение към градския тип проза, която е бъдеще на българското литературно развитие. (…)

В този аспект, връщайки се към творчеството на Емилиян Станев, аз възприемам неговия роман „Иван Кондарев” като интимно начинание на големия художник да осъществи проекта – „роман на идеите”, да преодолее бариери, които тласкат българина, но и неговите творци към битоописание и пресъздаване главно на прагматиката на живота, чуждеейки се от бездните на човешкия дух (…)

Тази насоченост на темите и проблемите ме накара да откривам допирните точки между литература и политика, между жизнена прагматика и идеали. Дано в това си намерение да съм полезен на читателите, които се интересуват от знаменития роман на Емилиян Станев „Иван Кондарев” като кръстопът на общочовешки и национални идеи, на ожесточени диспути за еволюционното и революционното развитие, за света и България.

Източник: Поглед.инфо

на горе