ВРЕМЕ Е...

ЖЕРАВИ
ЛОВЦИ НА МИТОВЕ

ЖЕРАВИ
Aвтор:  Благовест
Снимка: wikipedia
09 Май 2025

В митологичния епос на българите от Волжка България Жеравът е символ на женското начало, на човешката душа, на Богородица (Умай) - пазителка на семейното огнище и предводителка на Небесното войнство - Воевода (ДжураБель, оттук е руското Журавль). На трьок български език (езикът на волжките българи, както и на аварски), жерав се произнася като "Турна".
Летописите на волжките българи твърдят, че на Богородица - Умай - Турна са кръстени град Търново и То(у)рино (Таур Ина - Царицата). Смислово значение - "Светилището на жеравите". Отново там се разказва легендата как около Търново жеравите с крясъците си предупредили воините на Аспарух за приближаващия враг и ги спасили от внезапно нападение и гибел. Затова местността и градът получили това име. На езикът, който говорим ние, то би звучало като Жеравна, макар че си имаме и още един град Жеравна.
В личната гвардия на Воевода (в стария български език думата е в женски род) Богородица - Умай има 40 бели жерава (гъски, патици в различните варианти на епоса), които се наричат УмайДжинки. Оттук, според волжките българи е името Амазонки.
Жеравът - страж спи на един крак, а в другия стиска камък. При най-лекия шум той интуитивно "трепка" и изпуска камъка, предупреждавайки събратята си за наближаващата опасност.
Закърмен с легендите на древния си род, дагестанският поет Расул Гамзатов пише стихотворението "Жерави'. Текстът по-късно е използван за създаването на известната едноименна песен.

Историята на възникването на песента "Жерави" е необичайна и е изпълнена със своето символично съдържание.
През месец август 1965 г., 20 години след завършването на Втората световна война, съветска делегация, съставена от дейци на културата участвала във възпоминателни мероприятия в японския град Хирошима. В делегацията бил и бъдещият автор на текста на песента, дагестанският поет Расул Гамзатов.
Един от паметниците, издигнат в центъра на Хирошима е на малко момиченце с жеравче в ръка. Създаден е в памет на японското момиченце Садако Сасаки, което било поразено от лъчева болест след бомбардировките на Хирошима. Детенцето повярвало на старата японска легенда, че ако направи хиляда бели хартиени жеравчета, неизлечимата болест, причинена от страшната бомбардировка ще отстъпи. Садако мечтаела да оздравее и започнала да сгъва жеравчетата ден след ден. Но времето не й стигнало и момиченцето починало през 1955 г. преди да успее да създаде заветното хилядно жеравче.
Трогнат до дъното на душата си от съдбата на японското дете, поетът Гамзатов изразява отношението си към войната в стихотворна форма.
Приятелят на Расул Гамзатов, поетът и преводач на източна поезия Наум Гребньов, превел текста на стихотворението, превърнало се в известната песен от аварски на руски език.
Стихотворението «Жерави» в оригиналния превод започвало с думите:
Мне кажется порою, что джигиты... (По някога ми се струва, че джигитите...)
Текстът бил прочетен от Марк Бернес, за когото войната, както и за болшинството съветски хора негови съвременници, била лична трагедия. Към онова време Бернес вече бил безнадежно болен от рак на белите дробове и интуитивно усещал, че тази песен може да стане за него прощална – негов личен реквием. Той се свързал с Наум Гребньов и му казал, че много иска да изпее песента, но има молба няколко думи в руския текст да бъдат променени. В резултат на редакцията «джигитите» отстъпили място на воините от всичките народи, загинали в тази страшна война, а аварската реч на общочовешкото слово, пропито със скръб и болка.
Стихотворението придобило смисъл на ВСЕОБХВАТНА МОЛИТВА.
За композиторът Ян Френкел войната също била лична тема. Стиховете и музиката не успели «да се срещнат» от първия път. Минали два месеца усилена работа, докато се получи желаният резултат. По-късно Ян Френкел си спомня: «...Веднага звъннах на Бернес. Той пристигна на мига, чу песента и... се разплака. Той беше сантиментален човек и често се случваше да се просълзи, когато нещо докоснеше сърцето му.» По време на записа на «Жеравите» Марк Бернес вече трудно се движи и на 8 юли 1969 г. синът му го закарва в студиото, където артистът записва песента. От първия дубъл... Записът става последния в живота му. Той напуска този свят след един месец и поставя точка в земния си път именно с тази песен.

"Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии." Матей 5:9

   Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без разрешение от редакцията на БРОД за България

на горе