БЪЛГАРИТЕ В ЧУЖБИНА

Иван Станчов - ние носим името му
България да я има

Иван Станчов - ние носим името му
Aвтор:  Снежина Мечева

22 Март 2022

Той просто помогна на мнозина да се почувстват обичани. Направи го – обичайки България.  Думите му: „Аз съм българин и вървя с народа си” казват всичко най-важно за него. 

„Колкото по-вървиш нанякъде, толкова по-си идваш на тука.
Защото Земята е кръгла….Едни си отиват, други остават да пазят.”

От филма „За къде пътувате” - режисьор Рангел Вълчанов

 

 

На г-н Иван Станчов с уважение и любов…от учителите по България.

Трудно е да говориш за човек, който за мнозина е бил учудващо различен, запомнящ се, който е бил опора, дарител, спасител, обединител и в крайна сметка най-вече Човек.  Мнозина споделиха прекрасните си спомени за г-н Иван Станчов след тежкия 24 ноември 2021 г., когато научихме, че сме го загубили. Не се чу лоша дума за него и не защото беше ангел, паднал на Земята. Беше си нормално човешко същество с окраските на всичко, което ни прави смъртни, а не богове. Но беше цветен човек и до него повечето изглеждахме сиви…

Иван Станчов беше до нас. Достатъчно дълго и всъщност - завинаги ще си остане. Ние носим името му: Българско училище „Иван Станчов” към Посолството на България в Лондон.  

Биографията на всеки обикновено казва по-главните неща. Но цялата истина за човека най-често е скрита между биографичните редове, където се таят спомени от делата.  Моите спомени са частица от преживяното с този човек и се надявам да бъда простена за това, което ще споделя. То просто е съкровено. 

За първи път се срещнах с г-н Иван Станчов през 1991 г., когато го посрещнахме официално в салоните на българското посолство в Лондон. Беше сложно време - разделно. Първите години на демократично управление у нас. „Сини” и „червени” полигони и борби.

Министерство на образованието току-що бе закрило българските училища  към дипломатическите ни мисии в чужбина – около десетина на брой. Създадени бяха предимно, за да се обучават в тях децата на дипломати и на служителите в държавните фирми зад граница. Нашето Българско училище  към Посолството на България в Лондон бе такова, основано през 1987 г. 

През 1989 г. бях назначена по молба на тогавашния посланик Димитър Жулев за преподавател на учениците от 1 до 5 клас  и в продължение на  две години работих прекрасно под ръководството на директора на училището, изпратен от България - г-жа Александра Костова. 

Когато излезе заповед, че училището се закрива  поради финансова невъзможност България да издържа тези образователни звена по света, г-жа Костова събра документацията, натрупана до този момент, и се завърна в България. Вратата на училището се заключи и бях убедена, че с моето учителство завинаги е свършено. 

По това време г-н Жулев бе отзован. За нов посланик в Лондон бе назначен г-н Иван Станчов – непознат за повечето. От самото начало – неочакваност! 

За втори път посланик ме канеше да преподавам в училището. Г-н Станчов, още в първата минута сподели откровено с мен собствената си история, за да го разбера по-добре. Навремето неговият прадядо – Яни Станчов, когато се установява от Берат (Албания) в Свищов, едно от първите неща, които прави като българин и човек с възможности, е да подпомогне училището, църквата и читалището. 

След години посланик Иван Станчов, който определяше прадядо си като българин от Самуиловото царство, ми разказа и друго. Къщата на Яни Станчов била най-внушителната в града. Тогава Свищов е европейски град, по Дунава плават  параходи, които свързват България със Средна Европа и така нахлува влиянието на цивилизования свят в поробената ни родина. Яни Станчов бил представител на Дунавска корабна компания в България. В неговия дом отсядал Васил Левски. И старият Станчов му дал униформа на корабното дружество, за да пътува незабелязан от турците по революционните си дела. 

В същия този дом по време на Освободителната война няколко пъти като гост на Яни Станчов и семейството му е отсядал руският император Николай II. 

Ясно е за какъв корен говорим, за какво кърдо…Тая кръв българска е текла в железни вени и е оставяла бразди от историята ни във внуците и правнуците на рода. 

И нашият нов посланик, здрава издънка на Станчовия род -  искаше същото. България да я има, и той  да допринесе за добруването й. Реши сами отново да си направим училището към посолството в Лондон, нищо, че държавата е абдикирала от тази грижа. 

Приех с неувереност – да бъда единствен учител по всички предмети на учениците от 1 до 8 клас. Боях се дали ще се справя, но не можех да откажа. И слава Богу – съдбата се оказа толкова благосклонна към мен. Заработих заради този човек и от мен зависеше да оправдая доверието му. А от него зависеха повечето неща. Често споделяше, че децата трябва да знаят не само за Ботев и Левски, а и за прадедите ни, които са работили в миналото за България, изучавали са чедата си по чужбина, за да се завърнат и да допринесат за България. Той тая нужда я беше изстрадал. 

Събираше средства от фирми и познати, за да има училището помещение, учебници, за да не заплащат децата такси. Министерството на образованието отказа да признава издадените удостоверения за обучение по роден език, макар да преподаваше същият учител, по същите предмети и учебници. Г-н Станчов отиде специално на разговор с тогавашната зам.-министърка, за да я убеди, че трябва децата да имат документ за правомерно обучение. Сподели ми, че била в синя рокля (цветът на СДС, който съюз той поддържаше), но не запомнил името й. Дойде си гневен от думите й. Казала му, че тя много добре знаела какви са тези училища в чужбина дето една учителка учи по всичко. Била категорична, че няма да се съгласи да признаят училищата в чужбина. Той я попитал: „А на село как се справяте?”. Тогава тя му казала нещо толкова обидно, че не искам да го повторя. Г-н Станчов ми каза: „Г-жо Мечева, за първи път в живота си имах желание да ударя тази жена…”. Този човек, възпитан по законите на най-доброто човешко уважение и протокол, който целуваше ръцете на нас, учителите, а и на децата в училище – да стигне до там…

Но Иван Станчов успя да постигне каквото искаше – в следващата учебна година удостоверенията ни за обучение не само на учениците от нашето посолско училище, но и на другите по света – оцелели, благодарение на родолюбиви посланици, вече се признаваха в България. 

Победа за всички – благодарение на Иван Станчов!

И така - всичко в посолството се промени. 

Явно имаше сред нас „висока” фигура. Не само на ръст (г-н Станчов бе наистина висок мъж и повечето го гледахме от долу нагоре). Но той с хората разговаряше, гледайки ги в очите – равен на тяхното ниво. При всички случаи бе впечатляващ. По един и същи начин разговаряше с учителите, хигиенистите, дипломатите, аристократите. Това благородство бе научено в семейството – в българското семейство на дядо и баща българи, семейство на баба френска графиня и майка американка. Някой си беше направил труда да изчисли, че в него 1/16-та е българска. Но тая шеснайсета се оказа най-яката кръв, на вода не стана.... 

Когато каляската от Бъкингам дойде, за да го вземе от посолството и да го отведе при Елизабет II, на която да връчи акредитивните си писма като посланик – всички ахнахме. Бе облечен в невероятна униформа, изключително аристократична и много подхождаща за великолепната каляска, която го отвеждаше в палата. Не бяхме виждали такова нещо. 

По-късно и самата кралица е била впечатлена (а това не е лесно да се постигне). Когато го запитва за красивото му облекло, той й разказва, че това е мундирът, с който неговият дядо – Димитър Станчов е връчил акредитивите си като български посланик във Великобритания на нейния дядо. 

От първия момент нашият посланик Иван Станчов печели по-различно отношение към себе си, което означава и към България. 

Когато посещава Британския парламент  и трябва да остави в почетната им книга свое писмено послание, церемониалмайсторът разгръща страниците на тази книга в началото, за да му покаже думите, които навремето там е оставил неговият дядо – Димитър Станчов, тогавашният посланик на България в Обединеното кралство. Само този факт стига, за да настръхнем, когато го споменаваме, и за да е ясно какво значи корен. 

Във Великобритания подобни неща се ценят с особен пиетет и г-н Станчов безспорно се е откроил, а с това вероятно е спечелила доста и българската дипломация. 

По-късно помолих г-н Станчов да участва в един филм на БНТ за рубриката „НеНосталгично”. Тогава в кадър той сподели, че имаме талантливи дизайнери и би трябвало българските дипломати да имат някакво официално облекло, което да носи национални черти и да е представително, за да се отличаваме. Явно този преживян случай с униформата на дядо му го е накарал да се замисли и да прецени, че бихме спечелили от нещо подобно. 

Кабинетът на посланик Станчов бе достъпен. На стената зад бюрото му имаше старо автентично революционно знаме, закупено от него на някаква пазар в чужбина. Сега това знаме е дарено на националния ни исторически музей в София. Там е и униформата, за която разказах по-горе. Там са дарени от него и още много скъпоценни експонати, съхранени от наследниците на рода. Безценни предмети – ордени, бижута и много други артефакти. Споделял ми е лично, че това дарение на България му е коствало неодобрението на някои роднини, но той е надделял. Всичко за България и заради нея. 

Г-н Станчов, за разлика от всички, не оценяваше хората по партийната им принадлежност – оценяваше ги по техните способности. Беше толкова достъпен и в същото време с човешкото си поведение внушаваше респект. Защото контактът с хората не бе фамилиарничене, а въпрос на висока култура и значителен финес. Това ни караше да се притесняваме от непохватността си и да се учим от него. Различаваше се по всичко. Превърна се в стопанин на посолството. Положи усилия да го разкраси. 

След възстановяване на училището се зае да имаме в посолството читалище и църковен параклис. В мюза зад посолството се разчистваха запустели помещения, за да се превърнат в обиталища на култура и вяра. Той осигуряваше всички най-нови издания на книги от България, лично ги носеше по самолетите. Имаше изложба на икони в посолството – авторите ги подариха за новия параклис. Донесе растения от градината си в Шотландия, за да се засадят в двора на мюза, където бяха църквата, училището и читалището и така малко да озелени и съживи обстановката на една площ, която се използваше за паркинг. 

Спомням си, че за една Коледа г-н Станчов организира всеобщ празник на децата от училищата на другите балкански страни. Искаше да сме заедно, да празнуваме и да се знаем. 

Голямото българско посолство в Лондон промени облика, донякъде и характера си. На приемите за националните празници се канеха всички българи.

Талантливи български студенти, спечелили места в най-значими лондонски университети, но нямащи възможност да се издържат в големия град – г-н Станчов ги прие да живеят безплатно в посолството срещу труд. Да отговарят за хигиената и да помагат на приемите (и тогава не достигаха средства за такива дейности). Той реши проблема именно така. И тези талантливи български младежи – днес са изявени творци по света. Благодарение на него. 

Една от тях бе Нели Димитранова – първата българка, обучaвана в Royal College of Art. Иван Станчов й възложи за един бал да украси стените на салона с огромни платна – от пода до тавана, които направиха посолството неузнаваемо. Дипломатите коментираха щастливо изненадани, защото така атмосферата бе далеч от казионното. Когато Нели трябваше да се дипломира на тържествената церемония в Алберт хол, а родителите й нямаха възможност да дойдат в Лондон и да присъстват – отиде той, българският посланик, за да почувства първата българка в този университет, че има бащинска подкрепа в такъв момент. 

След години, когато тържествено кръщавахме училището ни в салоните на посолството и в присъствието на г-н Станчов, на семейството му и на  видни гости – Нели нарисува негов портрет, за да остане завинаги в класната ни стая. Нарисува го по-млад, отколкото беше тогава. И сега съм щастлива, че така го видя. Всеки час ни гледа от стената – млад, красив, добър…

Училището процъфтяваше и се уголемяваше благодарение на грижите и доверието на българския ни посланик. С всяка година бройката растеше – 50,100, 120… В един момент станахме най-голямото задгранично училище в чужбина. Растеше и броят на българските училища по света. Но не се променяше отношението на България към тези задгранични училища, които съхраняваха младите като българи. 

През 2005 година Държавната агенция за българите в чужбина покани на едно събиране представители на български училища от цял свят.  За първи път се срещахме като непознати, но още от първия момент станахме близки. Приличахме си – по сила, амбиция, отдаденост. На тази среща липсваше  представител на Министерство на образованието. За тях ние не съществувахме. Запознахме се с колегите - преподаватели, казахме си важни и общи неща. Болеше ни най-вече за това, че не ни наричаха училища. В яда си заявих: „Наричайте ни Светилища тогава!”.  И това остана като максима. 

При едно от посещенията ми в МОН, за да поискам съдействие за училищата  ни, служителка плахо ми каза: „Но ние нямаме ангажимент към вас, защото не сте училища”. Какво да ми каже жената?  Тя се чудеше как да се справи с безумната ситуация, че сме факт – но неуважен. След години, същата мила жена - г-жа Руми Тошкова, ми припомни, че затваряйки вратата на кабинета й съм казала: „Дали ни признавате или не - нас ни има и ще ни има!“

Оказах се права. Когато г-жа Тошкова се пенсионира, наградихме я с Почетната грамота на АБУЧ, заради труда й и предаността й към нас. 

И на това се научихме от г-н Станчов – да бъдем признателни на всеки, който помага на делото ни, и да не го забравяме. Заради неговото дело и уважение – последващите посланици в Лондон също проявяваха грижа към училището, макар някои в началото да изпитваха известни съмнения. Но с труда си доказвахме не само на посланиците, а и на редуващите се министри, че посолските училища по света са стожери  и трябва да ги има. 

Иван Станчов знаеше колко е важно да има български училища по света. Самият той страдаше много, че през всичките принудителни години на изгнаничество по политически причини отвъд България не е можел да ходи на българско училище в чужбина, а и децата му не проговориха на български по същата причина. И това му тежеше. Тежеше му и незаинтересоваността на правителството ни към образованието на българчетата в чужбина. 

Но общностите зад граница, и на първо място учителите, бяхме непоколебими. Доверието в очите на нашите ученици ни задължаваше. И родителите го желаеха – децата им да бъдат българчета и да говорят на български. На 15 август 2007 година създадохме в пловдивския квартал Марково Асоциацията на българските училища в чужбина (АБУЧ) и се регистрирахме като българска НПО. Предната година нашите колеги от САЩ вече бяха основали Асоциация на българските училища в САЩ и ни предложиха по подобие на тях да направим всеобща асоциация на всички наши задгранични училища. Бяхме решени на всичко, за да „прогледнат” политиците ни.  Конституцията ги задължаваше да мислят за България и за българите отвъд нейните граници. Виждахме какво постигат поляци, руснаци, гърци, германци и др. за своите – желаехме и ние да го отвоюваме.  

Поискахме да се съберем отново в София – този път  в Министерство на образованието в присъствието на тогавашния министър – Даниел Вълчев. 60 души преподаватели, дошли на собствени разноски от различни държави, бяхме задържани пред бариерата на министерството, защото министърът давал изявление пред пресата как въпросът за училищата в чужбина щял да се реши. Пуснаха ни в залата след като той си беше отишъл. Операторите от телевизиите прибираха камерите си и слизаха по стълбите, по които се качвахме ние, за да си кажем болките и да „събудим” незрящите. В залата не бяха останали нито журналисти да слушат, нито оператори да заснемат силните ни аргументи. Ударите на негодувание понесе зам.-министър Кирчо Атанасов. Много му беше трудно да отговаря на въпросите ни, а искаше нещо да се промени за добро. 

Тогава, благодарение на тогавашния председател на Народното събрание – г-н Георги Пирински и на журналиста и общественик – г-жа Велислава Дърева отидохме в Парламента. Позволих си да позвъня на г-н Иван Станчов за подкрепа. Той вече не беше посланик, не беше и министър на външните работи. Беше се оттеглил от активна политическа дейност. Но през всичките години и след напускането на посланическия си пост, беше в непрекъснат контакт с нас. 

Наближаваше 80-тата си година и живееше в родната им вила във Варна.  Дойде при нас в София на тази първа наша масова изява пред българската преса и общественост, за да ни защити. Кадрите ги има заснети. Обърна се към г-н Кирчо Атанасов, за да му каже, че е очаквал на тази среща да види министъра ни. И когато заговори за училищата и учителите, просълзен каза: „Вие сте просто прекрасни… Президентът трябва да Ви даде най-високата награда!”    

От този момент за АБУЧ всичко се промени. Чуха ни! Най-после. 

Отново победа за всички – и благодарение на г-н Иван Станчов!

Г-н Иван Станчов, г-н Георги Пирински, г-жа Велислава Дърева станаха първите Почетни членове на АБУЧ. 

За колко много неща Иван Станчов беше пример. За възпитание, за патриотизъм, за преданост, за дарителство. Споменах за дарените скъпоценни неща на фамилията в Националния исторически музей в София – свидетелства за пътя на България през годините. Днес те са достъпни за всички, за да се учим от тях. На нас Иван Станчов дари най-голямото богатство – да имаме училище в Лондон. 17 години бяхме единственото във Великобритания (днес с филиалите си са над 70). Но най-големият и благороден жест бе даряването на фамилната къща на Станчови на България, за да се създаде в Морската градина на гр. Варна „Карин дом”. Нарече го на тяхна братовчедка – Карин, която е била с церебрална парализа, но през целия си живот е дарявала щастие на другите. Тогава у нас нямаше такова медицинско заведение за лечение на деца с най-тежки заболявания като церебрална парализа, тежък аутизъм и др. Той го направи! Станчов вложи цялата си енергия децата на България с особени нужди  (пръв въведе този термин) да имат грижа и подкрепа, за да се социализират и да са полезни. Ангажира унгарски и британски специалисти да дойдат в България и да обучат наши лекари как да лекуват децата ни. 

За да събере средства за дома, защото много дълго време държавата не ги подпомагаше, реши да изкачи връх Олимп. Малко преди да успее – падна и  счупи става. След това, когато се излекува, го покори, за да събере нужните средства. 

Художничката Нели Димитранова, доброволно направи логото на Карин дом – едно усмихнато слънчице на прозорец от синьо небе в къща с червени тухли. Девизът на „Карин дом” – Посланици на Доброто. И нашият г-н Иван Станчов беше такъв – посланик на Доброто. Отново дари нещо свое. Колко съвременни политици са го направили? Примерите сочат съвсем други подробности – уви. 

И ако някой си мисли погрешно, че г-н Станчов е бил охолен в материално отношение – горещо се лъже. На младини сам е работил в бар, за да се издържа като студент, вършил е много допълнителни дейности, за да помогне на семейството си. Беше вече на 80 години, когато след политическата си кариера се занимаваше с бизнес и ми сподели: „Аз още трябва да работя, защото съм работил на много места по света по малко и нямам осигурена пенсия…”. Не беше богат (не казвам, че е бил беден) – беше богат по дух …просто благородник. Когато учредиха наградата за дарителство „Евлоги Георгиев”, номинираха го за нея, поканиха го в Софийския университет на връчването, но не я присъдиха на него. А трябваше. Според мен…Беше поканил роднините си от цял свят да дойдат в София за това празненство. Но нашият тогавашен  председател на АБУЧ – д-р Боян Кулов, специално на него поднесе цветя и говори за заслугите му. 

Когато отдавна вече не беше посланик, г-н Иван Станчов дойде в класната ни стая точно в дните на своята 80-та годишнина. Направихме му празник в училището и за подарък му дарихме връзка летящи във въздуха шарени балони. Беше много щастлив – тръгна си с тях в едната ръка, а с другата (както вървеше в гръб към нас) повдигна шапката си високо за сбогуване и благодарност. И това е кадър, запечатан в съзнанието ни завинаги. Поредно доказателство за различното и цветното в този човек. 

Най-силният ми спомен е от последната ни среща, малко преди да навърши 90 години. Трудно ходеше, вече с бастун. Беше взел такси, за да дойде до училището да се видим и ме покани на обяд. Разпитваше за всичко – казахме си много неща. Някои ще запазя само за себе си. Беше щастлив, че училището се развива добре, че АБУЧ просперира. Бяхме му грижа, живееше с нас. Тогава за последен път ми целуна ръка…

Тази година – 2022-ра,  нашата Асоциация на българските училища в чужбина (АБУЧ) навършва 15 години. Постигнахме много. От първоначалното недоверие към нас много бързо нещата тръгнаха в друга посока – успешна. Училищата зад граница получиха закрила – държавата започна да ги съфинансира. Първоначално на проектен принцип, а по-късно станахме част от образователната система на България. Именно защото АБУЧ проправи пътека, по която после новите училища тръгваха по-лесно. 

И през всичките тези години продължаваме да следваме изключителния урок, получен от Иван Станчов – да работим с всички, без значение на партийната принадлежност, защото каузата ни е патриотична и национална. И до днес това ни поведение не остава безнаказано – уви. Опитват се да ни причисляват ту към едни, ту към други и на администраторите в сменящите се правителства като че ли най-трудно им е да следват джентълменството на нашия учител по благородство – г-н Станчов. Този човек, живял 47 години извън България и боледувал за родната къща, корен, земя – обичаше България повече от нас, които я имахме за даденост. Чужбината го бе направила космополит, но преди всичко той беше българин. И вярваше в България, искаше тя да се промени. Имаше много повече доверие и в хората, и в настоящето, и в бъдещето. А това, когато си по-близо до него, бе заразително. Пример бе. Образец бе… не само за българите. 

И ако има нещо, за което да се чувстваме удовлетворени – това е, че приживе му показахме колко държим на него, колко го обичаме. Стана първи Почетен член на АБУЧ и приживе увековечихме името му, когато стана патрон на училището ни към посолството в Лондон. Това бе изключение, но и той бе изключителен. Моите спомени за този човек са капка в Mорето от доброта, което той сътвори за мнозина. Най-голямото ми признание в живота са думите на г-н Иван Станчов, които изрече пред всички, когато кръщавахме училището ни на неговото име: „ Mrs. Metcheva is my teacher”…

Той просто помогна на мнозина да се почувстват обичани. Направи го – обичайки България.  Думите му: „Аз съм българин и вървя с народа си” казват всичко най-важно за него. 

Поклон…

 

Снежина Мечева 
директор на Българското училище „Иван Станчов” 
към Посолството на България в Лондон
говорител на АБУЧ 

Носител на: 
Отличие на ДАБЧ  „Българка на годината – 2013”; 
Почетен медал на ДАБЧ „Отец Паисий;  
Златен почетен знак на МВнР ; 
Почетна грамота на МОН „Неофит Рилски”;
Почетна грамота на Министерство на културата и др. 


Кратка биографична справка: 
 
Иван Иванов Станчов e роден на 1 април 1929 година. През 1943 г. семейството му е принудено да емигрира. Завършва Университета Джорджтаун във Вашингтон, САЩ. Служи в Американската армия (в Българската рота в Германия). Работи за IBM и други компании във високотехнологичния бранш в Ню Йорк, Рио де Жанейро, Париж, Атина и другаде. Владее 8 езика. През 1991 година е назначен от президента Желев за български посланик в Лондон, а през 1994-1995 г. – и за служебен външен министър в првителството на г-жа Ренета Инджова. 
Той е потомък на стар български род, който може да бъде проследен до XVI в. Идват от Берат в Южна Албания и през XVIII в. се преселват в Свищов. Потомствен дипломат. Внук на дипломата и политика Димитър Станчов и на неговата съпруга - графиня Анна де Грено. Баща му е Иван Димитров Станчов – също български дипломат, а майка му Карълайн Марион Мичел – американка. 
 
Иван Иванов Станчов почина на 24.12.2021 г. 

 

 

 

 

 

 

 

  

на горе