С нишките на миналото върху канавацата на настоящето рисуваме нашето бъдеще... Tака казва мой приятел и добавя... Дончо Цончев...
С носиите от миналото в дефилето на настоящото към вечното ни оставане в България... асоциирам... и добавям Ваня Велкова...
Една жена на средна възраст, с поразителна скромност и дистанцираност, със смут в погледа, казващ – не ми отнемайте това, то ми е скъпо... представя поредното дефиле на колекцията си от народни носии от България...
Няма светски блясък, няма комерсиална суета, няма напудрени обноски, няма дълги крака, няма господа политици и бизнесмени.
Обикновени хора, повечето над 60, с нескрита радост в сърцата си, че са дарили своето минало, за да се помни. Млади момичета, жени на средна възраст, баби, дефилиращи с непознати за чуждоземното око багри, които съчетават дъха на земята и тревата, на маковете и тъгата... Всичко българско оцеляло като дух без миризмата на нафталина, без обречеността на музея, а живо, трептящо на горди снаги, ...герои на разкази за баба...., която... когато се е женила... всяка носия с разказ за една съдба, за един живот пълен със спомени за радости и борби, за топъл хляб и бито мляко, за охолство и бедност, за полети на мисълта и желанията, за обикновеност.
И всичко това в нежния, не горделив, но горд ромон на българката на 2016 г. – Ваня Велква от Пловдив – древния тракийски град в полите на свещената Родопа планина.
Лесно е да си българин, когато си си ти. И това е най-същностният брод към България... през сърцето, което може да обича и да помни, да носи в куфарите си надеждата, че красотата на Родината я има, да я показва с усмивка и радост, да тупти отново и отново, преживявайки онзи дълбок смисъл, който шевицата на ризата е приела от свяна на момата, баграта на престилката е поела от дъха на есента в Балкана, цвета на робата от сливането си с житата, пафтата на кръста от осмислянето си чрез ръката на майстора, обецата запяла от кънтенето на шепота за любов, везаните сърмени нишки повторили небивалицата и красотата на живота в Родопите.
Възхита за душата, български бал на родолюбието, пролетна усмивка на кръговрата на родния дух... бил... и отново възкръснал, за да е.
Какво кара един българин да живее в чужбина, е прост и многолик въпрос? Какво кара един българин, който живее в чужбина да се посвети на опазването и разпространението на знанието за българския език, бит и култура, е същностен въпрос? Той може да ни даде отговор за онзи житейски път, който се върви не в пространството и времето, а в духовното измерение на личността, познала своята стойност в идентичността си, развила своята същност в глобалното съвремие без да се унифицира, и отстояваща правото си да бъде себе си в Хамбург, в Чикаго, в Колумбия, навсякъде.
Рядкост някаква. Некореспондираща с практичността на космополитния човек, който успява по принцип – моделът на масовата манипулация на глобалното съзнание. Но пък стилно изпъкваща на фона на нищо незначещата универсална масовост и освободеност, носещи единствено претенцията на липсата на връзка, отношение и устои.
Някои хора носят в себе си творческия потенциал да постигат единство на стойностите, чиято реализация е успехът на оцеляването на рода и Родината, въпреки времето, пространството и политическата конюнктура. На някои хора им трябва брод към Родината, към България, а други са този брод....
Брод към България е символът на онази конструкция, която те държи прав далеч от България, силен да оцеляваш и там където си, защото тя е изградена от дух, който носи красотата на българската съдба в историята, в дрехата, в накита, в книгата, в картината, в музиката... българският мотив, който не само присъства, но говори за същността си... а тя е от Бога.
Брод към България са всички онези хора, които, където и да са, с радост и гордост носят дарбата си, за да бъде разпозната. Ваня Велкова е от тези хора... които вярвам са много, които вярвам ще бъдат разпознати.
Още по темата:
